архимандрит Серафим
Кат' бухал се бе сплашил сатаната,
когато се яви в света Христос,
че край на мрака беше светлината,
и добротата - край на всяка злост.
Тогаз във ада се събраха бесовете.
- Какво да правим? питаха се те.
Христос изгря и като Слънце свети,
и Неговото царство все расте.
Веч' хиляди станаха христиани.
Те гонят ни от своите сърца.
Света да завладеят се заканват.
И всички стават Божии деца.
-Гонете ги! Убивайте! Удрете!-
тъй заповяда злобний сатана
нек' видят тия агнета проклети,
че по е силна нашата злина.
Извиха се вихрушки от гонения,
потекоха реки невинна кръв,
умираха, герои вдъхновени,
ревеше сатаната, като лъв.
Сто падаха, но идваха хиляда
на тяхно място с грейнали лица,
и всяки кръст и мъченишка клада
обръщаха безчислени сърца.
И броят на светиите растеше,
потръпваха в страх адските тъми.
Победата във гонените беше,
не смогна злият дух да ги сломи.
След много време пак се в ада сбраха
на съвещание всички бесове.
В лицата им четеше се уплаха
и чуха се тревожни гласове.
- Убиваме ги ний, а те нехаят
и смеят се над нашта жалка злост.
С безброя им се веч напълни раят.
Не знай земята друг такъв разръст.
Какво да сторим, за да ги сразиме?
С гонението помагаме им ние.
По цял свят пръснахме туй страшно име-
християни. И винаги сме сами.
- Да спре кръвта! - изрече сатаната.
- Отвътре нека да ги раздвоим!
На ереси посейте семената
сред тях. Тъй лесно ще ги победим.
Допадна туй на дяволите гадни.
Те литнаха по цялата земя.
Ехидни, за човешка гибел жадни,
създадоха те ерес не една.
Настана страшно време на раздори.
Едни твърдяха. - Правдата е с нас.
-Тук истината е! друг проговори
и закрещяха всички в един глас.
И Църквата, кат’ дъб от буря люшнат,
огъна се под напора свиреп,
отбрулиха се клони сухи,
но житото остана да расте.
И както подир ураган земята
окъпана отдъхна си в покой,
така и Църквата подир борбата
по-чиста засия на поста свой.
Борбите нови подвизи родиха,
записаха се светли имена.
Герои се на вярата явиха
и победиха злия сатана...
И ето пак смутени бесовете
събраха се при своя тъмен цар.
Унило веч звучаха гласовете
и пак повдигна се въпросът стар:
- Веч нищо не помага, що да сторим?
- с отпуснати се питаха ръце.
Но сатаната гневно проговори
и ярост блесна в злото му лице.
- Последното си средство да приложим:
осмивайте светиите без жал,
в сърцата вярващи срам нека вложим
от техния надземен идеал!
Тоз път спечели доста сатаната,
закапаха кат' есенни листа,
попарени от злото на сланата
голям брой малодушници в света.
Но други с още по-голяма вяра
и с пламнала в гърдите си любов
сърцата си поднасяха в олтара
на Бога, чули Неговия зов.
По брой не бяха опълченци много,
но страшна сила криеше се в тях
и светостта им, съюзена с Бога,
внушаваше на бесовете страх.
Цял адът гърчеше се във мъчение,
че кротките и тихите борци
с най-чудното оръжие - смирение -
надвиха над бесовските стрелци.
А Църквата кат' крепост все стоеше.
И Сам Иисус Христос в небесна красота
от висините на чедата Си мълвеше:
- Не бойте се! Аз победих света!
От Православен Мисионер, 1940 г., кн.1
Кат' бухал се бе сплашил сатаната,
когато се яви в света Христос,
че край на мрака беше светлината,
и добротата - край на всяка злост.
Тогаз във ада се събраха бесовете.
- Какво да правим? питаха се те.
Христос изгря и като Слънце свети,
и Неговото царство все расте.
Веч' хиляди станаха христиани.
Те гонят ни от своите сърца.
Света да завладеят се заканват.
И всички стават Божии деца.
-Гонете ги! Убивайте! Удрете!-
тъй заповяда злобний сатана
нек' видят тия агнета проклети,
че по е силна нашата злина.
Извиха се вихрушки от гонения,
потекоха реки невинна кръв,
умираха, герои вдъхновени,
ревеше сатаната, като лъв.
Сто падаха, но идваха хиляда
на тяхно място с грейнали лица,
и всяки кръст и мъченишка клада
обръщаха безчислени сърца.
И броят на светиите растеше,
потръпваха в страх адските тъми.
Победата във гонените беше,
не смогна злият дух да ги сломи.
След много време пак се в ада сбраха
на съвещание всички бесове.
В лицата им четеше се уплаха
и чуха се тревожни гласове.
- Убиваме ги ний, а те нехаят
и смеят се над нашта жалка злост.
С безброя им се веч напълни раят.
Не знай земята друг такъв разръст.
Какво да сторим, за да ги сразиме?
С гонението помагаме им ние.
По цял свят пръснахме туй страшно име-
християни. И винаги сме сами.
- Да спре кръвта! - изрече сатаната.
- Отвътре нека да ги раздвоим!
На ереси посейте семената
сред тях. Тъй лесно ще ги победим.
Допадна туй на дяволите гадни.
Те литнаха по цялата земя.
Ехидни, за човешка гибел жадни,
създадоха те ерес не една.
Настана страшно време на раздори.
Едни твърдяха. - Правдата е с нас.
-Тук истината е! друг проговори
и закрещяха всички в един глас.
И Църквата, кат’ дъб от буря люшнат,
огъна се под напора свиреп,
отбрулиха се клони сухи,
но житото остана да расте.
И както подир ураган земята
окъпана отдъхна си в покой,
така и Църквата подир борбата
по-чиста засия на поста свой.
Борбите нови подвизи родиха,
записаха се светли имена.
Герои се на вярата явиха
и победиха злия сатана...
И ето пак смутени бесовете
събраха се при своя тъмен цар.
Унило веч звучаха гласовете
и пак повдигна се въпросът стар:
- Веч нищо не помага, що да сторим?
- с отпуснати се питаха ръце.
Но сатаната гневно проговори
и ярост блесна в злото му лице.
- Последното си средство да приложим:
осмивайте светиите без жал,
в сърцата вярващи срам нека вложим
от техния надземен идеал!
Тоз път спечели доста сатаната,
закапаха кат' есенни листа,
попарени от злото на сланата
голям брой малодушници в света.
Но други с още по-голяма вяра
и с пламнала в гърдите си любов
сърцата си поднасяха в олтара
на Бога, чули Неговия зов.
По брой не бяха опълченци много,
но страшна сила криеше се в тях
и светостта им, съюзена с Бога,
внушаваше на бесовете страх.
Цял адът гърчеше се във мъчение,
че кротките и тихите борци
с най-чудното оръжие - смирение -
надвиха над бесовските стрелци.
А Църквата кат' крепост все стоеше.
И Сам Иисус Христос в небесна красота
от висините на чедата Си мълвеше:
- Не бойте се! Аз победих света!
От Православен Мисионер, 1940 г., кн.1
Няма коментари:
Публикуване на коментар