Положителният смисъл на болестта и страданието

Из „БОГОСЛОВИЕ НА БОЛЕСТТА“- Жан-Клод Ларше

Св. Григорий Назиански съветва един болен, изправен пред този избор: „Не искам и не смятам за добре ти, тъй добре запознат с божествените неща, да изпитваш същите чувства като обикновения човек, да се покоряваш на плътта си, да стенеш като от неизлечимо страдание; напротив, трябва да понесеш болката философски [...] да се издигнеш над оковите си и да видиш в болестта път към твоето добруване”

Да понесе болестта и страданието философски, означава първо човек да разбере какво му откриват те за неговото положение.

Като последица от Адамовото прегрешение и резултат от затвърдения грях, както и на действието на демоните в този паднал свят, болестта е проява на окаяното положение на човека, отделен от Бога. Чрез тлението и страданието на тялото човек осъзнава слабостта на земното си съществуване, преходността на живота на този свят и в по-общ план - неговата крехкост, немощ, относителност, неговите граници. Болестта на тялото напомня болестта на цялото огреховено съществуване. Загубата на здравето се явява символ и белег на загубата на райското състояние. Затваряйки душата в границите на тялото, болестта и страданието разрушават илюзорната пълноценност и самодоволство, които човекът би могъл да има по-рано заради здравето си, смятайки го за трайно. Те му посочват неговата онтологична нищета и дори голота (Бит. 3:7) и му припомнят, че е пръст (Бит. 3:19). Той не може вече да се смята за съвършен; гордостта му е сломена. Свети Йоан Лествичник посочва тази положителна страна на болестта: „Понякога болестта има за цел да смири духа ни”. Свети Йоан Златоуст добавя: „За наше добро сме подвластни на болести [...], защото слабостта и страданията лекуват породената в нас от разпуснатостта гордост”; и отбелязва, че заради липсата на тази „бариера” първозданният Адам се е поддал на гордостта”. Св. Серафим Саровски е още по-кратък като казва, че чрез болестта „човек идва на себе си”. Тъй като разтърсва човека, болестта често го подтиква да преосмисли предишното си измамно вътрешно равновесие и основите на съществуването си. Тя отслабва греховната привързаност към този свят, като ни показва неговата суета и ни води отвъд ограниченията му. „Болестите, казва св. Никита Ститат, намаляват земното (ycemane)sens terrest усещането на земност в душата”.

Освободен от тегобите, които го привързват към тялото и изострен от страданията, умът възприема един друг свят -духовен свят, към който се устремява освободената воля и издига душата. Така Достоевски пише: „Здравият човек е винаги земен, материален [...]. Но щом се поболее, щом нормалният, земен порядък в организма му се наруши, веднага пред него се появява един друг възможен свят и колкото повече се влошава болестта, толкова по-близък става той”. Така разбирана и преживяна, болестта не смазва човека под „тялото на смъртта” (Рим. 7:24), а напротив, обръща го към Бога, съединява го отново с Него, сближава го с истинското му начало и край, дава на ума му мъдрост, т. е. истинно познание за света, за него самия и за Бога, а на волята му - стремеж да следва Божията воля. „Бог е допуснал (болестта), не за да ни унизи”, уточнява св. Йоан Златоуст, „а за да ни направи по-добри, по-мъдри и по-смирени пред волята Му, което е основа на всяко спасение”.

Проява на Промисъла

От това следва, че болестта е проява на Божия Промисъл и да я приемем философски означава да се опитаме да открием Божиите цели и намерения спрямо нас. С всяка болест Бог ни говори за нашето спасение и ни показва решимостта си да ни помогне да го постигнем. Болестта, подчертават често Отците, е проява на Божията педагогика. Тя е нещо като изправление, което Бог е насочил към човека поради греховете му. Този термин не бива да се приема с отрицателно значение като наказание, а по-скоро като поправяне, подобряване, изцеление. От тази гледна точка болестта се явява желана или поне позволена, но във всеки случай използвана от Бога за благото на човека - за да изправи онова, което грехът е изопачил и повредил и да излекува духовните болести. Така парадоксално телесната болест става, по Божий Промисъл, лек за излекуването на душата. Св. Исак Сирин, като се обръща към човека „поразен от телесна болест и мъки”, пише: „Внимавай над себе си и виж [...] многобройните лекове, които Истинния Лекар ти изпраща за здравето на твоя вътрешен човек”. „Бог изпраща болестта, заради здравето на душата”, твърди още той.

Затова притеснението, мъката, болката, съпътстващи болестите, трябва да се приемат като неизбежните странични ефекти на лекарствата, използвани от лекаря. И щом ги приемаме, когато лекарят ни ги е дал, трябва да ги приемем и когато Бог провежда своето много по-важно лечение, отбелязва св. Йоан Златоуст. „Лекарят не е лекар, само когато предписва бани, силна храна и разходки из цъфтящи градини, но и когато гори и реже [...]. Бог ни обича повече от всеки лекар - не се тревожете, не Му искайте сметка какви средства използва, дали е благосклонен или строг, доверете Му се; с едно или друго средство, Той го прави, за да ни спаси и върне към Себе Си”. Свети Йоан Касиан посочва, че болката, която съпътства болестта е като онази, която изпитваме при приемането на някои лекарства; тя е само субективна болка, обективно тя допринася за доброто на болния: „Страданията не са болки в строгия смисъл на думата; но изглеждат такива в очите на засегнатите от тях за тяхно добро [...]. И наистина, колкото и да са спасителни за гангренясалата рана огънят и желязото и колкото и милосърдна да е ръката на лекаря, която ги държи, в очите на пациента това е болка [...]. Всяко обучение първоначално се струва горчиво на ученика, както казва апостолът: „Всяко наказание изпърво не се показва да е за радост, а за скръб; но отпосле на обучените чрез него то принася мирен плод на праведност (Евр. 12:II)”42.

Бог знае по-добре от нас от какво се нуждаем и дава на всеки онова, което ще му бъде от най-голяма духовна полза. Той изцелява и спасява всекиго по най-подходящия за него начин. И ако използва често болестта за тази цел, то е защото тя по своята същност е особено подходяща да събуди приспания от греха дух и чрез телесното страдание да го накара да усети по- недоловимата душевна болка, към която иначе човек би останал равнодушен или поне би бил по-безчувствен. Както отбелязва св. Йоан Златоуст: „Тъй като обикновено когато душата е болна, не усещаме никаква болка, а ако тялото е леко неразположено, насочваме цялото си усилие, за да го освободим от неразположението му, Бог наказва тялото поради греховете на душата, за да върне здравето на по-благородната част от човека чрез наказание на по-малко благородната. Така св. апостол Павел укорява блудника в Коринт (1 Кор. 5 гл.) -като омаломощи плътта, за да бъде спасена душата, разрезът в тялото му го изцели от порока“. Същият светец споменава на друго място и духовната сила на болестта да подтиква ленивия, да стимулира действието и да пробужда вниманието. Св. Исак Сирин учи в същия дух, че „за да не ги приспива нехайството” и „за да пробуди духа им”, „Онзи, който бди над човека” изпраща телесни болести на онези, които обича, и така им помага да се доближат до Него. И добавя, че Бог ни дава възможност по различни начини да “открием живота си” и да достигнем до Царството Му, че „ни спасява по пътища наляво и пътища надясно”: онзи, който сам си е наложил доброволен подвиг, „ще го следва Божията милост и ще го укрепва Божията любов”; напротив, „душите на онези, чиято воля е твърде слаба, за да разполагат с живота си”, „Той води към добродетел, като ги кара да преминат през изпитания, каквито те не желаят”. Но и по втория път човек достига до същите блага като по първия: така „бедният Лазар не беше лишен от благата на този свят по собствена воля, а тялото му бе покрито с рани [...]; но накрая получи награда в лоното Авраамово”.

Възможността за духовно израстване

Може да се каже, че болестта, която спохожда човека поради грехопадението, има двояк смисъл. Болестта е последица от прародителския грях, когато се отнася към потомците на Адам или нашите лични грехове, но от друга страна тя е и средство, дадено ни от Бога, за да се пречистим от греховете си. Тази пречистваща роля на болестта често се подчертава от отците, следвайки св. апостол Петър: „Който е пострадал по плът, престанал е да греши” (1 Петр. 4:1). Страданията, болестите, лошото здраве, болките, които тялото ни изпитва, [...] ни се смятат за опрощаване на греховете”, казва св. Йоан Златоуст, който вижда в тях огън за пречистване”. Св. Варсануфий пише на едно от духовните си чада: „Колкото Бог допуска страдание в тялото, толкова облекчение за прегрешенията си ще получиш от Него“. Св. Синклитикия учи: „Болестта и сломяването на нашето тяло, [...] всичко това е за наше добро, за пречистване на нашите желания. Св. Исак Сирин добавя: „Страданията убиват удоволствието от страстите”. А св. Йоан Лествичник отбелязва: „Понякога болестта има за цел да ни пречисти от греховете”. Св. Йоан Златоуст подчертава парадокса: „Болката ни е дадена поради греха и тя е която ни очиства от греха [...]. Грехът ражда болката, болката убива греха”. А св. прор. Исая прославя това преобразяване: „Ето за добро ми беше моята тъга” (Ис. 38:17).

Чрез Христовата благодат телесната болест може да послужи за лекарство на душата и онова, което е било за човека резултат от падението, може да стане средство за спасение. Св. Максим Изповедник показва как Христос чрез своите страдания променя смисъла на болката: докато преди болката беше справедлива последица от грехопадението, и в известна степен - дълг, който нашата природа изплаща поради него, страдайки без вина, Христос я превърнал в средство за осъждане на греха и постигане на вечен живот. Чрез кръщението човек участва в Христовите страдания, смърт и Възкресение и получава от Светия Дух силата да извърши това преобразяване на страданието в живота си. Болестта и страданията, които я съпътстват, често са част от многобройните неволи, през които човекът трябва да премине, за да влезе в Царството Божие (Деян. 14:22). Те са част от кръста, който той трябва да вземе и понесе, за да бъде достоен за Христос, да го следва по пътя на спасението, който Той е проправил за нас (срв. Мат. 10:38; 16:24; Марк 8:34, Лук. 9:23; 14:27), да живее и напълно да приеме благодатта, получена от Него при Кръщението, наистина да се уподоби Нему, да страда и да умре с Него, за да възкръсне и живее с Него (2Кор. 4:10-22). Св. Макарий учи: „На онзи, който иска да следва Христос, за да се нарече Син Божи в Духа, подобава първо да понесе храбро и търпеливо мъките, които може да срещне [и особено] телесните болести”. „Без да изпита страданията Христови, душата никога няма да бъде в общение с Него”, твърди от своя страна св. Исак Сирин. Тъй като спомагат за умъртвяването на плътта, за унищожаването на страстите на стария човек, болестта и страданията, които я съпътстват, могат да се сравнят с различните форми на подвиг (пости, бдения, изнурителен труд), които имат същата цел и болката от които, според св. Григорий Палама, „убива в душата склонността към грях и прави по-умерени помислите, предизвикващи груби страсти”. Следователно болните могат да не извършват тези аскетични практики, тъй като болестта ги замества. „Ние постим и спим на голата земя, за да прогоним удоволствието. Щом болестта отслабва удоволствията, няма нужда да продължаваме с тези практики”, учи св. Синклитикия. Обратно - онези, които сами си налагат въздържание, често са пощадени от страданията на болестта. Чрез болестите Бог едновременно пречиства човека от страстите и греховете му и му помага да намери и да поеме по пътя на добродетелта. “Колкото повече Бог ни наказва, толкова по-съвършени ни прави”, отбелязва св. Йоан Златоуст. Болестта и страданието дори се явяват заедно с другите скърби - условие за придобиване на добродетели и на добродетелния живот изобщо. „Ако обичаме добродетелта, тялото ни не може да не страда в болести и мъки [..пише св. Исак Сирин.

В лицето на болестта християнинът намира, на първо място, възможност да прояви и укрепи вярата си. „Ние - пише св. Киприян, - се отличаваме от непознаващите Бог по това, че те оплакват и проклинат злата си участ, докато у нас нещастието не само не намалява истинската храброст и вяра, но ги укрепва чрез болката. Дали сме изнурени от разкъсваща вътрешностите ни болка или огьн изгаря гръдта ни, дали силите ни са подкопани от постоянно повръщане или очите ни са налети с кръв, дали сме поразени от гангрена и трябва да отрежем член от тялото си или недъг прави нозете, очите или ушите ни безполезни - всички тези беди са възможност да укрепим вярата си”.

На второ място, болестта дава възможност да придобием една много важна добродетел - търпението, и то в най-висшата й степен, защото “ако търпението изобщо превъзхожда всяка друга добродетел, търпението в болка надминава всяко друго търпение”, пише св. Йоан Златоуст и го обяснява така: „Тъй като болката е най-непоносимата от всички беди, като я понасяме, показваме най-много търпение”. От така придобитото търпение произтичат многобройни духовни блага. На първо място, тя е извор на надежда, както учи св. апостол Павел: “Скръбта поражда търпение, търпението — опитност, опитността — надежда” (Рим. 5:3-4).

Освен това болестта е и извор на смирение, особено за онези, които още не са достигнали духовно извисяване. “Докато подвижникът в благочестието е още в средата на духовното си преуспяване, смирението се явява в него поради телесна немощ [...]” - отбелязва блаж. Диадох Фотикийски. Св. Никита Ститат пише също: “Болестите са полезни за онези, които правят първите си стъпки в добродетелния живот. Те им помагат, като изтощават и смиряват острастеното тяло, а като отслабват плътта, намаляват земното в душата”. Страданието, което съпътства болестта, води, от друга страна, до покаяние и съкрушение и предизвиква в душата разположение за молитва. Тези последици са плодотворни, тъй като представляват основната движеща сила на духовния живот. Трябва обаче да осъзнаем, че очистването от страстите и придобиването на добродетелите и на другите духовни блага в болест не са резултат от самата болест или от страданието, което я съпътства, а са дарове, които Бог ни дава докато сме болни и които човекът може да придобие, ако има съответното отношение, т. е. ако е готов да ги приеме, да се обърне към Бога, да се открие за благодатта Му, да се стреми да се уподоби Нему, активно да участва в Божието дело, което има за цел неговото духовно израстване и спасението на душата му.

Болестта всъщност е изпитание. Тя поставя онзи, когото застига, в положението на Йов: той е бил изкушаван от сатаната да прокълне Бога, или поне да се отвърне от Него, като се затвори в гордостта си или като се отдаде на различните страсти, които го изкушават. С това Бог иска да му даде възможност да разкрие в пълна мяра своята привързаност към Него и, чрез усилията да преодолее изпитанието, да придобие изцяло добродетелите, които Той му дарува, за да го съедини със Себе Си.

Божията помощ и „приносът“ на човека

За да победи изпитанията и да се наслади на плодовете на победата, човекът трябва първо да не се предава покорно на болестта и страданието, да не им позволява да го надвият и сломят, а напротив, да се стреми да запази бдителността си в очакване на Божията помощ. „Трябва да се борим и да не се отпускаме и ще получим помощ” - учи св. Варсануфий и споделя във връзка с прекарана по-рано от него болест: „Бях останал съвсем без сили, но не се предавах, а се борех, докато Бог не ме укрепи”.

Болният трябва да знае, че като му праща изпитание, Бог в същото време му дава и средствата да го преодолее, и най-вече - силата да устои на внушенията на нечестивия. Св. Варсануфий съветва: “Да не се предаваме. Нашият Бог е милостив и познава нашата слабост по-добре от самите нас; и ако, за да ни изпита, Той ни праща болест, имаме Апостола, който ни утешава, казвайки: „Верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите” (1Кор. 10:13)”84. И ако Божията помощ закъснява, трябва да знаем, че изпитанието няма да продължи безкрайно и Бог никога няма да изостави човека. Св. Варсануфий съветва: “Внимавайте да издържите докрай, не се отчайвайте, не падайте духом. Бог е близо и казва: „Няма да те оставя и няма да те напусна (Евр. 13:5)”85. И ако понякога Бог ни кара да чакаме, то е за да укрепи още повече нашата вяра, надежда, търпение и всички други добродетели, които се проявяват при това, така че за болния може да е духовно по-полезно да не получи незабавно изцеление. Св. Варсануфий говори така на един от своите духовни чада, което го моли да се застъпи за неговото изцеляване: “Като започнах да се моля, Бог ми каза: „Остави ме да го изпитам в полза на душата му, макар и чрез телесно страдание, за да видя издръжливостта му и какво наследство трябва да придобие за молитвите и страданията си”. Болният трябва да внимава да не пада духом заради немощтта, която идва oт състоянието му, още повече, че тя не е недостатък в неговата духовна борба, а напротив, св. апостол Павел учи, че Божията сила се познава най-вече в немощ. Това припомня св. Варсануфий на един от учениците си, който трябва да понесе престъпите на болестта: “Да бъдем храбри при болест, защото апостолът каза: Когато съм немощен, тогава съм силен (2 Кор. 12: 10)”.

Бог бди над болния, закриля го и му помага, защото вижда трудното му положение. ”Бог — пише св. Исак Сирин, — е близо до страдащото сърце, което Го призовава в страданието. И ако го лишава в тялото или го наказва по някакъв друг начин, със Своето човеколюбие го обича в душата според мъките, от които е сполетян”. Болният не бива да се тревожи, а да почита ’’святата сила, идваща свише” и изцяло да й се предаде с пълно доверие. ’’Като имаш Бога, не се страхувай, а прехвърли всяка твоя грижа на Него и Той ще се погрижи за теб“, - съветва св. Варсануфий. И дори болестта да трябва да доведе до смърт, пак не бива да се страхуваме, както учи св. апостол Павел, чиито думи св. Варсануфий припомня на болен брат: “Когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно” (2 Кор. 5:1).

Търпението и неговото значение

Изправен пред сполетелите го беди, болният трябва преди всичко да прояви търпение. И макар тази добродетел да е Божи дар, човек трябва да се стреми да го придобие и да моли Бог да му го даде. Трудността на изпитанието често се корени не толкова в силата на страданието, колкото в продължителността му и всички свързани с него отежнения. Именно това използват бесовете, за да внушат малодушие, скръб, униние, отчаяние, раздразнителност, гняв, бунт. А св. отци препоръчват търпение, твърдост и постоянство, като се позовават на многобройните поучения на Христос и апостолите по този въпрос. Нa двама болни братя св. Йоан от Газа припомня: “Господ рече: „С търпението спасявайте душите си (Лук. 21:19)”. След това апостолът добавя: „Търпение ви трябва (Евр. 10:36)”. А пророкът казва: „Твърдо се уповавах на Господа и той се наклони към мене и чу моите вопли (Пс. 39:2)”. Нашият благ Учител Бог казва: „Който претърпи докрай, ще бъде спасен (Мат. 10:22)”. Бъдете търпеливи и двамата [...]. Единия от тези братя св. Варсануфий съветва още: «Да се държим, да търпим, да бъдем ученици на апостола, който казва: „В скръбта бивайте търпеливи (Рим. 12:12)”.» Същият учи още, че болестта е от полза за човека именно поради търпението, което той проявява. ”Ако не си твърд в изпитанията - пише той, - не можеш да отидеш на кръста, но ако ги издържиш ще влезеш в Неговото тихо пристанище и ще живееш в мир и покой, с душа укрепена и привързана към Господа във всичко бдителна във вярата, весела в надеждата, ликуваща в милосърдието, завинаги в единосъщата и Пресвета Троица”.

Молитвата и нейната важна роля

Главно чрез молитва болният може да се обърне към Бога и, при правилно отношение, да получи от Него нужната помощ и изобилни духовни дарове.

’’Молитвата - пише св. Исак Сирия, - помага в най-тежкия момент на болестта”. Бог винаги отговаря на отправения призив и е състрадателен към онзи, който Го призовава, посочва той. Но помощта Му не винаги носи изцеление или облекчение на болката. Както вече казахме, Бог дава на човека онова, което е най-добро за душата му. От тази гледна точка възвръщането на здравето понякога е добро, но понякога продължителното боледуване дава възможност за получаване на по-висше благо. Подвижниците, просветлени от Светия Дух, знаят това и искат от Бог в молитвата си ту облекчение и изцеление, ту добродетели, които болестта им позволява да придобият и развият. Така например св. Варсануфий разказва как неговият ученик ”авва Серид веднъж се разболя тежко, силна треска не му даваше покой: но той поиска Бог да му даде не изцеление, нито облекчение на болката, а сила и благодарение”. Когато не може сам да прецени, болният трябва да иска Бог да му даде онова, което е най-добро за него, и с пълно доверие да се предаде на волята Му. Когато упорито иска изцеление, болният всъщност иска да се изпълни само собственото му желание, което неволно винаги се стреми към облекчение на страданието; но Божията воля върви преди човешката, и като отлага изцелението. Бог учи човека да се освободи от себелюбието, за да се съедини с Него като съедини своята воля с Неговата. Св. Йоан Златоуст неколкократно посочва, че закъснението, с което Бог изпълнява молбата на вярващия, противно на онова, което изглежда на пръв поглед, е всъщност проява на Неговата грижа и благоволение, защото Той иска да му(даде възможност да прояви в очакването си всички свои добродетели. И ни посочва откъса от Евангелието на Матей (15:21-32), където виждаме Христос неколкократно да отхвърля молбите на хананейката (и на апостолите), преди да изцели болната й дъщеря, докато веднага след това изцелява множество недъгави, които просто полагат в краката му: ”Той изпълнява молбата на хананейката, едва след като я бе отхвърлил няколко пъти; но веднага изцелява всички онези болни, щом му се представиха”. Св. Йоан Златоуст дава на това действие на Христос следното също толкова парадоксално обяснение: “Не защото последните бяха за предпочитане пред тази жена, а защото нейната вяра бе по-голяма от тази на всички тях. Като забави изцелението, Христос искаше да покаже пламенността и търпението й“. Фактът, че молитвите ни не се изпълняват незабавно, в никакъв случай не бива да е извор на отчаяние и причина да спрем да се молим, а напротив, трябва да бъде източник на надежда за още по-големи дарове и мотив за постоянство в тях.