Дните на човека са като трева,
като полски цвят - тъй цъфти той
(Пс. 102:15)
Благослови, отче!
Всички вие, които днес сте дошли тук, за да видите последния край на
човешкия живот, моля ви, избършете насълзените си очи, утешете
наскърбените си сърца и чуйте, какво казва свети цар и пророк Давид, Той
казва, че човекът е като трева, а дните му, като цвят, толкова бързо
прецъфтяват. И щом всеки човек е като трева и цвят, щом всеки ще умре
както са починали всички преди нас по света и щом виждаме, че смъртта е
всеобща за всички ни, то защо да скърбим и да плачем неприлично? Защо
да се съкрушаваме, да оставаме без очи? Защо да не потърпим с
благодарност, като праведния Иов? Дори да са млади тези, които са си
тръгнали от този лъжовен и многобедствен свят, нека да не ги оплакваме
на глас, нито да жалим толкова безпътно за тях, а да жалим себе си, защото
всекидневно живеем в грехове. Погледнете сега този починал наш брат и
се убедете, че и ние ще умрем, като него. Ето, сега е моментът да вземем
пример за нас, да се вразумим и да поправим живота си и винаги да сме
готови за страшния час на смъртта. Затова моля всички ви, не плачете, а
всички мислете, че този път е за всички ни и няма друг, тази чаша на
смъртта е обща за целия свят и Бог я дава на всеки човек. Този Божий меч е за
всички ни и не прощава на никого, защото смъртта от цар не се бои, от
владика не се срамува, възрастния не уважава, младия не милва, на хубост не
гледа, от плач не се смилява, от големец не се страхува, с пари не се подкупва,
от слава не се спира, а свободно идва при всички и щом дойде, бързо посича
човека и го отвлича от очите ни, както и сега отвлича от нас този наш брат.
И това става ежедневно, защото, които днес гледаме, някои от тях до утре
изгубваме и не ги виждаме повече, и които днес весело милваме, утре жално
ги изпращаме до гроба, които днес са славни, утре ги виждаме безславни и
неподвижни, които днес се мажат с ароматни масла, утре смърдят тежко и
отвратително, които днес биват хвалени и уважавани от хората, утре там
биват съдени и укорявани пред ангелите, защото там няма царско големеене,
няма болярска гордост, няма снизходителност, само един праведен отговор
пред Бога. Там всички и богати, и сиромаси, и роби и свободни - са
равнопоставени, няма никой, който да се надява на другиго, всеки се надява
само на своите дела, от които ще чака или оправдание, или осъждане. Защото
там няма прошка. Тук Бог милва и чака да се покаем, а там изпраща
грешниците във вечния огън. Там Бог не гледа нито мъдри, нито силни, нито
богати, нито млади, нито хубави, а иска и търси от нас евангелските
добродетели. Ах, глупава и неразумна младост, която се надява да живее
дълго! Младостта е лъжовна измама, грешна кал, зелена трева, която не
очаква скоро смъртния час, който е прекратяване на всички дела, както
казва праведният Иов: „Смъртта е почивка за праведните, избавление за
робите, отдих за тружениците, разплащане на длъжниците, утешение на
скръбните, облекло на голите, храна на гладните и прекратяване на греха.
Защото, ако не беше смъртта, бихме се изяли един друг, като рибите във
водата, и ако не бихме чакали съд, никога не бихме се отказали от греха“.
Виждате ли колко добро нещо е смъртта? И е достойна за похвала, а не за
плач, защото, ако умре праведник, да се радваме, че отива при Бога в рая,
а ако умре грешник, пак да не скърбим, защото вече няма да върши
грехове. Щом никой няма да живее вечно, защо да плачем толкова над
починалите? Нали виждаме свещениците, колко слава и хвала въздават
на Бога и колко се молят на Бога за душата на починалия? Така и ние,
които сме дошли на неговото погребение, трябва не да плачем, а да се
молим на Бога за душата му. Нали виждаме, как изпращаме починалите с
молитви и песни. С това показваме благодарността си към Бога, обличаме
ги с нови дрехи, с това показваме възкресението си, изливаме върху тях
елей, с това показваме нашето кръщение, прикадяваме ги с тамян, с това
показваме тъмнината на този свят, палим свещи, с това показваме
светлината на онзи свят, полагаме ги с главата на изток, с това
показваме, че ще оживеят и ще отидат на изток за Страшния съд.
Но християни! От Бога знаем и вярваме, че починалите ще
възкръснат. В такъв случай е срамно и неподобаващо да плачем и да се
безпокоим за починалите. Да плачат неверниците, които не са кръстени,
както казва Христос: Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в
царството Божие (Иоан. 3:5). А на нас, които сме кръстени, изповядани и
причастени, не ни отива да плачем, а да благодарим на Бога. Почине ли
наш брат или приятел, или роднина, да похвалим Бога, че е избрал нашия
брат, когото Сам Той е създал, и да речем, като праведния Иов: Господ
даде, Господ и взе (Иов. 1:21). Защото за един ден загинаха десет деца на
Иов, седем синове и три дъщери, затрупани от къщата, докато се хранеха
заедно, но Иов пак не похули Бога, а рече: „Гол се родих и пак гол ще си
тръгна от този свят, а синовете и дъщерите ми Бог ги даде, Бог ги и взе.
Нека да бъде хвално и прославено името Му“ (ср. Иов. 1:21).
Виждате ли? Щом праведният Иов благодарил на Бога, защо ние Го
огорчаваме и разгневяваме, защо не помислим, че смъртният час чака
всички ни? И защо не разсъдим колко трепери от страх този човек, като
гледа там това, което никога не е виждал, а ние още мислим за този свят и
сякаш сме безсмъртни, изобщо не се готвим за там? Човек, когато умира,
нали се оглежда във всички посоки за помощ, но тогава никой не може да
му помогне! Защото Писанието казва: Кой от човеците е живял, без да види
смърт? (Пс. 88:49, ср. Пс. 48:10), а всички, както сме се родили, така и ще
умрем, като този покойник, който лежи сега пред очите ни и вече няма
грижа за нищо, но оставя съпруга, оставя родители, оставя роднини и
приятели и тръгва сам на вечен път. Гледайте всички вие, живи, и се
гответе, защото този път е общ за всички ни, вижте човешката слабост и
не се големейте, защото никой не може да се избави от смъртта, но и цар,
и крал трепери от нея, като някакъв последен сиромах, изгубва цялата си
мъдрост, като гледа там страшните сили и светлото Божие лице. О, колко
жално се оглежда човек за помощ в смъртния си час, но няма такава от
никого. И така, щом смъртта дойде и отдели душата от тялото, тогава вече
не са нужни нито плач, нито безпокойства, тогава са нужни само молитви и
милостиня, които много помагат на душата, защото молитвите и
милостинята са най-добрите приятели на душата и я отвеждат мирно пред
Бога, а тялото остава в гроба, като всички тела, без никаква разлика.
Защото идете и погледнете сега в гробовете и вижте какво нещо сме ние,
каква смрад и гной, освен това разгледайте голите кости и вижте, можете
ли да познаете кои са царски, кои са на хора от простолюдието, кои са
болярски, кои са сиромашки, кои са свещенически, кои са на миряни, кои
са арабски, кои са други? Не се разпознават, защото всички са равни,
всички са пръст и пепел. Виждате ли как са равни тук болярските и
сиромашките тела? Така ще бъдат равни там и душите. О, непостижимо
чудо! Нали всички тези кости са били хора, като нас, ами къде е сега
тяхната красота и хубост? Къде са хубавите им дрехи? Ето, всичко е
станало на пръст. Но да не мислите, че тяхната пръст ще остане така.
Вярвайте, че пак ще станат с това тяло при Второто пришествие за
Страшния съд, когато гробовете ще се отворят и всички мъртви ще
станат, за да дадат на Бога отговор за всичките си дела, за всичките си
помисли и за всичките си думи. И щом като е така, каква полза имаме от
дълъг живот? И защо да плачем толкова над починалите? Да плачем само
за онези, които умират без покаяние, неизповядани и непричастени, защото
няма да видят Божието лице. О, колко блажени са онези, които умират,
като малки дечица! Защото тяхната смърт е сладка и спасителна, а
нашата е страшна, жестока и горчива. Но бащите и майките не ублажават
малките дечица, а плачат неутешимо, и то защо? Не за друго, а защото си
ги представят и казват с въздишка: „Ах! Какво хубаво и добро дете беше и
едно на майка си. То ни беше утешение, опора в старините ни и похвала на
рода ни. Какво прекрасно лице имаше, как сладко говореше и как смъртта
го грабна, като птица - как да не плачем?“. Не казвам изобщо да не
плачем, защото това е невъзможно за човешкото естество, а да се
просълзим без глас на съжаление. А за малките деца изобщо не бива да
плачем, защото с плача си с нищо не им помагаме. Ние искаме да живеят
много на този краткотраен свят, който е пълен с труд и болести, но Бог ги
е обикнал и ги е откъснал от този свят, като цвят от тръни и ги е занесъл
там, където няма ни скръб, ни печал, ни въздишка, а има безкрайна
радост. Светите ангели мирно разделят душите им от телата и без страх ги
пренасят през дяволските въздушни изтезатели. Отваря им се сладкият
рай, където радостно ги посрещат всички праведници, там Бог ги
поглежда с кротко лице и ги записва в Книгата на живота, и те се радват,
че са отишли от лошо на добро място, където са онези деца, които Ирод
изкла, там се веселят с праведните и се молят на Бога за нас, грешните. Затова не плачете за тях, а мислете за вашия отговор и кажете като
праведния Иов: Господ даде, Господ и взе,... да бъде благословено името
Господне! (Иов. 1:21) отсега и довека, амин.
Из "Неделник"- Софроний, епископ Врачански
Няма коментари:
Публикуване на коментар