Който Ми служи, нека Ме последва (Йоан. 12:26), е казал Господ. Всеки християнин с обетите, произнесени при своетото кръщение е приел задължението да бъде раб и служител на Господа Иисуса Христа: така всеки християнин е длъжен да последва Господа Иисуса Христа.
Наричайки Себе Си Пастир на овците, Господ е казал, че овците слушат гласа на този Пастир и вървят подире Му, понеже познават гласа Му (Йоан. 10:3,4). Христовият глас е Неговото учение; Христовият глас е Евангелието; следване на Христа по пътя на земното странстване е дейността, изцяло насочена към Неговите заповеди. За да последваме Христа, трябва да познаваме гласа Му. Изучи Евангелието, и ще можеш да последваш Христа на дело.
Който, родил се по плът, влезе в банята на възраждането (Тит. 3:5) чрез светото Кръщение и запази състоянието, дадено му от Кръщението, чрез живот според Евангелието, той ще се спаси. Той ще влезе в богоугодното поприще на земния живот чрез духовното раждане, и ще излезе от това поприще с блажена кончина, и във вечността ще намери вечна, изобилна и сладостна духовна паша (Йоан. 10:9).
Който Ми служи, нека Ме последва; и дето съм Аз, там ще бъде и Моят служител. И който служи на Мене, него ще почете Моят Отец (Йоан. 12:26). Къде се намирал Господ, когато произнесъл тези думи? По човечество, съединено с Божеството, Той се намирал между човеците, на земята, в долината на изгнанието и страданията, пребивавайки по Божество и там, където се намирал от самото безначално начало. Словото беше у Бога (Йоан. 1:1) и в Бога. Това Слово известило за Себе Си: Отец е в Мене, и Аз съм в Него (Йоан. 10:38). Дотук достига и Христовият последовател: Който изповяда с уста, със сърце и с дела, че Иисус е Син Божий, в него пребъдва Бог, и той - в Бога (1 Йоан. 4:15).
Който Ми служи, него ще почете Моят Отец: на оногова, който побеждава света и греха и Ме следва в земния живот, във вечния живот ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол (Откр. 3:21). Отричането от света предшества последването на Христа. Второто няма място в душата, ако в нея преди това не се извърши първото. Който иска да върви след Мене, е казал Господ, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси (Марк. 8:34, 35). Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик; и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик (Лук. 14:26, 27).
Мнозина пристъпват към Господа, но не са много онези, които се решават да Го последват. Мнозина четат Евангелието, наслаждават се и се възхищават от висотата и светостта на неговото учение, но не са много онези, които се решават да насочат своето поведение по правилата, заповядани от Евангелието. На всички, пристъпващи към Него и желаещи да се усвоят на Него, Господ казва: Ако някой дохожда при Мене и не се отрече от света и от себе си, не може да бъде Мой ученик. Тежки са тия думи, казвали за учението на Спасителя дори такива хора, които външно били Негови последователи и се смятали за Негови ученици: кой може да ги слуша? (Йоан. 6:60). Така съди за словото Божие плътското мъдруване поради своето бедствено състояние. Словото Божие е живот (Йоан. 6:63), вечен живот, истински живот. С това слово се умъртвява плътското мъдруване (Рим. 8:6), родено от вечната смърт и поддържащо вечната смърт в човеците: за погиващите от плътското мъдруване и сами желаещи да погинат от него словото Божие е безумство. А за спасяващите се то е сила Божия (1 Кор. 1:18). Грехът дотолкова се е усвоил на нас посредством падението, че всички свойства, всички движения на душата са пропити от него. Отхвърлянето на греха, сродил се с душата, е станало отхвърляне на душата. Такова отхвърляне на душата е необходимо за нейното спасение. Отхвърлянето на естеството, осквернено от греха, е необходимо за усвояване на естеството, обновено от Христа. От съда изхвърлят цялата храна, когато тя е напоена с отрова; старателно измиват съда и след това слагат в него храна, годна за употреба. Храната, пропита с отрова, съвсем справедливо и сама се нарича отрова. За да последваме Христа, трябва предварително да се отречем от своя разум и от своята воля. И разумът, и волята на падналото естество са напълно повредени от греха; те не могат да се примирят с Божия разум и Божията воля. Става способен да усвои Божия разум този, който отхвърли своя разум; става способен за изпълнение на Божията воля този, който се отрече от изпълнението на своята воля.
За да последваме Христа, трябва да вземем своя кръст. Вземане на своя кръст е наречена доброволната, благоговейна покорност на Божия съд при всички скърби, изпращани и допускани от Божия промисъл. Ропотът и негодуванието при скърбите и бедите е отричане от кръста. Да последва Христа може само взелият своя кръст, покорният на Божията воля, смирено признаващ себе си за достоен за съд, осъждане, наказание. Господ, заповядал ни самоотричане, отричане от света и носене на кръста, ни дава сила да изпълняваме Неговата заповед. Решилият се да изпълнява тази заповед и стремящ се да я изпълнява много скоро вижда необходимостта от това. Учението, изглеждащо жестоко при повърхностния и погрешен поглед на плътското мъдруване, се явява най-разумно и преизпълнено с благост: то издига погиналите за спасение, убитите - за живот, погребаните в ада - на небето.
Които не се решават на доброволно отричане от себе си и от света, насилствено се принуждават да извършат и едното, и другото. Когато дойде неумолимата и неизбежна смърт, тогава те се разделят с всичко, към което са били привързани; самоотричането им стига до това, че свалят от себе си и самото си тяло, захвърлят го, оставят го в земята за храна на червеите и тлението. Самолюбието и привързаността към временното и суетното са плод на самозаблуда, заслепение, душевна смърт. Самолюбието е извратена любов към себе си. Тази любов е пагубна и безумна. Самолюбивият, пристрастен към суетното и преходното, към греховните наслаждения - е враг на самия себе си. Той е самоубиец: мислейки, че обича себе си и угажда на себе си, той ненавижда и погубва себе си, убива се с вечна смърт.
Да се огледаме, разсеяни, помрачени, прелъстени от суетата! Да се опомним, упоени от суетата, лишени от правилен поглед върху себе си! Да се вгледаме в това, което непрестанно се случва пред очите ни. Ставащото пред нас непременно ще стане и с нас.
Този, който е посветил целия си живот на търсене на почести, взел ли ги е със себе си във вечността? Не е ли оставил тук гръмките титли, знаците на отличие, целия блясък, с който е бил обграден? Не е ли отишъл във вечността единствено човекът с неговите дела, с усвоените от него качества по време на земния живот?
Този, който е употребил живота си за придобиване на богатство, който е натрупал множество пари, придобил е обширни пространства земя за свое владение, построил е различни учреждения, носещи обилен доход, живял е в дворци, блестящи със злато и мрамор, разхождал се е на великолепни колесници и коне - взел ли е всичко това във вечността? Не! Той е оставил всичко на земята, задоволявайки последната потребност на тялото с малък участък земя, от който еднакво се нуждаят и с който еднакво се задоволяват всички мъртъвци.
Който в продължение на земния си живот се е занимавал с плътски увеселения и наслаждения, прекарвал е времето си с приятели в игри и други развлечения, пирувал е на разкошна трапеза - накрая по необходимост бива отстранен от обичайния начин на живот. Настъпва времето на старостта и болестите, а след тях и часът на раздяла на душата с тялото. Тогава той узнава, но късно, че служенето на пожеланията и страстите е самозаблуда, че животът за плътта и греха е безсмислен живот.
Стремежът към земно преуспяване - колко странен, колко чудовищен е той! Той търси като в изстъпление. Едва намерил, и намереното вече изгубва своята цена, след което търсенето се събужда с нова сила. Той не се задоволява с нищо в настоящето: той живее изцяло в бъдещето и жадува само за това, което няма. Предметите на желанията привличат към себе си сърцето на търсещия с мечта и надежда за задоволяване: измамен и постоянно измамван, той се стреми към тях през целия си земен живот, докато не го грабне неочаквана смърт. Как и с какво да си обясним това търсене, постъпващо с всички подобно на безчовечен предател, завладяващо и увличащо всички? В нашите души е вкоренен стремеж към безкрайните блага. Но ние сме паднали и заслепеното от падението сърце търси във времето и на земята това, което съществува във вечността и на небето.
Участта, постигнала моите отци и братя, ще постигне и мен. Те са умрели: ще умра и аз. Ще оставя килията си и писмената си маса, на която съм прекарвал много часове; ще оставя всичко, от което съм се нуждаел или съм мислел, че се нуждая по време на земния живот. Ще изнесат тялото ми от килиите, в които живея, като в преддверие към другия живот и страна; ще изнесат тялото ми и ще го предадат на земята, послужила за начало на човешкото тяло. Същото ще постигне и вас, братя, които четете тези редове. Ще умрете и вие: ще оставите на земята всичко земно, и ще влезете във вечността само с душите си. Душата на човека ще придобие качества, съответстващи на нейната дейност. Както в огледалото се изобразяват предметите, срещу които то е поставено, така и душата запечатва в себе си впечатленията, съответстващи на нейните занимания, дела и обстановка. В безчувственото огледало образите изчезват при отдалечаване на предметите от огледалото; в словесната душа впечатленията остават. Те могат да бъдат изтрити и заменени с други, но за това се изисква и труд, и време. Впечатленията, представляващи наследство на душата в часа на смъртта, остават нейно наследство завинаги, служат ѝ за залог или за вечно блаженство, или за вечна мъка.
Не можете да служите на Бога и на мамона (Мат. 6:24) е казал Спасителят на падналите човеци, откривайки пред тях състоянието, до което са доведени от падението. Така лекарят открива на болния състоянието, до което е доведен от болестта и което сам болният не може да разбере. Поради нашето душевно разстройство за спасението ни е необходимо своевременно самоотричане и отричане от света. Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, с другия ще презре (Мат. 6:24).
Опитите постоянно утвърждават справедливостта на този възглед за нравствената болест на човеците, който е изразил всесветият Лекар в приведените от нас думи, казани с твърда определеност: след задоволяването на суетните и греховни пожелания винаги следва увличане от тях, а след увличането - плен, умъртвяване за всичко духовно. Допусналите да следват своите пожелания и плътско мъдруване са се увлекли от тях, поробили са се на тях, забравили са Бога и вечността, пропилели са земния си живот напразно, погинали са с вечна погибел.
Не можем да изпълняваме едновременно и своята воля, а Божията воля: от изпълнението на първата изпълнението на втората се осквернява, става непотребно. Така благовонното, драгоценно миро губи своето достойнство от нищожния примес на смрад. Само тогава, казва Бог чрез великия проток. ще ядете благата земни, когато доброволно Ме послушате; ако пък се отречете и упорствувате, меч ще ви изтреби: защото устата Господни говорят (Ис. 1:19, 20).
Не можем да придобием Божествен разум, пребивавайки в плътско мъдруване. Плътското мъдруване по думите на апостола е смърт. Плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява, нито пък може (Рим. 8:6,7). Какво е плътско мъдруване? Начин на мислене, възникнал от състоянието, до което са доведени хората от падението, насочващ ги да действат на земята така, сякаш са вечни на нея, възвеличаващ всичко тленно и временно, унижаващ Бога и всичко, отнасящо се до богоугаждането, отнемащ спасението на хората.
Да се отречем от душите си според завещанието на Спасителя, за да ги спасим! Да се отречем доброволно от порочното състояние, до което са доведени те от доброволното отричане от Бога, за да получим от Бога святото състояние на обновеното човешко естество на въплътилия се Бог! Своята воля и волята на демоните, на която се е подчинила и с която се е сляла нашата воля, да заменим с Божията воля, разкрита ни в Евангелието; плътското мъдруване, общо за падналите духове и за човеците, да заменим с Божия разум, сияещ от Евангелието.
Да се отречем от своето имущество, за да придобием способността да последваме нашия Господ Иисус Христос! Отричането от имуществото става въз основа на правилното разбиране за него. Правилното разбиране за вещественото имущество ни е дадено в Евангелието (Лук. 16:1-31): когато то се даде, тогава човешкият разум неволно съзнава неговата правилност. Земното имущество не е наша собственост, както погрешно мислят ония, които никога не са мислили по този въпрос: иначе то винаги би било и завинаги би останало наше. То преминава от ръка на ръка и с това само свидетелства за себе си, че се дава само за временно съхранение. Имуществото принадлежи на Бога; човек бива само негов временен разпоредител. Верният разпоредител с точност изпълнява волята на поверилия му нещо за разпореждане. И ние, управлявайки повереното ни за известно време веществено наследство, да побързаме да го управляваме според Божията воля. Да не го употребяваме като средство за задоволяване на нашите пожелания и страсти, и за нашата вечна погибел: но да го употребим за полза на човечеството, толкова нуждаещо се и страдащо; да го употребим като средство за нашето спасение. Желаещите християнско съвършенство изцяло оставят земното имущество (Мат. 19:16:30); желаещите да се спасят трябва да дават възможната за тях милостиня (Лук. 11:41) и да се въздържат от злоупотребяване с имуществото.
Да се отречем от славолюбието и честолюбието! Да не се стремим към почести и санове, употребявайки за тяхното придобиване непозволени и унизителни средства, свързани с потъпкване на Божия закон, на съвестта и благото на ближните. Такива средства най-вече се използват за придобиването на земно величие от търсещите го. Заразеният и увлечен от тщеславие, ненаситен търсач на човешка слава е неспособен на вяра в Христа: Как можете вие да повярвате, е казал Христос на съвременните на Него честолюбци, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите? (Йоан. 5:44). Ако Божият промисъл ни е предоставил земно могъщество и власт, нека чрез тях станем благодетели на човечеството. Да отхвърлим лютата отрова, толкова опасния за човешкия дух глупав и презрян егоизъм, превръщащ хората, заразени с него, в зверове и демони, правещ ги бич за човечеството и злодеи за самите себе си.
Да възлюбим повече от всичко Божията воля, да я предпочетем пред всичко; всичко, противно на нея, да възненавидим с благочестива и богоугодна ненавист. Когато нашето повредено от греха естество въстане против евангелското учение, да изразим ненавист към естеството с отхвърляне на пожеланията и изискванията на естеството. Колкото по-решителна бъде тази ненавист, толкова по-решителна ще бъде победата над греха и над естеството, което обладава грехът; толкова нашето духовно преуспяване ще бъде по-бързо и трайно.
Когато хората, които са ни близки по плът, възнамеряват да ни отклонят от следването на Божията воля, да им окажем свята ненавист, подобна на тази, която оказват на вълка агнетата, които не се преструват на вълци и не се защитават от вълците със зъби (Мат. 10:16. Вж. Житие на великомъченица Варвара. Чети-Минеи, 4-ти декември). Святата ненавист към ближните се състои във вярност към Бога, в несъгласие с порочната воля на хората, макар и тези хора да са близки родственици, във великодушното търпене на оскърбленията, нанасяни от тях, в молитва за тяхното спасение - а не в злословие и в сходни на злословието действия, с които се изразява ненавистта на падналото естество, която е богопротивна.
Не мислете, е казал Спасителят, че дойдох да донеса мир на света; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ (Мат. 10:34, 35). "Дойдох - обяснява свети Йоан Лествичник приведените думи на Господа - да разделя боголюбивите от светсколюбивите; плътските от духовните; славолюбивите от смиреномъдрите: угажда се на Бога с разделяне и разлъчване, когато то се прави от любов към Него“ (Лествица. Слово 3).
Пророкът е нарекъл земята място на своето странстване (Пс. 118:54), а себе си пришълец и странник на нея: преселник съм у Тебе, е казал той в молитвата си към Бога, и пришълец, както и всичките ми отци (Пс. 38:13 - слав.). Очевидна, осезателна истина! Истина, забравяна от хората въпреки своята очевидност! Аз съм пришълец на земята: влязъл съм с раждането, ще изляза със смъртта. Аз към преселник на земята: преселен съм на нея от рая, където съм осквернил и обезобразил себе си чрез греха. Ще се преселя и от земята, от това мое временно изгнание, в което съм поставен от моя Бог, за да се замисля, да се очистя от греховността, и отново да стана способен за живот в рая. За своята упорита, окончателна непоправимост, аз трябва да бъда низведен в тъмницата на ада за вечни времена. Аз съм странник на земята: започвам странстването от люлката и го завършвам с гроба; странствам през възрастите от детството до старостта, странствам през различни обстоятелства и земни положения. Аз съм пришълец и странник, както и всичките ми отци. Моите отци са били пришълци: влезли в нея чрез раждането, те са си отишли от лицето ѝ чрез смъртта. Изключения не е имало: никой от хората не е останал завинаги на земята. Ще си отида и аз. Вече започвам своето отшествие: силите намаляват и аз се подчинявам на старостта. Ще си отида, ще си отида оттук по неизменния закон и могъщо определение на моя Създател и Бог. Да се убедим, че ние сме странници на земята. Само от това убеждение ще можем да направим безпогрешен разчет и разпореждане за своя земен живот; само от това убеждение ще можем да му дадем правилна насока, да го употребим за придобиване на блажената вечност, а не за празни и суетни неща за своя погибел. Нашето падение ни е заслепило и ни заслепява! И ние сме принудени насилствено, в продължение на много време да убеждаваме себе си в най-очевидните истини, които поради своята яснота не се нуждаят от убеждаване.
Странникът, когато се спре на пътя, в странноприемницата, не обръща особено внимание на сградата. Защо трябва да ѝ обръща внимание, когато отсяда в нея за кратко време? Той се задоволява с най-необходимото; стреми се да не похарчи парите, които са му необходими за продължаване на пътя и за издръжка в големия град, към който върви; великодушно претърпява лишенията и неудобствата, знаейки, че те са случайност, на която се подлагат всички пътешественици, че нерушимото спокойствие го очаква на мястото, към което се стреми. Той не се привързва със сърцето си към нито един предмет в странноприемницата, колкото и привлекателен да изглежда той. Не губи време за странични занимания: то му е необходимо за извършването на многотрудното пътешествие. Постоянно е вглъбен в размишление за великолепната царска столица, към която се е отправил, и за значителните препятствия, които трябва да преодолее, за средствата, можещи да облекчат пътешествието, за разбойническите засади по пътя, за нещастната участ на онези, на които не се е удало да извършат този път благополучно, за щастливото положение на извършилите го е желания успех. Прекарал необходимото време в странноприемницата, той благодари на нейния съдържател за оказаното му гостоприемство и излязъл, забравя за нея или си спомня само повърхностно, защото сърцето му е било хладно към нея.
Да придобием и ние такова отношение към земята. Да не разпилеем безумно способностите на душата и тялото; да не ги принесем в жертва на суетата и тлението. Да се пазим от привързаност към временното и вещественото, за да не ни попречи тя да придобием вечното, небесното. Да се пазим от задоволяване на нашите незадоволими и ненаситни пожелания, от чието задоволяване нашето падение се развива и достига страшни размери. Да се пазим от излишествата, задоволявайки се само с най-необходимото. Да устремим цялото си внимание към очакващия ни задгробен живот, който няма да има край. Да познаем Бога, заповядал ни Неговото познание и даряващ това познание чрез Своето слово и Своята благодат. Да се усвоим на Бога през времето на земния живот. Той ни е предоставил най-тясно съединение със Себе Си и ни е дал срок за извършването на това велико дело - земният живот. Няма друго време, освен времето, определено от земния живот, в което би могло да се състои това чудно усвояване: ако то не се извърши в това време, то няма да се случи никога. Да спечелим приятелството на небесните жители, светите Ангели и починалите свети човеци, за да ни приемат във вечните живелища (Лук. 16:9). Да придобием познание за падналите духове, тези люти и коварни врагове на човешкия род, за да избегнем техните козни и съжителството с тях в адския пламък. Светилник на нашия жизнен път да ни бъде словото Божие (Пс. 118:105). Да прославим Бога и да Му благодарим за обилните блага, с които е преизпълнен, за задоволяване на нашите потребности, нашият временен приют - земята. С чистотата на ума да проникнем в значението на тези блага: те са блед образ на вечните блага. Вечните блага се изобразяват от тях слабо и недостатъчно, както сянката изобразява предметите, върху които пада. Дарявайки ни земните блага, Бог тайнствено казва: Човеци! Вашият временен приют е снабден с разнообразни, неизчислени блага, пленяващи и грабващи и погледа, и сърцето, обилно задоволяващи вашите потребности: от това съдете за благата, с които е изпълнено вашето вечно жилище. Разберете безкрайната, непостижима Божия благост към вас и почитайки земните блага с благочестиво разбиране и съзерцание, не постъпвайте безразсъдно: не ставайте техни роби, не погубвайте себе си с тях. Ползвайки се от тях доколкото е необходимо, с всички сили се устремете към придобиване на небесни блага.“
Да отстраним от себе си всички лъжливи учения и стъпването според тях: Христовите овци подир чуждия глас не вървят, а бягат от него, понеже гласа на чуждите не познават (Йоан. 10:5). Да се запознаем добре с Христовия глас, за да го познаем веднага, когато го чуем, и незабавно да последваме Неговата заповед. Придобили съчувствие към този глас в душата си, да придобием отчуждение от чуждия глас, който се издава от плътското мъдруване в разнообразни тонове. Едва чули чуждия глас - да избягаме, да избягаме от него, по свойството на Христовите овци, спасяващи се от чуждия глас с бягство: с решително невнимание към него. Вниманието към него вече е опасно: след вниманието се прокрадва прелъстяване, след прелъстяването - погибел. Падението на нашите праотци започнало с вниманието на прамайката към чуждия глас.
Нашият Пастир не само ни призовава с глас, но и ни ръководи със Своя начин на живот: Той върви пред Своите овци (Йоан. 10:4). Той ни е заповядал отричане от света, отричане от себе си, вземане и носене на своя кръст. Той е и извършил всичко това пред очите ни. Христос пострада за нас, като ни остави пример, за да вървим по стъпките Му (1 Петр. 2:21). Той е благоволил да приеме върху Себе Си човешко естество и макар и да е от царски род, по Своето положение слязъл сред простия народ. Раждането Му станало по време на странстването на Неговата Пресвята Майка, за Която не се намерило място в човешките домове. Раждането станало в пещера, в която се прибирал домашният добитък; за люлка на Новородения послужили яслите. Едва се разнесла вестта за раждането Му, и се съставил заговор за убийство. Младенецът вече се преследва! Младенецът се търси, за да бъде убит! Младенецът бяга през пустинята в Египет от разярения убиец! Своето детство Богочовекът прекарал в подчинение на родителите, на наречения баща и естествената Майка, показвайки пример за смирение на човеците, погинали от гордостта и предизвиканото от нея непослушание. Зрелите Си години Господ посветил на проповед на Евангелието, странствайки от град в град, от село в село, нямайки собствен приют. Негова дреха били хитонът и ризата. По времето, когато Той възвестявал на човеците спасението и източвал божествени благодеяния за тях, те Го възненавидели, замислили да Го убият и неведнъж се опитвали да направят това. Накрая те Го наказали със смърт като престъпник. Той допуснал да извършат най-ужасното злодеяние, което желаело сърцето им, защото пожелал чрез наказанието на Всесветия да избави от вечната клетва и наказание престъпния човешки род. Страдалчески бил земният живот на Богочовека: той завършил със страдалчески край. След Господа преминали в блажената вечност всички светни, преминали по тесния и прискръбен път, отричайки се от славата и наслажденията на света, обуздавайки плътските пожелания с подвизи, разпъвайки духа на Христовия кръст, който за падналия човешки дух представляват заповедите на Евангелието, подхвърляйки се на различни лишения, гонени от злобни духове, гонени от своите братя - човеците. Да последваме Христа и сонма на светиите, шествали след Него! Богочовекът чрез Себе Си очисти греховете ни, седна отдясно на престола на величието във висините (Евр. 1:3). Тук Той призовава Своите последователи: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам (Мат. 25:34). Амин.
Наричайки Себе Си Пастир на овците, Господ е казал, че овците слушат гласа на този Пастир и вървят подире Му, понеже познават гласа Му (Йоан. 10:3,4). Христовият глас е Неговото учение; Христовият глас е Евангелието; следване на Христа по пътя на земното странстване е дейността, изцяло насочена към Неговите заповеди. За да последваме Христа, трябва да познаваме гласа Му. Изучи Евангелието, и ще можеш да последваш Христа на дело.
Който, родил се по плът, влезе в банята на възраждането (Тит. 3:5) чрез светото Кръщение и запази състоянието, дадено му от Кръщението, чрез живот според Евангелието, той ще се спаси. Той ще влезе в богоугодното поприще на земния живот чрез духовното раждане, и ще излезе от това поприще с блажена кончина, и във вечността ще намери вечна, изобилна и сладостна духовна паша (Йоан. 10:9).
Който Ми служи, нека Ме последва; и дето съм Аз, там ще бъде и Моят служител. И който служи на Мене, него ще почете Моят Отец (Йоан. 12:26). Къде се намирал Господ, когато произнесъл тези думи? По човечество, съединено с Божеството, Той се намирал между човеците, на земята, в долината на изгнанието и страданията, пребивавайки по Божество и там, където се намирал от самото безначално начало. Словото беше у Бога (Йоан. 1:1) и в Бога. Това Слово известило за Себе Си: Отец е в Мене, и Аз съм в Него (Йоан. 10:38). Дотук достига и Христовият последовател: Който изповяда с уста, със сърце и с дела, че Иисус е Син Божий, в него пребъдва Бог, и той - в Бога (1 Йоан. 4:15).
Който Ми служи, него ще почете Моят Отец: на оногова, който побеждава света и греха и Ме следва в земния живот, във вечния живот ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол (Откр. 3:21). Отричането от света предшества последването на Христа. Второто няма място в душата, ако в нея преди това не се извърши първото. Който иска да върви след Мене, е казал Господ, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси (Марк. 8:34, 35). Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик; и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик (Лук. 14:26, 27).
Мнозина пристъпват към Господа, но не са много онези, които се решават да Го последват. Мнозина четат Евангелието, наслаждават се и се възхищават от висотата и светостта на неговото учение, но не са много онези, които се решават да насочат своето поведение по правилата, заповядани от Евангелието. На всички, пристъпващи към Него и желаещи да се усвоят на Него, Господ казва: Ако някой дохожда при Мене и не се отрече от света и от себе си, не може да бъде Мой ученик. Тежки са тия думи, казвали за учението на Спасителя дори такива хора, които външно били Негови последователи и се смятали за Негови ученици: кой може да ги слуша? (Йоан. 6:60). Така съди за словото Божие плътското мъдруване поради своето бедствено състояние. Словото Божие е живот (Йоан. 6:63), вечен живот, истински живот. С това слово се умъртвява плътското мъдруване (Рим. 8:6), родено от вечната смърт и поддържащо вечната смърт в човеците: за погиващите от плътското мъдруване и сами желаещи да погинат от него словото Божие е безумство. А за спасяващите се то е сила Божия (1 Кор. 1:18). Грехът дотолкова се е усвоил на нас посредством падението, че всички свойства, всички движения на душата са пропити от него. Отхвърлянето на греха, сродил се с душата, е станало отхвърляне на душата. Такова отхвърляне на душата е необходимо за нейното спасение. Отхвърлянето на естеството, осквернено от греха, е необходимо за усвояване на естеството, обновено от Христа. От съда изхвърлят цялата храна, когато тя е напоена с отрова; старателно измиват съда и след това слагат в него храна, годна за употреба. Храната, пропита с отрова, съвсем справедливо и сама се нарича отрова. За да последваме Христа, трябва предварително да се отречем от своя разум и от своята воля. И разумът, и волята на падналото естество са напълно повредени от греха; те не могат да се примирят с Божия разум и Божията воля. Става способен да усвои Божия разум този, който отхвърли своя разум; става способен за изпълнение на Божията воля този, който се отрече от изпълнението на своята воля.
За да последваме Христа, трябва да вземем своя кръст. Вземане на своя кръст е наречена доброволната, благоговейна покорност на Божия съд при всички скърби, изпращани и допускани от Божия промисъл. Ропотът и негодуванието при скърбите и бедите е отричане от кръста. Да последва Христа може само взелият своя кръст, покорният на Божията воля, смирено признаващ себе си за достоен за съд, осъждане, наказание. Господ, заповядал ни самоотричане, отричане от света и носене на кръста, ни дава сила да изпълняваме Неговата заповед. Решилият се да изпълнява тази заповед и стремящ се да я изпълнява много скоро вижда необходимостта от това. Учението, изглеждащо жестоко при повърхностния и погрешен поглед на плътското мъдруване, се явява най-разумно и преизпълнено с благост: то издига погиналите за спасение, убитите - за живот, погребаните в ада - на небето.
Които не се решават на доброволно отричане от себе си и от света, насилствено се принуждават да извършат и едното, и другото. Когато дойде неумолимата и неизбежна смърт, тогава те се разделят с всичко, към което са били привързани; самоотричането им стига до това, че свалят от себе си и самото си тяло, захвърлят го, оставят го в земята за храна на червеите и тлението. Самолюбието и привързаността към временното и суетното са плод на самозаблуда, заслепение, душевна смърт. Самолюбието е извратена любов към себе си. Тази любов е пагубна и безумна. Самолюбивият, пристрастен към суетното и преходното, към греховните наслаждения - е враг на самия себе си. Той е самоубиец: мислейки, че обича себе си и угажда на себе си, той ненавижда и погубва себе си, убива се с вечна смърт.
Да се огледаме, разсеяни, помрачени, прелъстени от суетата! Да се опомним, упоени от суетата, лишени от правилен поглед върху себе си! Да се вгледаме в това, което непрестанно се случва пред очите ни. Ставащото пред нас непременно ще стане и с нас.
Този, който е посветил целия си живот на търсене на почести, взел ли ги е със себе си във вечността? Не е ли оставил тук гръмките титли, знаците на отличие, целия блясък, с който е бил обграден? Не е ли отишъл във вечността единствено човекът с неговите дела, с усвоените от него качества по време на земния живот?
Този, който е употребил живота си за придобиване на богатство, който е натрупал множество пари, придобил е обширни пространства земя за свое владение, построил е различни учреждения, носещи обилен доход, живял е в дворци, блестящи със злато и мрамор, разхождал се е на великолепни колесници и коне - взел ли е всичко това във вечността? Не! Той е оставил всичко на земята, задоволявайки последната потребност на тялото с малък участък земя, от който еднакво се нуждаят и с който еднакво се задоволяват всички мъртъвци.
Който в продължение на земния си живот се е занимавал с плътски увеселения и наслаждения, прекарвал е времето си с приятели в игри и други развлечения, пирувал е на разкошна трапеза - накрая по необходимост бива отстранен от обичайния начин на живот. Настъпва времето на старостта и болестите, а след тях и часът на раздяла на душата с тялото. Тогава той узнава, но късно, че служенето на пожеланията и страстите е самозаблуда, че животът за плътта и греха е безсмислен живот.
Стремежът към земно преуспяване - колко странен, колко чудовищен е той! Той търси като в изстъпление. Едва намерил, и намереното вече изгубва своята цена, след което търсенето се събужда с нова сила. Той не се задоволява с нищо в настоящето: той живее изцяло в бъдещето и жадува само за това, което няма. Предметите на желанията привличат към себе си сърцето на търсещия с мечта и надежда за задоволяване: измамен и постоянно измамван, той се стреми към тях през целия си земен живот, докато не го грабне неочаквана смърт. Как и с какво да си обясним това търсене, постъпващо с всички подобно на безчовечен предател, завладяващо и увличащо всички? В нашите души е вкоренен стремеж към безкрайните блага. Но ние сме паднали и заслепеното от падението сърце търси във времето и на земята това, което съществува във вечността и на небето.
Участта, постигнала моите отци и братя, ще постигне и мен. Те са умрели: ще умра и аз. Ще оставя килията си и писмената си маса, на която съм прекарвал много часове; ще оставя всичко, от което съм се нуждаел или съм мислел, че се нуждая по време на земния живот. Ще изнесат тялото ми от килиите, в които живея, като в преддверие към другия живот и страна; ще изнесат тялото ми и ще го предадат на земята, послужила за начало на човешкото тяло. Същото ще постигне и вас, братя, които четете тези редове. Ще умрете и вие: ще оставите на земята всичко земно, и ще влезете във вечността само с душите си. Душата на човека ще придобие качества, съответстващи на нейната дейност. Както в огледалото се изобразяват предметите, срещу които то е поставено, така и душата запечатва в себе си впечатленията, съответстващи на нейните занимания, дела и обстановка. В безчувственото огледало образите изчезват при отдалечаване на предметите от огледалото; в словесната душа впечатленията остават. Те могат да бъдат изтрити и заменени с други, но за това се изисква и труд, и време. Впечатленията, представляващи наследство на душата в часа на смъртта, остават нейно наследство завинаги, служат ѝ за залог или за вечно блаженство, или за вечна мъка.
Не можете да служите на Бога и на мамона (Мат. 6:24) е казал Спасителят на падналите човеци, откривайки пред тях състоянието, до което са доведени от падението. Така лекарят открива на болния състоянието, до което е доведен от болестта и което сам болният не може да разбере. Поради нашето душевно разстройство за спасението ни е необходимо своевременно самоотричане и отричане от света. Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, с другия ще презре (Мат. 6:24).
Опитите постоянно утвърждават справедливостта на този възглед за нравствената болест на човеците, който е изразил всесветият Лекар в приведените от нас думи, казани с твърда определеност: след задоволяването на суетните и греховни пожелания винаги следва увличане от тях, а след увличането - плен, умъртвяване за всичко духовно. Допусналите да следват своите пожелания и плътско мъдруване са се увлекли от тях, поробили са се на тях, забравили са Бога и вечността, пропилели са земния си живот напразно, погинали са с вечна погибел.
Не можем да изпълняваме едновременно и своята воля, а Божията воля: от изпълнението на първата изпълнението на втората се осквернява, става непотребно. Така благовонното, драгоценно миро губи своето достойнство от нищожния примес на смрад. Само тогава, казва Бог чрез великия проток. ще ядете благата земни, когато доброволно Ме послушате; ако пък се отречете и упорствувате, меч ще ви изтреби: защото устата Господни говорят (Ис. 1:19, 20).
Не можем да придобием Божествен разум, пребивавайки в плътско мъдруване. Плътското мъдруване по думите на апостола е смърт. Плътското мъдруване е вражда против Бога: на закона Божий то се не покорява, нито пък може (Рим. 8:6,7). Какво е плътско мъдруване? Начин на мислене, възникнал от състоянието, до което са доведени хората от падението, насочващ ги да действат на земята така, сякаш са вечни на нея, възвеличаващ всичко тленно и временно, унижаващ Бога и всичко, отнасящо се до богоугаждането, отнемащ спасението на хората.
Да се отречем от душите си според завещанието на Спасителя, за да ги спасим! Да се отречем доброволно от порочното състояние, до което са доведени те от доброволното отричане от Бога, за да получим от Бога святото състояние на обновеното човешко естество на въплътилия се Бог! Своята воля и волята на демоните, на която се е подчинила и с която се е сляла нашата воля, да заменим с Божията воля, разкрита ни в Евангелието; плътското мъдруване, общо за падналите духове и за човеците, да заменим с Божия разум, сияещ от Евангелието.
Да се отречем от своето имущество, за да придобием способността да последваме нашия Господ Иисус Христос! Отричането от имуществото става въз основа на правилното разбиране за него. Правилното разбиране за вещественото имущество ни е дадено в Евангелието (Лук. 16:1-31): когато то се даде, тогава човешкият разум неволно съзнава неговата правилност. Земното имущество не е наша собственост, както погрешно мислят ония, които никога не са мислили по този въпрос: иначе то винаги би било и завинаги би останало наше. То преминава от ръка на ръка и с това само свидетелства за себе си, че се дава само за временно съхранение. Имуществото принадлежи на Бога; човек бива само негов временен разпоредител. Верният разпоредител с точност изпълнява волята на поверилия му нещо за разпореждане. И ние, управлявайки повереното ни за известно време веществено наследство, да побързаме да го управляваме според Божията воля. Да не го употребяваме като средство за задоволяване на нашите пожелания и страсти, и за нашата вечна погибел: но да го употребим за полза на човечеството, толкова нуждаещо се и страдащо; да го употребим като средство за нашето спасение. Желаещите християнско съвършенство изцяло оставят земното имущество (Мат. 19:16:30); желаещите да се спасят трябва да дават възможната за тях милостиня (Лук. 11:41) и да се въздържат от злоупотребяване с имуществото.
Да се отречем от славолюбието и честолюбието! Да не се стремим към почести и санове, употребявайки за тяхното придобиване непозволени и унизителни средства, свързани с потъпкване на Божия закон, на съвестта и благото на ближните. Такива средства най-вече се използват за придобиването на земно величие от търсещите го. Заразеният и увлечен от тщеславие, ненаситен търсач на човешка слава е неспособен на вяра в Христа: Как можете вие да повярвате, е казал Христос на съвременните на Него честолюбци, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите? (Йоан. 5:44). Ако Божият промисъл ни е предоставил земно могъщество и власт, нека чрез тях станем благодетели на човечеството. Да отхвърлим лютата отрова, толкова опасния за човешкия дух глупав и презрян егоизъм, превръщащ хората, заразени с него, в зверове и демони, правещ ги бич за човечеството и злодеи за самите себе си.
Да възлюбим повече от всичко Божията воля, да я предпочетем пред всичко; всичко, противно на нея, да възненавидим с благочестива и богоугодна ненавист. Когато нашето повредено от греха естество въстане против евангелското учение, да изразим ненавист към естеството с отхвърляне на пожеланията и изискванията на естеството. Колкото по-решителна бъде тази ненавист, толкова по-решителна ще бъде победата над греха и над естеството, което обладава грехът; толкова нашето духовно преуспяване ще бъде по-бързо и трайно.
Когато хората, които са ни близки по плът, възнамеряват да ни отклонят от следването на Божията воля, да им окажем свята ненавист, подобна на тази, която оказват на вълка агнетата, които не се преструват на вълци и не се защитават от вълците със зъби (Мат. 10:16. Вж. Житие на великомъченица Варвара. Чети-Минеи, 4-ти декември). Святата ненавист към ближните се състои във вярност към Бога, в несъгласие с порочната воля на хората, макар и тези хора да са близки родственици, във великодушното търпене на оскърбленията, нанасяни от тях, в молитва за тяхното спасение - а не в злословие и в сходни на злословието действия, с които се изразява ненавистта на падналото естество, която е богопротивна.
Не мислете, е казал Спасителят, че дойдох да донеса мир на света; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ (Мат. 10:34, 35). "Дойдох - обяснява свети Йоан Лествичник приведените думи на Господа - да разделя боголюбивите от светсколюбивите; плътските от духовните; славолюбивите от смиреномъдрите: угажда се на Бога с разделяне и разлъчване, когато то се прави от любов към Него“ (Лествица. Слово 3).
Пророкът е нарекъл земята място на своето странстване (Пс. 118:54), а себе си пришълец и странник на нея: преселник съм у Тебе, е казал той в молитвата си към Бога, и пришълец, както и всичките ми отци (Пс. 38:13 - слав.). Очевидна, осезателна истина! Истина, забравяна от хората въпреки своята очевидност! Аз съм пришълец на земята: влязъл съм с раждането, ще изляза със смъртта. Аз към преселник на земята: преселен съм на нея от рая, където съм осквернил и обезобразил себе си чрез греха. Ще се преселя и от земята, от това мое временно изгнание, в което съм поставен от моя Бог, за да се замисля, да се очистя от греховността, и отново да стана способен за живот в рая. За своята упорита, окончателна непоправимост, аз трябва да бъда низведен в тъмницата на ада за вечни времена. Аз съм странник на земята: започвам странстването от люлката и го завършвам с гроба; странствам през възрастите от детството до старостта, странствам през различни обстоятелства и земни положения. Аз съм пришълец и странник, както и всичките ми отци. Моите отци са били пришълци: влезли в нея чрез раждането, те са си отишли от лицето ѝ чрез смъртта. Изключения не е имало: никой от хората не е останал завинаги на земята. Ще си отида и аз. Вече започвам своето отшествие: силите намаляват и аз се подчинявам на старостта. Ще си отида, ще си отида оттук по неизменния закон и могъщо определение на моя Създател и Бог. Да се убедим, че ние сме странници на земята. Само от това убеждение ще можем да направим безпогрешен разчет и разпореждане за своя земен живот; само от това убеждение ще можем да му дадем правилна насока, да го употребим за придобиване на блажената вечност, а не за празни и суетни неща за своя погибел. Нашето падение ни е заслепило и ни заслепява! И ние сме принудени насилствено, в продължение на много време да убеждаваме себе си в най-очевидните истини, които поради своята яснота не се нуждаят от убеждаване.
Странникът, когато се спре на пътя, в странноприемницата, не обръща особено внимание на сградата. Защо трябва да ѝ обръща внимание, когато отсяда в нея за кратко време? Той се задоволява с най-необходимото; стреми се да не похарчи парите, които са му необходими за продължаване на пътя и за издръжка в големия град, към който върви; великодушно претърпява лишенията и неудобствата, знаейки, че те са случайност, на която се подлагат всички пътешественици, че нерушимото спокойствие го очаква на мястото, към което се стреми. Той не се привързва със сърцето си към нито един предмет в странноприемницата, колкото и привлекателен да изглежда той. Не губи време за странични занимания: то му е необходимо за извършването на многотрудното пътешествие. Постоянно е вглъбен в размишление за великолепната царска столица, към която се е отправил, и за значителните препятствия, които трябва да преодолее, за средствата, можещи да облекчат пътешествието, за разбойническите засади по пътя, за нещастната участ на онези, на които не се е удало да извършат този път благополучно, за щастливото положение на извършилите го е желания успех. Прекарал необходимото време в странноприемницата, той благодари на нейния съдържател за оказаното му гостоприемство и излязъл, забравя за нея или си спомня само повърхностно, защото сърцето му е било хладно към нея.
Да придобием и ние такова отношение към земята. Да не разпилеем безумно способностите на душата и тялото; да не ги принесем в жертва на суетата и тлението. Да се пазим от привързаност към временното и вещественото, за да не ни попречи тя да придобием вечното, небесното. Да се пазим от задоволяване на нашите незадоволими и ненаситни пожелания, от чието задоволяване нашето падение се развива и достига страшни размери. Да се пазим от излишествата, задоволявайки се само с най-необходимото. Да устремим цялото си внимание към очакващия ни задгробен живот, който няма да има край. Да познаем Бога, заповядал ни Неговото познание и даряващ това познание чрез Своето слово и Своята благодат. Да се усвоим на Бога през времето на земния живот. Той ни е предоставил най-тясно съединение със Себе Си и ни е дал срок за извършването на това велико дело - земният живот. Няма друго време, освен времето, определено от земния живот, в което би могло да се състои това чудно усвояване: ако то не се извърши в това време, то няма да се случи никога. Да спечелим приятелството на небесните жители, светите Ангели и починалите свети човеци, за да ни приемат във вечните живелища (Лук. 16:9). Да придобием познание за падналите духове, тези люти и коварни врагове на човешкия род, за да избегнем техните козни и съжителството с тях в адския пламък. Светилник на нашия жизнен път да ни бъде словото Божие (Пс. 118:105). Да прославим Бога и да Му благодарим за обилните блага, с които е преизпълнен, за задоволяване на нашите потребности, нашият временен приют - земята. С чистотата на ума да проникнем в значението на тези блага: те са блед образ на вечните блага. Вечните блага се изобразяват от тях слабо и недостатъчно, както сянката изобразява предметите, върху които пада. Дарявайки ни земните блага, Бог тайнствено казва: Човеци! Вашият временен приют е снабден с разнообразни, неизчислени блага, пленяващи и грабващи и погледа, и сърцето, обилно задоволяващи вашите потребности: от това съдете за благата, с които е изпълнено вашето вечно жилище. Разберете безкрайната, непостижима Божия благост към вас и почитайки земните блага с благочестиво разбиране и съзерцание, не постъпвайте безразсъдно: не ставайте техни роби, не погубвайте себе си с тях. Ползвайки се от тях доколкото е необходимо, с всички сили се устремете към придобиване на небесни блага.“
Да отстраним от себе си всички лъжливи учения и стъпването според тях: Христовите овци подир чуждия глас не вървят, а бягат от него, понеже гласа на чуждите не познават (Йоан. 10:5). Да се запознаем добре с Христовия глас, за да го познаем веднага, когато го чуем, и незабавно да последваме Неговата заповед. Придобили съчувствие към този глас в душата си, да придобием отчуждение от чуждия глас, който се издава от плътското мъдруване в разнообразни тонове. Едва чули чуждия глас - да избягаме, да избягаме от него, по свойството на Христовите овци, спасяващи се от чуждия глас с бягство: с решително невнимание към него. Вниманието към него вече е опасно: след вниманието се прокрадва прелъстяване, след прелъстяването - погибел. Падението на нашите праотци започнало с вниманието на прамайката към чуждия глас.
Нашият Пастир не само ни призовава с глас, но и ни ръководи със Своя начин на живот: Той върви пред Своите овци (Йоан. 10:4). Той ни е заповядал отричане от света, отричане от себе си, вземане и носене на своя кръст. Той е и извършил всичко това пред очите ни. Христос пострада за нас, като ни остави пример, за да вървим по стъпките Му (1 Петр. 2:21). Той е благоволил да приеме върху Себе Си човешко естество и макар и да е от царски род, по Своето положение слязъл сред простия народ. Раждането Му станало по време на странстването на Неговата Пресвята Майка, за Която не се намерило място в човешките домове. Раждането станало в пещера, в която се прибирал домашният добитък; за люлка на Новородения послужили яслите. Едва се разнесла вестта за раждането Му, и се съставил заговор за убийство. Младенецът вече се преследва! Младенецът се търси, за да бъде убит! Младенецът бяга през пустинята в Египет от разярения убиец! Своето детство Богочовекът прекарал в подчинение на родителите, на наречения баща и естествената Майка, показвайки пример за смирение на човеците, погинали от гордостта и предизвиканото от нея непослушание. Зрелите Си години Господ посветил на проповед на Евангелието, странствайки от град в град, от село в село, нямайки собствен приют. Негова дреха били хитонът и ризата. По времето, когато Той възвестявал на човеците спасението и източвал божествени благодеяния за тях, те Го възненавидели, замислили да Го убият и неведнъж се опитвали да направят това. Накрая те Го наказали със смърт като престъпник. Той допуснал да извършат най-ужасното злодеяние, което желаело сърцето им, защото пожелал чрез наказанието на Всесветия да избави от вечната клетва и наказание престъпния човешки род. Страдалчески бил земният живот на Богочовека: той завършил със страдалчески край. След Господа преминали в блажената вечност всички светни, преминали по тесния и прискръбен път, отричайки се от славата и наслажденията на света, обуздавайки плътските пожелания с подвизи, разпъвайки духа на Христовия кръст, който за падналия човешки дух представляват заповедите на Евангелието, подхвърляйки се на различни лишения, гонени от злобни духове, гонени от своите братя - човеците. Да последваме Христа и сонма на светиите, шествали след Него! Богочовекът чрез Себе Си очисти греховете ни, седна отдясно на престола на величието във висините (Евр. 1:3). Тук Той призовава Своите последователи: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам (Мат. 25:34). Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар