И така, трудно и много трудно е било преди, когато, както вече казахме, невежеството и фанариотският деспотизъм са господствували у нас, трудно е било да се реши човек да дигне глас в полза на народното свестяване. При всичко това обаче такъв глас се издига, дързостно, но спасително слово се чува именно оттам, отдето повидимому трябвало би най-малко да се чака, оттам именно, дето фенерската злоба и тирания могла е най-свободно и съвършено безнаказано да свирепствува: от мълчаливата килия на един калугерин — българин. Този св. монах е свещеномонах Паисий, родом от Самоков. Отец Паисий е бил калугерин. А кой по-добре можал да знае, доколко може да се простира злобата на фенерските духовни деспоти, особено над един калугерин? Фенерските владици винаги деспотически са се разпореждали със съдбата и на мирски хора, колко повече под тяхната неограничена власт, под техният пълен произвол трябваше да бъде едно духовно лице, един прост сиромах калугерин... Когато фенерската злоба е могла да преследва и да хвърга в тъмници или да праща в заточение человеци мирски, които би могли да намерят защита и покровителство в законът на правителството ни, колко повече силна трябвало да е била тя над беззащитните калугери, на които законът, защитата и осъждането са били в ръцете’ в щението на владиката! И всичко това не можел да го не знае Отец Паисий. Но, вижда се, любовта към народа в Отца Паисия е била по-силна, отколкото страхът пред фенерската злоба, вижда се, желанието да види народът си що-годе свестен и честит — това свето желание в Отца Паисия е било твърде силно, когато той е презрял всички несгодности и мъки, които неминуемо би го слетели, и се е решил да вдигне глас в укор на всемогущото тогава у нас фенерско духовенство и в полза на народа — глас за народно свестяване. В своята история «О царех и святих болгарских и о всех деяния болгарских», която е писана преди сто и повече години (около 1760 г.) «на ползу роду болгарскому», ето как оплаква Отец Паисий жалостното положение, до което фенерското духовенство довело българския народ: «. . . тогда ся (когато османите покорили българите) патриарси цароградски . . . с насилие паки освоили терновская патриаршия под своя власт и на пакост и злоба, що имеют на болгари, еще из перво време не поставляют от болгарского язика епископи болгаром, но все от гречески язик, и нерадат отнюд за болгарски школи или учение, но обращают все на гречески язик за то са остали болгари прости и неучени и неизкусни писанием и много са от них обратили на греческая политика и учение и за свое учение и язик слабо брежат. Тая вина болгаром от греческая духовна власт приходит и много насилие неправедно от гречески владики терпът во сия времена.»
А на друго място в същата история, като споменува за това, че много от българите презират народността и езика си и се превръщат в гърци, блаженият Паисий наш преминува към свестяване и насърчване. Той употреблява всичките си усилия, привежда примери, както от свещената история, така и от нашата отечествена гражданска — само и само да разбуди народният дух, народното самосъзнание.
«О, неразумни и юроде — вика Отец Паисий, — поради что ся срамиш да ся наречеш болгарин и не четеш по своя язик и не думаш, или не са имали болгари царство и господарство, за толико царствовали и били чудни по вся земля, и много пути от силни римляне и от мудри греци дан въземали, и давали им царюве и кралюве свои царски дъщери в съпружество и да би имели мир и любов с цари болгарски, и от всего славенскаго народа най-славни били болгари, първо са они патриарха имели, перво они ся кръстили, най-боля земля они освоили, тако от своето народа словенскаго они силни и песни били и перви с в я т и и словенскии от болгарски род и язик просияли . . . но от що са ти неразумне срамиш от свой род и влачиш се на чужди язик? Но са рече: гръци по-мудри и по-политични, а болгари са прости и глупави и не имеют речи политични ... но боле ест болгарска простота и незлобие . . .» Оттук надолу преподобният Паисий начева да сравнява българската простота и незлобие с гръцката мудрост и злоба и майсторски рисува превъзходството на първата пред последната; а за доказателство на това превъзходство той привежда много примери от свещената история.
Какъв език! Какъв чуден и дързовит език, особено по онези тежки времена!... С такъв език е можал да говори само онзи, който е имал неизказана, небесна любов към своят злочест, но мил и драг народ. Всичката цел и намерение на Отца Паисия е било — да възбуди в българите съзнание на своето народно достойнство, да възбуди в тях народната гордост, народното чувство. И как добре разбирал времето си Отец Паисий! Народът унижен, народът в безсъзнание, народното чувство заглъхнало, народното достолепие потъпкано. В таквоз едно време необходимо е било да се внуши на народа уважение към само себе си, като се научи да гледа с почет на всичко онова, което е негово, което е българско. И Отец Паисий не пренебрегва с нищо за достигването на една такава важна и света цел. Той прави предмет на уважение българската простота, от която много са се срамували, уподобява тая простота с простосърдечието и незлобието на ветхозаветните св. мъже и с истинна гордост турга тая простота много по-горе от гръчката кичлива и лъжлива мудрост. И този глас на Отца Пайсия дали се е посрещал със съчувствие, дали е достигвал до сърцата на ония, към които в бил отправен? При всичко, че тогава е владяло у нас невежество, този свети глас, издигнат от чисто и искрено сърце, издигнат в името на Божията правда, както и в името на потъпканата правда народна, не е останал съвършено глас вопиющий в пустиню. Той е намирал отзив, особено в онези българи, които при доброто неразвалено сърце, при здравият си природен ум, запазили в себе си, подобно на Отца Паисия, дълбока и искрена любов към своят злочест народ, а при това знаяли са и малко-много да четат. Ето какви забележки са си правили читателите на Отца Паисиевата история:
«Аз Макарие, йеромонах Хилендарски, прочитах ето историю, и разумях что ест писано в нея, и вие потрудите се, братиа, та я прочетете да ви буди на ползу, болгаром похвала, а на пакост греком 1772 год. Маия 18 ден.»
«Аз Георгий, иереа грешний и окаяний от село Жерувна, прочитах сию историю и разумях что ест писано в пея, и вие потрудите се, братиа, та я прочетете да ви буди на ползу болгаром похвала и на пакост греком.»
Такива забележки от страна на разни читатели се срещат няколко в историята на Отца Паисия. Във всяка една забележка има тези характеристични слова: «Болгаром похвала и на пакост греком.» Тези слова ясно и гръмко свидетелствуват какъв плод е давало прочитането на Отца Паисиевата история, как се е възбуждало народното чувство, народното самосъзнание, как се е вкоренявала обичта към народното име и се е въздигало народното достолепие. О, велик е бил Отец Паисий!
А на друго място в същата история, като споменува за това, че много от българите презират народността и езика си и се превръщат в гърци, блаженият Паисий наш преминува към свестяване и насърчване. Той употреблява всичките си усилия, привежда примери, както от свещената история, така и от нашата отечествена гражданска — само и само да разбуди народният дух, народното самосъзнание.
«О, неразумни и юроде — вика Отец Паисий, — поради что ся срамиш да ся наречеш болгарин и не четеш по своя язик и не думаш, или не са имали болгари царство и господарство, за толико царствовали и били чудни по вся земля, и много пути от силни римляне и от мудри греци дан въземали, и давали им царюве и кралюве свои царски дъщери в съпружество и да би имели мир и любов с цари болгарски, и от всего славенскаго народа най-славни били болгари, първо са они патриарха имели, перво они ся кръстили, най-боля земля они освоили, тако от своето народа словенскаго они силни и песни били и перви с в я т и и словенскии от болгарски род и язик просияли . . . но от що са ти неразумне срамиш от свой род и влачиш се на чужди язик? Но са рече: гръци по-мудри и по-политични, а болгари са прости и глупави и не имеют речи политични ... но боле ест болгарска простота и незлобие . . .» Оттук надолу преподобният Паисий начева да сравнява българската простота и незлобие с гръцката мудрост и злоба и майсторски рисува превъзходството на първата пред последната; а за доказателство на това превъзходство той привежда много примери от свещената история.
Какъв език! Какъв чуден и дързовит език, особено по онези тежки времена!... С такъв език е можал да говори само онзи, който е имал неизказана, небесна любов към своят злочест, но мил и драг народ. Всичката цел и намерение на Отца Паисия е било — да възбуди в българите съзнание на своето народно достойнство, да възбуди в тях народната гордост, народното чувство. И как добре разбирал времето си Отец Паисий! Народът унижен, народът в безсъзнание, народното чувство заглъхнало, народното достолепие потъпкано. В таквоз едно време необходимо е било да се внуши на народа уважение към само себе си, като се научи да гледа с почет на всичко онова, което е негово, което е българско. И Отец Паисий не пренебрегва с нищо за достигването на една такава важна и света цел. Той прави предмет на уважение българската простота, от която много са се срамували, уподобява тая простота с простосърдечието и незлобието на ветхозаветните св. мъже и с истинна гордост турга тая простота много по-горе от гръчката кичлива и лъжлива мудрост. И този глас на Отца Пайсия дали се е посрещал със съчувствие, дали е достигвал до сърцата на ония, към които в бил отправен? При всичко, че тогава е владяло у нас невежество, този свети глас, издигнат от чисто и искрено сърце, издигнат в името на Божията правда, както и в името на потъпканата правда народна, не е останал съвършено глас вопиющий в пустиню. Той е намирал отзив, особено в онези българи, които при доброто неразвалено сърце, при здравият си природен ум, запазили в себе си, подобно на Отца Паисия, дълбока и искрена любов към своят злочест народ, а при това знаяли са и малко-много да четат. Ето какви забележки са си правили читателите на Отца Паисиевата история:
«Аз Макарие, йеромонах Хилендарски, прочитах ето историю, и разумях что ест писано в нея, и вие потрудите се, братиа, та я прочетете да ви буди на ползу, болгаром похвала, а на пакост греком 1772 год. Маия 18 ден.»
«Аз Георгий, иереа грешний и окаяний от село Жерувна, прочитах сию историю и разумях что ест писано в пея, и вие потрудите се, братиа, та я прочетете да ви буди на ползу болгаром похвала и на пакост греком.»
Такива забележки от страна на разни читатели се срещат няколко в историята на Отца Паисия. Във всяка една забележка има тези характеристични слова: «Болгаром похвала и на пакост греком.» Тези слова ясно и гръмко свидетелствуват какъв плод е давало прочитането на Отца Паисиевата история, как се е възбуждало народното чувство, народното самосъзнание, как се е вкоренявала обичта към народното име и се е въздигало народното достолепие. О, велик е бил Отец Паисий!
Няма коментари:
Публикуване на коментар