Кога са били написани пространните жития на светите братя? На този въпрос е много трудно да се отговори с сигурност затова, защото не се знае кога са били създадени и другите книжовни паметници, които са посветени на Кирила и Методия и които са в явна зависимост от самите пространни жития. Докато едни изследователи считат, че пространните жития, предхождат по време проложните, кратките, жития и Италианската легенда, други считат, че последната предхожда първите. Какъв хаос владее в науката по въпроса за старинността и произхода на споменатите текстове, както и на всички агиографски трудове, засягащи живота и делото на двамата братя, може да се съди по пълното противоречие между гледищата на различните учени. Например, според някои изследователи, Италианската легенда е била написана през втората половина на IX век, а според други — чак през XIII или XIV век! Съществуващото разномислие между учените, които са се занимавали с кирилометодиевските въпроси, се дължи на обстоятелството, че когато преценяват старинността на пространнните жития, учените изхождат само от една гледна точка. Така, например, който взема под внимание само онези редове от Методиевото житие, с които житиеписецът съобщава, че „нашият учител“ Методий просветил в „наше време“ „нашия“ народ, ще каже, че житиеписецът е бил славянин и то съвременник и ученик на Методия. Който пък изхожда от факта, че никой препис от житията не е по-стар от XV век и че най-старите текстове имат за основа западнобългарския, поморавския, или ресавски правопис, който се оформил все през същия век, ще каже, че и Панонските легенди трябва да са се появили за пръв път по онова време. Вземе ли някой под внимание едни или други езикови особености, свойствени на книжовните ни творения и на езика на нашия народ от IX до XII век, но неволно внесени в оригиналните текстове от страна на съставителите им под влияние на първоизворите, той ще отсъди, че пространните жития са били също съставени между IX и XII век, а езиковите новизми ще отдаде на новите преписвачи.
Както вече споменахме, днес ние считаме, че Кириловото житие е било написано през първата половина на XV век, а Методиевото няколко десетилетия след него. Ако двете жития бяха дело на един автор, те щяха винаги да вървят заедно из книжовните сборници и помежду им не щеше да съществува никакво идейно и фактическо противоречие.
За да възприемем това ново и на пръв поглед доста смело гледище, ние бяхме повлияни не само от онези мисли и съображения, които изтъкнахме, за да докажем късния произход и сборния или компилативния характер на пространните жития, но още и следните доводи.
1. Прави впечатление, че след X век, - когато са живели Кирило-Методиевите ученици и последователи, като св. Климент, св. Наум, епископ Константин, Иоан Екзарх и Черноризец Храбър, които са благоговеели пред образите на Кирила и Метдия и величаели тяхното дело,—интересът към светите братя съвсем заглъхнал у народа. Не ще и съмнепие, това се дължи на византийското владичество през XI и XII век и на военните и политически бури в България през XIII век, та дори чак до 1331 година. Ние не можем да посочим нито един български писател от тия векове, който да се е погрижил да запознае съвременниците си с живота и делото на славянските първоучители. Споменът за последните е живял изключително под манастирските стрехи. Манастирските обитатели си спомняли за братята само по кратките проложни жития и служби, когато се празнувала по традиция тяхната памет. До каква степен новите поколения се отчуждили от Кирила и Методия, личи от това, че до края на XIV век никой от старите ни книжовници не говори нищо нито за тях, нито за създадената от тях глаголическа азбука. Дори просветени книжовници, — като патриарх Евтимий, Григорий Цамблак и Константин Костенечки, — не са счели за потребно да посветят поне няколко реда на Кирила и Методия в своите трудове, ако не и да им напишат цели жития или служби. Фактът, че пространните жития стават известни едва в края на XV в., е белег, че самите жития ще са били създадени не по-рано от началото на същия век, когато интересът към славянското минало и славянската съдба повечко се разраснал всред монашеските среди в България, Сърбия и Русия. Вероятното огнище на тоя интерес трябва да се търси на Атон, където са живели монаси от всички източно-православни народи. По-скоро там, отколкото другаде би могъл да се появи и автор, който би се заел да събере и дето използува готовите книжовни извори за живота и делото на светите братя. Ала не е изключена възможността Панонските легенди, или пространните жития на Кирила и Методия, да са се появили и в някое друго славянско книжовно огнище.
2. Явната връзка между Кириловото житие и Италианската легенда също показва, че първото не може да бъде по-старо от началото на XV век, понеже, както се предполага от някои учени, самата Италианска легенда се появила през XIV век във връзка с повишения интерес всред чешките католически среди към делото на Кирила и Методия и към съдбата на римския папа, мъченик и светец Климент след основаването на Пражката архиепископия в 1343 год. Знае се, например, че в 1346 г. чешкият крал Карл IV започнал да покровителстува славянската писменост. Той дори основал така наречения Еммауски манастир край Прага и в него настанил монаси от Хърватско, които боравели с Кирило-Методиевата, глаголическата азбука. В същия манастир имало и руски монаси. Смята се, че в същия манастир било написано и известното „Реймско евангелие“. В 1380 г. пък олмюцкият епископ Йоан наредил да се празнува паметта на светите братя на 9 март всяка година. Латинският текст на Италианската легенда пък е могъл попадне в ръцете на православен книжовник посредством католическо Хърватско или посредством православна Сърбия. А да се мисли, че Италианската легенда, която станала известна на науката след 1668 г., когато била напечатана за пръв път от Боландистите в Антверпен (Анверс), била написана много по-рано, не е допустимо, защото до IV век католическото духовенство в Европа изобщо не е признавало Кирила и Методия за светци. Още по невъзприемливо е гледището, според което Италианската легенда било дело на Методиев съвременник, привсе, че това гледище се подържа от бележити книжовници. Ако тя беше написана от такъв съвременник, по никой начин в нея не би се твърдяло наивно, че в Рим бил посветен за епископ не само Методий, но дори и брат му Кирил. А щом Италианската легенда е от XIV век, нямаме никакво основание да мислим, че авторът на пространното Кирилово житие, който е използувал самата легенда, би могъл да живее по-рано от същия век.
3. В полза на нашето гледище говори и друго обстоятелство. В Кириловото житие се цитират на няколко места пасажи из Корана. А свещена книга на мохамеданите ще е станала известна на славянските книжовници през XV век, когато турците бяха завладели вече България и постепенно налагаха властта си и над другите балкански земи. Тогава и някои българи започнали да се запознават с турския език, а покрай него — и с арабския. Заслужава да споменем, че Константин Костенечки, привсе че се проявил като бележит книжовник в Сърбия през първата половина на XV век е знаел турски език. Наистина, може да се възрази, че цитати из Корана съществуват в житието, понеже са били заети, заедно с целия наивно-легендарен разказ за Кириловите прения в земята на хазарите, ала въпрос е дали тоя наивно-легендарен разказ е истинско дело на Кирила или пък е някакъв гръцки апокриф, познат на славяните по превод, приписван на Кириловия брат Методий.
4. Константин Костенечки, както личи от граматическия му трактат „За буквите”, е имал твърде смътни познания за руския език и за неговите отношения към другите славянски езици. Според него, църковнославянският книжовен език не бил нищо друго освен „тънчайшiи и краснеишiи роушькыи iезыкъ”, но подпомогнат с нещичко от другите славянски езици. Поради големите си недостатъци тези езици съвсем не могли да се мерят с руския език. Божествената мъдрост и човешката наука, или „елинската, сирийската и еврейската тънкота” могли да се предадат най-хубаво чрез руския поетичен език, обогатен с думи от останалите славянски езици. Също и за живота на Кирил и Методий, както и за заслугите им като създатели на славянската азбука и книжнина, Константин нямал представа. Когато някои му подмятали, че славянския книжовен език от онова време е почивал не на руския език, а на езика на св. Кирил, той се отнасял към думите им с известно съмнение. „Глаголють бо нецiи iако Кvрил философь издасть прежде – боуди приемлю”, пише той в споменатия си трактат, посветен на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1374-1427). Интересът на сръбското общество по времето на Костенечки към руския език и споровете, които се водели по въпроса за отношението на „тънчейшия” руски, или „рушки” език спрямо книжовния език на сърби и българи, както и спрямо езиците на другите славянски народи, като бошняци, хървати, словенци и чехи, споменати от Костенечки, ни заставя да мислим, че Кириловото житие трябва да се е появило по онова време, понеже и в него се повдига въпрос за „росьски”, или „рушки” букви и книги. При това, авторът на житието, както изглежда, нямал по-големи познания от Костенечки за произхода на руския книжовен език. Както вече изтъкнахме по-рано, когато говори за пребиваването на братята в Крим, житиеписецът съобщава, че там Кирил намерил „Евангелие и Псалтир, написани с рушки (росьскы) букви и човек говорещ този език”. В IХ в. може на Крим наистина да са живели готи или сродните им по кръв варяги, ала късния житиеписец, без друго, ги е отъждествявал [през ХV в. – бел.м.] с киевски руси, за които балканските славянски монаси и книжовници вече са имали поне известно понятие (с. 74, 75, с. 76, с. 77)”.
Интересът на двамата наши автори по въпроса за руския книжовен език и съобщението на Костенечки за онова, що казвали някои досежно заслугите на св. Кирила за появата на славянския книжовен език, ни подсещат да мислим, че авторът на Кириловото пространно житие е живял в епохата на Константин Костенечки.
5. Като говори за произхода и детството на славянския първоучител Кирил въз основа на Цезар Барониевата история, позната на славянските книжовници по превода под наслов Деяния церковная и гражданская, и на успение Кирилово, иеросхимонах Спиридон завършва разказа си с редовете, що цитирахме в края на 53 стр. Тези редове, обаче не са оригинални, а са написани според съответните пасажи в пространните жития на славянските първоучители. В Кириловото житие те съществуват в следния вид:
Както вече споменахме, днес ние считаме, че Кириловото житие е било написано през първата половина на XV век, а Методиевото няколко десетилетия след него. Ако двете жития бяха дело на един автор, те щяха винаги да вървят заедно из книжовните сборници и помежду им не щеше да съществува никакво идейно и фактическо противоречие.
За да възприемем това ново и на пръв поглед доста смело гледище, ние бяхме повлияни не само от онези мисли и съображения, които изтъкнахме, за да докажем късния произход и сборния или компилативния характер на пространните жития, но още и следните доводи.
1. Прави впечатление, че след X век, - когато са живели Кирило-Методиевите ученици и последователи, като св. Климент, св. Наум, епископ Константин, Иоан Екзарх и Черноризец Храбър, които са благоговеели пред образите на Кирила и Метдия и величаели тяхното дело,—интересът към светите братя съвсем заглъхнал у народа. Не ще и съмнепие, това се дължи на византийското владичество през XI и XII век и на военните и политически бури в България през XIII век, та дори чак до 1331 година. Ние не можем да посочим нито един български писател от тия векове, който да се е погрижил да запознае съвременниците си с живота и делото на славянските първоучители. Споменът за последните е живял изключително под манастирските стрехи. Манастирските обитатели си спомняли за братята само по кратките проложни жития и служби, когато се празнувала по традиция тяхната памет. До каква степен новите поколения се отчуждили от Кирила и Методия, личи от това, че до края на XIV век никой от старите ни книжовници не говори нищо нито за тях, нито за създадената от тях глаголическа азбука. Дори просветени книжовници, — като патриарх Евтимий, Григорий Цамблак и Константин Костенечки, — не са счели за потребно да посветят поне няколко реда на Кирила и Методия в своите трудове, ако не и да им напишат цели жития или служби. Фактът, че пространните жития стават известни едва в края на XV в., е белег, че самите жития ще са били създадени не по-рано от началото на същия век, когато интересът към славянското минало и славянската съдба повечко се разраснал всред монашеските среди в България, Сърбия и Русия. Вероятното огнище на тоя интерес трябва да се търси на Атон, където са живели монаси от всички източно-православни народи. По-скоро там, отколкото другаде би могъл да се появи и автор, който би се заел да събере и дето използува готовите книжовни извори за живота и делото на светите братя. Ала не е изключена възможността Панонските легенди, или пространните жития на Кирила и Методия, да са се появили и в някое друго славянско книжовно огнище.
2. Явната връзка между Кириловото житие и Италианската легенда също показва, че първото не може да бъде по-старо от началото на XV век, понеже, както се предполага от някои учени, самата Италианска легенда се появила през XIV век във връзка с повишения интерес всред чешките католически среди към делото на Кирила и Методия и към съдбата на римския папа, мъченик и светец Климент след основаването на Пражката архиепископия в 1343 год. Знае се, например, че в 1346 г. чешкият крал Карл IV започнал да покровителстува славянската писменост. Той дори основал така наречения Еммауски манастир край Прага и в него настанил монаси от Хърватско, които боравели с Кирило-Методиевата, глаголическата азбука. В същия манастир имало и руски монаси. Смята се, че в същия манастир било написано и известното „Реймско евангелие“. В 1380 г. пък олмюцкият епископ Йоан наредил да се празнува паметта на светите братя на 9 март всяка година. Латинският текст на Италианската легенда пък е могъл попадне в ръцете на православен книжовник посредством католическо Хърватско или посредством православна Сърбия. А да се мисли, че Италианската легенда, която станала известна на науката след 1668 г., когато била напечатана за пръв път от Боландистите в Антверпен (Анверс), била написана много по-рано, не е допустимо, защото до IV век католическото духовенство в Европа изобщо не е признавало Кирила и Методия за светци. Още по невъзприемливо е гледището, според което Италианската легенда било дело на Методиев съвременник, привсе, че това гледище се подържа от бележити книжовници. Ако тя беше написана от такъв съвременник, по никой начин в нея не би се твърдяло наивно, че в Рим бил посветен за епископ не само Методий, но дори и брат му Кирил. А щом Италианската легенда е от XIV век, нямаме никакво основание да мислим, че авторът на пространното Кирилово житие, който е използувал самата легенда, би могъл да живее по-рано от същия век.
3. В полза на нашето гледище говори и друго обстоятелство. В Кириловото житие се цитират на няколко места пасажи из Корана. А свещена книга на мохамеданите ще е станала известна на славянските книжовници през XV век, когато турците бяха завладели вече България и постепенно налагаха властта си и над другите балкански земи. Тогава и някои българи започнали да се запознават с турския език, а покрай него — и с арабския. Заслужава да споменем, че Константин Костенечки, привсе че се проявил като бележит книжовник в Сърбия през първата половина на XV век е знаел турски език. Наистина, може да се възрази, че цитати из Корана съществуват в житието, понеже са били заети, заедно с целия наивно-легендарен разказ за Кириловите прения в земята на хазарите, ала въпрос е дали тоя наивно-легендарен разказ е истинско дело на Кирила или пък е някакъв гръцки апокриф, познат на славяните по превод, приписван на Кириловия брат Методий.
4. Константин Костенечки, както личи от граматическия му трактат „За буквите”, е имал твърде смътни познания за руския език и за неговите отношения към другите славянски езици. Според него, църковнославянският книжовен език не бил нищо друго освен „тънчайшiи и краснеишiи роушькыи iезыкъ”, но подпомогнат с нещичко от другите славянски езици. Поради големите си недостатъци тези езици съвсем не могли да се мерят с руския език. Божествената мъдрост и човешката наука, или „елинската, сирийската и еврейската тънкота” могли да се предадат най-хубаво чрез руския поетичен език, обогатен с думи от останалите славянски езици. Също и за живота на Кирил и Методий, както и за заслугите им като създатели на славянската азбука и книжнина, Константин нямал представа. Когато някои му подмятали, че славянския книжовен език от онова време е почивал не на руския език, а на езика на св. Кирил, той се отнасял към думите им с известно съмнение. „Глаголють бо нецiи iако Кvрил философь издасть прежде – боуди приемлю”, пише той в споменатия си трактат, посветен на сръбския деспот Стефан Лазаревич (1374-1427). Интересът на сръбското общество по времето на Костенечки към руския език и споровете, които се водели по въпроса за отношението на „тънчейшия” руски, или „рушки” език спрямо книжовния език на сърби и българи, както и спрямо езиците на другите славянски народи, като бошняци, хървати, словенци и чехи, споменати от Костенечки, ни заставя да мислим, че Кириловото житие трябва да се е появило по онова време, понеже и в него се повдига въпрос за „росьски”, или „рушки” букви и книги. При това, авторът на житието, както изглежда, нямал по-големи познания от Костенечки за произхода на руския книжовен език. Както вече изтъкнахме по-рано, когато говори за пребиваването на братята в Крим, житиеписецът съобщава, че там Кирил намерил „Евангелие и Псалтир, написани с рушки (росьскы) букви и човек говорещ този език”. В IХ в. може на Крим наистина да са живели готи или сродните им по кръв варяги, ала късния житиеписец, без друго, ги е отъждествявал [през ХV в. – бел.м.] с киевски руси, за които балканските славянски монаси и книжовници вече са имали поне известно понятие (с. 74, 75, с. 76, с. 77)”.
Интересът на двамата наши автори по въпроса за руския книжовен език и съобщението на Костенечки за онова, що казвали някои досежно заслугите на св. Кирила за появата на славянския книжовен език, ни подсещат да мислим, че авторът на Кириловото пространно житие е живял в епохата на Константин Костенечки.
5. Като говори за произхода и детството на славянския първоучител Кирил въз основа на Цезар Барониевата история, позната на славянските книжовници по превода под наслов Деяния церковная и гражданская, и на успение Кирилово, иеросхимонах Спиридон завършва разказа си с редовете, що цитирахме в края на 53 стр. Тези редове, обаче не са оригинални, а са написани според съответните пасажи в пространните жития на славянските първоучители. В Кириловото житие те съществуват в следния вид:
Понеже Спиридон е имал под ръка Панонските легенди и считал поне Кириловото пространно житие за дело на патриарх Евтимий, налага се да заключим, че самите легенди не са по-стари от XIV век. Ако ли пък предположим, че Спиридон не е използувал самите легенди, а някое друго Кирилово житие, написано от Евтимий, но вече изчезнало за науката, както допуща Златарски, с по-голяма сила се налага убеждението, че пространните Кирило-Метоциеви жития не могат да бъдат по-стари от времето на Евтимия. Дори следва да се допуща, че и техните автори са използували неизвестния Евтимиев труд, ако последният наистина е съществувал.
6. Най-после фактът, че Панонските легенди не са кратки, каквито обикновено са житията на българските светци от IX и X век, а са твърде обширни, каквито са византийските и българските жития от XIV век насам, също подсказва, че авторите им са живели не по-рано от времето на патриарх Евтимия.
Като доказахме, че пространните жития на Кирила и Методия са компилативни, сборни творби на писатели, които са живели не през IX или X, а след XIV век, и като изтъкнахме толкова докази в полза на гледището, според което славянските първоучители са били от славянско потекло и с будно национално, славянско съзнание, позволено ли е да вярваме, че Кирил и Методий са били от рода на средновековните гърци, които винаги са се борили за унищожението на българската държава, за Църковното и политическо подчинение на българския народ и дори за неговото пълно погърчване? Не е ли голяма заблуда да се отхвърлят изтъкнатите доводи в полза на теорията за славянския произход на братята и да се поддържа противната теория и то, главно поради няколко вести в пространните жития, толкова повече когато и самите вести не издържат никаква критика?. Отговорите на зададените два въпроса могат да бъдат само отрицателни. Доказателствената стойност на онези пасажи от пространните жития, въз основа на които учените считат Кирила и Методия за гърци, трябва съвсем да се отхвърли, не само защото самите пасажи са в противоречие с здравия разум и с доказите в полза на теорията за славянския произход на братята, но и защото са плод не на положително, безспорно знание, а на лична преценка от страна на късно живелите житиеписци. Та чудно ли е, че авторите на пространните жития са влезли в пълно противоречие по въпроса за националната принадлежност на братята с автора на проложното житие, когато и днес хората на науката изказват напълно противоположни мисли по същия въпрос?
Наистина, авторите на пространните жития нямат смелост направо да нарекат братята гърци, ала с някои свои изрази дават възможност на четеца да разбере, че те са ги считали за гърци. А считали са ги те за такива, понеже криво са схващали и тълкували някои факти, за които се говори или се говорело в техните първоизточници. А кои са тези факти и как са ги обяснявали?
1. Виждайки, че Кирил и Методий са били служители на византийската църква и че баща им Лъв е бил висш византийски сановник в Солун, житиеписците заживяли с погрешното и може би, съзнателно прокарано убеждение, че солунският друнгар Лъв и неговите синове са били гърци по народност.
2. Все на казаното погрешно убеждение се дължат и думите на Методиевия житиеписец: "Най-после царят, след като узнал за неговата проницателност, му предаде да управлява славянско княжество, а пък аз казвам: — като да предвиждаше, че ще го изпрати за учител и пръв архиепископ на славяните, — да би се упознал с всичките славянски обичаи и да би обикнал славяните постепенно." Последните думи, наистина, могат да бъдат отнесени само към човек, който не е бил славянин, а грък. Обаче и те нямат доказателствена стойност, защото са написани от житиеписеца, за да изразят неговото лично предположение или неговата лична увереност в гръцкия произход на братята.
Че това е така, най-хубаво се вижда от ценната за нас фраза „а пък аз казвам“, към която са прибавени и подчертаните думи, с които жнтиеписецът дал израз на личното си схващане. Доколко е без значение доказателствената или на целия цитат по въпроса за националната принадлежност на светите братя личи и от скритото противоречие в самия цитат. От текста е явно, че става дума за император Михаил III, за когото се знае, че наистина в негово време Методий бил изпратен в Моравия, за да стане пръв учител на славяните заедно с брата си Кирила. Ала за управител на славянската област той бил назначен не от същия император, а от неговия баща Теофил (829 - 842 г.). Дори и да допуснем най-невероятното, именно че Методий станал управител на славянска област, когато Михаил III заел бащиния си трон като 3-4-годишно дете, все пак житиеписецът нямал основание да твърди, че едно подобно дете — даже и да е било с няколко години по-голямо, отколкото е било в действителност, — би могло да прецени умствените способности на Методия и да изпрати последния за управител на славянска област, само защото главата му е била украсена с короната на византийските императори. Изтъкнатата несъобразност явно потвърдява, че даденият по-горе цитат из Методиевото житие може да служи не за доказ, че светите братя са били от гръцки произход, а за доказ, че по наивността и некритичността си житиеписецът не стоял по-горе от обикновените средновековни тълкователи на историческите събития.
3. Нямат доказателствена стойност и известите думи на младия император Михаил III към Кирила, според които всеки солунянин е знаел да беседва по славянски, защото те са обикновена житийна украса. Живеейки с погрешното убеждение, че Кирил бил грък, и желаейки да поясни кога и где тоя грък е научил славянския език, който станал и причина, щото бъдещият съставител на славянската азбука да обикне славянските народи и да се посвети на техния духовен възход, житиеписецът е вложил в устата на Михаила III въпросните думи, без да се запитва, дали те наистина са били речени, и без да се досеща, че десет века по-късно учените ще ги използуват, за да доказват, че славянските народи дължат първата си съвършенна азбука на двама братя от гръцка народност. А житиеписецът е вложил въпросните думи в устата на младия император, понеже е знаел, че славянският език е бил дотолкова разпространен в Солун, че на всеки истински грък се налагало да го научи и да си служи с него.
4. С казаното погрешно убеждение на житиеписците ние си обясняваме защо в Кириловото житие се разказва в духа на средновековните агиографски похвати, че когато бил нападнат в Крим от маджарите, Кирил завършил молитвата си не с славянската ектения „Господи, помилуй,“ а с гръцката ектения „Кирие, елейсон“.
5. Веднаж заживели с казаното убеждение агиографите са били в правото си да предполагат и да твърдят, че на Кириловото погребение в Рим по папска заповед са присъствували всички гърци, които живели по онова време във Вечния град. Трябва да изтъкнем обаче, че фразата, с която се съобщава кои присъствували на Кириловото погребение не е на самия Кирилов житиеписец: тя е взета буквално от Италиалнската легенда, както вече посочиха по-рано. Ала в Италианската легенда името гърци по-скоро ще е употребено в смисъл на византийски поданици и на привърженици на гръцкия, или източния църковен ред, отколкото в смисъл на гърци по език и кръв.
След като изтъкнахме съществуващите три теории по въпроса за националната принадлежност на светите братя от Солун и след като пояснихме, защо неизвестните по име автори на Панонските легенди са вмъкнали онези редове, въз основа на които мнозина авторитетни учени станаха защитници на една погрешна теория, нам се налага в заключение още веднаж да напомним, че здравият разум заповядва на всекиго да възприеме като очевидна аксиома гледището на онези, които — привсе са безсилни да оборят напълно безименните автори на Панонските легенди, — вярваха или вярват, че създателите на славянската азбука и първите просветители на славянските народи, именно солунските братя Кирил и Методий не са били никакви гърци, а чистокръвни македонски славяни и то с будно и горещо национално съзнание. Дори и да се приеме, че майка им Мария е била гъркиня, както съобщил един атонски монах на споменатия вече руски поклонник от XVII век Арсений Суханов, все пак това не означава, че братята не са се чувствували славяни. Обстоятелството, че през целия си живот Кирил и Методий са работили за нравствено-религиозния и културен възход на славяните, показва най-добре, че те винаги са носили в гърдите си славянския дух на баща си и на сънародниците си от славянска Македония.
3. Нямат доказателствена стойност и известите думи на младия император Михаил III към Кирила, според които всеки солунянин е знаел да беседва по славянски, защото те са обикновена житийна украса. Живеейки с погрешното убеждение, че Кирил бил грък, и желаейки да поясни кога и где тоя грък е научил славянския език, който станал и причина, щото бъдещият съставител на славянската азбука да обикне славянските народи и да се посвети на техния духовен възход, житиеписецът е вложил в устата на Михаила III въпросните думи, без да се запитва, дали те наистина са били речени, и без да се досеща, че десет века по-късно учените ще ги използуват, за да доказват, че славянските народи дължат първата си съвършенна азбука на двама братя от гръцка народност. А житиеписецът е вложил въпросните думи в устата на младия император, понеже е знаел, че славянският език е бил дотолкова разпространен в Солун, че на всеки истински грък се налагало да го научи и да си служи с него.
4. С казаното погрешно убеждение на житиеписците ние си обясняваме защо в Кириловото житие се разказва в духа на средновековните агиографски похвати, че когато бил нападнат в Крим от маджарите, Кирил завършил молитвата си не с славянската ектения „Господи, помилуй,“ а с гръцката ектения „Кирие, елейсон“.
5. Веднаж заживели с казаното убеждение агиографите са били в правото си да предполагат и да твърдят, че на Кириловото погребение в Рим по папска заповед са присъствували всички гърци, които живели по онова време във Вечния град. Трябва да изтъкнем обаче, че фразата, с която се съобщава кои присъствували на Кириловото погребение не е на самия Кирилов житиеписец: тя е взета буквално от Италиалнската легенда, както вече посочиха по-рано. Ала в Италианската легенда името гърци по-скоро ще е употребено в смисъл на византийски поданици и на привърженици на гръцкия, или източния църковен ред, отколкото в смисъл на гърци по език и кръв.
След като изтъкнахме съществуващите три теории по въпроса за националната принадлежност на светите братя от Солун и след като пояснихме, защо неизвестните по име автори на Панонските легенди са вмъкнали онези редове, въз основа на които мнозина авторитетни учени станаха защитници на една погрешна теория, нам се налага в заключение още веднаж да напомним, че здравият разум заповядва на всекиго да възприеме като очевидна аксиома гледището на онези, които — привсе са безсилни да оборят напълно безименните автори на Панонските легенди, — вярваха или вярват, че създателите на славянската азбука и първите просветители на славянските народи, именно солунските братя Кирил и Методий не са били никакви гърци, а чистокръвни македонски славяни и то с будно и горещо национално съзнание. Дори и да се приеме, че майка им Мария е била гъркиня, както съобщил един атонски монах на споменатия вече руски поклонник от XVII век Арсений Суханов, все пак това не означава, че братята не са се чувствували славяни. Обстоятелството, че през целия си живот Кирил и Методий са работили за нравствено-религиозния и културен възход на славяните, показва най-добре, че те винаги са носили в гърдите си славянския дух на баща си и на сънародниците си от славянска Македония.
Няма коментари:
Публикуване на коментар