ГРЕХЪТ

 архимандрит Серафим

Като коварен демон е грехът;

ту прелестен, ту грозен до погнуса.

Той сее ту възторзи, ту покруса

и вред се вмъква, де сърца туптят.

На рамо метнал своите дисаги,

той шествува в села и градове —

и всекиму предлага дарове:

отрова тук, а там напитки благи.

На всекиго по нещичко даде

и оплете го в своята магия.

Тъй целий свят кат някаква стихия

подире си влече... Но... накъде?

И почти всички на земята тичат

в захлас по царя на света — греха.

Едни плътта, а други и духа

му дават и кълнат го и... обичат.

А черна мъка техните сърца яде.

Те виждат, че са в кал покрити,

но мислят си, че на греха с водите

измили биха своите лица.

Грехът нещастията техни ражда,

Но — странно слепи — те щастливи дни

коват с чука на свойте пак злини.

А щастието у тях остава жажда.

Те всички знаят, че грехът е зло,

и съвестите им това говорят,

но пак си мислят, че щом нов грях сторят,

от свойто ще се отърват тегло.

Така достига тяхното нещастие

до безнадеждност и се чудят те,

защо скръбта им все расте, расте...,

и Бог защо ги гледа безучастно.

За шемет жадни, те живеят в жад

и сал на сън са те опиянени,

С грях те купуват мигове блажени,

с грях те купуват своя вечен ад.

А черният и властен прелъстител

се смей над тяхната нечута скръб.

Ту гали ги, ту им обърне гръб —

и ту е спътник мил, ту зъл мъчител.

Бездомни щом останат, той шепти:

„Елате всички в моите чертози!“

И те отиват, жадни за възторзи,

но той зад тях заключва вси врати.

И те се виждат, хванати във клетка,

де ни напред могат, ни назад.

Кълнат отчаяно те целий свят,

и злост безсилна им в очите светка.

Но те изминали са своя път.

За свобода са жадни, но едва ли

ще я намерят... Те са я продали

и... странно!... с нея уж да се снабдят!