НЕДЕЛЯ ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Евангелие за спасението на човека и гибелта на свинете

Мат. 8: 28 – 34; 9: 1,  Зач. 28

Св. Николай Велимирович

       Хората извършили неправда спрямо Бога и Му се разсърдили. О, хора, кой на кого има право да се сърди? Безбожниците затворили уста и помислили: „Да затворим уста и да не споменаваме Божието име, та да изчезне от този свят!“. О, жалки хора, вашите уста са твърде малки в безпределния свят! Видели ли сте как баражът кара реката да бучи? Без него тя беше тиха и безмълвна; но ето, бентът отвори нейното гърло! Всяка капка заговори! И вашата преграда ще стори същото: ще отвори устата на безгласните и ще накара немите да заговорят. Ако вашата уста престане да произнася името Божие, ще се изплашите, като чуете да го изповядват чак безсловесните и немощните. Истина ви казвам – ако вие млъкнете, камъните ще завикат. Ако всички хора на земята замълчат, тревата ще проговори. Ако всички хора изтрият името Божие помежду си, то ще бъде изписано върху дъгата на небето и върху всяка прашинка с огън. Така прахта ще стане на хора, а хората – на прах.

       Небесата проповядват славата на Бога и за делата на ръцете Му възвестява твърдта. Ден на ден реч предава и нощ на нощ знание открива (Пслм. 19: 1 – 4). Така говори боговидецът и богопевецът. А какво казвате вие? Вие презрително мълчите за Бога, затуй камъните ще проговорят. А като проговорят камъните, и вие ще искате да проговорите, ала няма да можете. Ще се вземе от вас и ще се даде на камъните. И камъните ще станат хора, а вие – камъни. Било е в древни времена жестокосърдечните[1] хора да гледат лицето на Сина Божий и да не Го познаят, нито пък езикът им да се отвърже, за да Го прославят. Тогава живият Бог развързал езика на демоните, та те, със своето изповядване на Божия Син, да засрамят хората. Демоните, планините от камъни и невзрачният прах завикали в присъствието на Сина Божий, докато хората около Него оставали неми. Па щом и онова, което съвсем отпаднало от Бога, било принудено да изповядва името Божие, как да не го сторят непорочните камъни, които сляпо се покоряват на Божията воля! Бог чете на хората лекция не само чрез небето, изпълнено с ангели и украсено със звезди, и не само чрез земята, покрита с доказателства за Божието битие, а дори и чрез демоните. Само и само да даде възможност на безбожниците, които стремеглаво се спускат в ада, да се засрамят, та да се изправят и да спасят своите души от пропастта, огъня и смрадта. Даже и избраните хора, които вървели на земята след Христос и проявили маловерие, Господ завел в мястото на най-непрогледната езическа тъмнина, за да ги засрами и изобличи с това, което щяло да се случи. А какво се случило, разказва днешното евангелско четиво.

       И когато стигна на отвъдния бряг, в страната Гергесинска, срещнаха Го двама, хванати от бяс, излезли от гробищата; те бяха тъй свирепи, че никой не смееше да минава по тоя път. Гергеса и Гадара били градове в езическата земя, на другата страна на Галилейско море. Това били два из между десетте града, които някога съществували на брега на това море. При евангелистите Марк и Лука вместо Гергеса се споменава Гадара, което иде да покаже, че тези градове са били наблизо, един до друг, и събитието, за което се говори, се е случило в околностите им. Евангелистите Марк и Лука споменават за един бесноват, докато Матей говори за двама. Първите двама пишат за единия от тях, който бил по-страшен, и като плашел целия онзи край, бил известен, докато Матей упоменава и двамата, защото и двамата били изцелени от Господа. А че единият от тях бил по-известен от своя другар, се вижда от повествованието на свети Лука, който казва, че този обсебен бил от града – от града един човек – т.е., като гражданин би трябвало да е по-известен в града от онзи, втория, който, по всичко изглежда, че е бил от селата. Това отново се разбира от думите на Лука – който от много години имаше бесове – и малко по-натам, че от дълго време го мъчеха, което означава, че той отдавна бил болен и поради това свое страдание – добре познат по цялата околност. Че той бил по-силно обладан и бесноват от своя другар, се вижда от повествованието на св. Лука, [според което] хората го връзвали с вериги и окови, но той ги разкъсвал и бивал гонен от беса по пущинаците. Това, значи, е причината двама от евангелистите да говорят за един бесноват, макар [бесноватите] да били двама. И ние до ден днешен употребяваме често този начин за описване на някакъв случай, като споменаваме само главатаря на някаква разбойническа шайка. И когато е заловена цялата банда разбойници, ние казваме, че е заловен еди-кой си разбойнически главатар. Така постъпват и евангелистите. Както Марк и Лука допълват Матей в един детайл, а именно – описват по-известния бесноват, така Матей допълва Марк и Лука в друг детайл, именно – в споменаването на двамата бесновати. Тези бесновати живеели по гробищата и оттам излизали и се скитали по пущинаците, като тормозели хората по полето и пътищата, особено по онзи път, в близост до който живеели. Езичниците погребвали мъртвите най-често край пътищата, което не било рядкост и при евреите. Тъй напр., Рахилиният гроб се намира на пътя, който води от Иерусалим за Витлеем; гробът на Манасия – край пътя за Мъртво море. Обладали тези две човешки същества, дяволите ги използвали като свои оръдия, за да пакостят на другите хора. Защото отличителна черта на обсебените човеци е да вършат само пакости и злини. Те били лишени от каквато и да е доброта. И не обличаше дреха – се говори за единия от тях. T.e., освен неговата телесна голота, и душата му не била облечена в нищо добро, нито пък в някакъв дар на Божия Дух, а цялата била гола и празна от добро, което [доброто] е дар Божий. А двамата били толкова зли и свирепи, че никой не смееше да минава по тоя път.

       И ето, те извикаха и казаха: какво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време? Най-важното в този дяволски вик е, че дяволите познали Иисуса като Син Божий и, в ужасен страх от Него, изказали това на глас. Та да се засрамят хората, които гледали лицето на Господа и не могли да Го познаят, или, познавайки Го, не смеели да Го признаят и изповядват открито.[2] Наистина, дяволите, признавайки Христа, не изпитали радост и задоволство, както човек, когато намери някое голямо съкровище, па се зарадва и извиква, или както апостол Петър радостно възкликва: Ти си Христос, Синът на Живия Бог (Мат. 16: 16); те, виждайки пред себе си своя Съдия, извикали така от страх и ужас. Ала извикали така и изповядали Онзи, от чието име най-много се страхуват, и чието име най-много укриват и изтриват от човешкото сърце. Извикали от мъка и отчаяние, подобно на много хора, които само в мъка и отчаяние развързват езика си да изговори името Божие.

       Kакво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? – питат демоните. Т.е. „Какво общо има между Тебе и нас? За какво е това неочаквано и нежелано посещение?“ Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Няма никакво съгласие. Затова Велиаровите слуги, мъчителите на хората, питат Христа, защо е дошъл –  Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време? Значи те очакват часа на съда и мъчението в края на времената. Самата поява на Христа за тях е страдание и то по-страшно страдание отколкото светлината за къртицата и от огъня за паяка. При отсъствието на Христа демоните са безочливи и дръзки в такава мяра, че обсебените от тях човеци унижават повече от скотове, изпълват със страх цялата околност така, че никой не смееше да минава по тоя път. А в присъствието на Христос те са не само робски уплашени, а са угоднически сервилни – подобно на всеки тиранин пред неговия съдия – защото, ето започват унизително да молят Господа да не ги праща в бездната.  И те молеха Иисуса да не им заповядва да идат в бездната. Да не им заповядва, защото, значи, ако Той им заповяда, те трябва да отидат в бездната. Такива са властта и силата Христови. А бездната е тяхното истинско обиталище и мъчилище. За княза на всички демони прозорливият пророк казва: Как падна ти от небето, деннице, сине на зората!… Но ти си свален в ада, вдън преизподнята (Исаия 14: 12, 15), там, където е плач и скърцане със зъби. Заради човешките грехове, по Божие допущение, демоните се вселяват в хората. За тях е по-леко в хората, отколкото в бездната. Защото, като са в човеците, те ги мъчат, а като са в бездната, мъчат сами себе си. И в хората те са на големи мъки, но тези страдания са облекчени, защото още някой споделя тяхното мъчение. Дяволът е вредител на тялото, жило в плътта, както го нарича апостолът, който почувствал неговото присъствие (II Корин. 12: 7). Чрез тялото дяволът се добира до душата, обсебва сърцето и ума на човека, докато ги разяде, обезобрази, опустоши от божествената красота и чистота, от разума и правдата, от любовта и вярата, от надеждата в доброто и волята за добро. Тогава той се настанява в човека като на свой престол и хваща управлението[3] на човешкото тяло и душа в свои ръце, и човекът за него става като животно, което той яхва; свирка, на която той свири; звяр, чрез който той хапе. Такива били и тези бесновати, за които става дума в Евангелието. Не се казва, че те са видели Христа; нито пък, че са Го познали; нито пък, че са се обърнали към Него; нито пък, че са повели някакъв разговор с Него. Всичко това сторили бесовете, които били в тях. Обсебените са като несъществуващи, като два мъртви гроба, които дяволите блъскат и гонят със своите камшици. Да се излекуват такива хора, означава да възкръснат мъртви и нещо повече. Защото мъртъв човек означава душа, разделена от тялото. Ако душата е в Божията десница, Бог може да я върне в тялото, и той [човекът] да оживее. Но при обсебените нещата са по-страшни от смъртта. Защото тяхната душа е открадната и поробена от бесовете; дяволите я държат в своите ръце. Трябва, следователно, човешката душа да се отнеме от дявола, трябва дяволите да се изгонят от човека и душата да се върне в него. Затова чудото на изцеление на бесноватите не е по-малко, ако не и по-голямо, от чудото на възкресяване на мъртви.

       Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време? Значи те вече знаят, че в края на краищата ги очакват мъки. О, да биха и грешните хора барем осъзнали това – че и тях ги очакват мъки и то не по-малки от онези мъки, които очакват дяволите! Бесовете знаят, че, в края на краищата, човешкият род, тяхната главна плячка, ще се измъкне от ръцете им и те ще бъдат хвърлени в тъмната бездна, където ще се гризат и самоизяждат. Великият пророк говори за княза на дяволите, че ще бъде захвърлен вън от гробницата си (т.е. от телата на обсебените човеци) като захвърлен клон, и още – като тъпкан труп (Исая 14: 19). Сам Господ свидетелства: Видях сатаната, как падна от небето като светкавица (Лк. 10: 18). В края на краищата, това ще видят и онези хора, които, като грешници, ще полетят подобно на мълния във вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели (Мат. 25: 41).

       А докато бесовете, в страх и трепет, молили Христа, едно голямо стадо свине, до две хиляди, кротко пасяло по брега. Дяволите замолили Христа: Ако ни изгониш, позволи ни да идем в стадото свини. Т.е. – само не ни прогонвай в бездната, а поне ни прати в свинете. Ако ни изгониш! Не казват „от човека“; не щат и да споменат човешкото име, толкова то им е омразно. Защото от всички творения във вселената дяволът нищо не мрази така, както човека, нито пък завижда на нещо повече отколкото на човека. А Господ Иисус, напротив, особено акцентира върху тази дума – човек: Излез ти, дух нечисти, от човека! На дяволите не им се излиза от човека; те много повече биха искали да останат в човека, отколкото да отидат в свинете, защото какво могат да сторят със свинете? Щом като могат от хората да направят свине, какво по-лошо могат да направят от свинете? Всъщност, когато са в свинете, или в което и да е друго творение, тяхната злоба е насочена против човека. И чрез свинете те ще се стараят да навредят на човека; ако не иначе, то с това, че като издавят свинете, ще предизвикат гнева на хората срещу Бога. Затова, пред бездната, те повече предпочитат да отидат в свинете, отколкото в нея.

       И Той им рече: идете. И те излязоха и отидоха в стадото свини. И ето, сурна се цялото стадо свини низ стръмнината в морето и се издави във водата. Злите духове, по същия начин, можели да принудят и тези двама, нещастни човека, да се удавят в морето, ако не би ги възпряла силата Божия. Впрочем, случва се, и то се случва нерядко, бесноватите да се хвърлят от някоя височина или да се удавят във водата, или да скочат в огън, или да се обесят. Злите демони ги подтикват към това. Защото тяхната цел е не само да затрудняват човешкия живот, а да погубят душата и за двата свята. Но често се случва Бог, по Своя премъдър промисъл, да запази хората от такава смърт.

       Но защо Господ Иисус изпратил злите духове точно в свинете? Той можел да ги прати в дърветата или в камъните; защо точно в свинете? Не за да изпълни желанието на дяволите, а за да поучи хората. Където са свинете, там е нечистота, а нечистите духове обичат нечистотата; и където я няма, те насила я правят. И където тя е малко, там те бързо се събират и от малкото правят много. А като се вселят и в най-чистия човек, бързо натрупват в него свинска нечистота. С това, че свинете се втурнали и бързо се издавили, Господ иска да ни научи, че лакомията и алчността са немощни помощници против демонските сили, и да ни напомни за поста. Кое е по-лакомо и алчно от свинята? Но ето, демонската сила бързо ги завладяла и погубила! Така става и с лакомите и алчни човеци, които мислят, че с многоядението стават силни. Впрочем, те не стават по-силни, а по-слаби – и физически и духовно.[4] Лакомниците са безхарактерни хора, слаби пред хората и още по-слаби пред демоните. Нищо не е по-лесно за демоните от това да ги блъснат и удавят в морето на духовната смърт! От това е ясна и поуката – колко е страшна демонската сила, когато Бог не я възпира. Демоните, които били само в двамата души, завладели и издавили само за няколко мига около две хиляди свине. Преди това Бог ги задържал, докато не дошъл Христос, за да покаже Своята сила и власт над тях; а след това Бог им позволил, за да се види демонската сила. Ако Бог допусне, демоните за няколко мига ще сторят на всички хора по земята онова, което сторили на свинете. Но Бог е Човеколюбец и Неговата безгранична любов пази живота ни и ни защитава от най-лютите и най-страшните наши врагове.

       Ама някой ще каже: „Белким не Му е било жал на Господ за – първо, дето загинали толкова свине, и – второ, че е била нанесена такава загуба на гражданите?“. Отново сам дяволът навежда хората на такива мисли, та така той да се покаже по-милостив от Христа! Но с какво свинете са по-ценни от кратковременната трева? А щом Бог не пожалил белите кринове в полето, които днес се обличат в по-голям разкош от Соломон, а сутринта се изгарят в огъня – защо да му е жал за свинете? Или за Бог е по-трудно да създаде свиня, отколкото крин в полето? Ама някой пак ще възрази: „Не заради красотата, а за ползата“. А нима свинята е от полза за човека само когато го храни и угоява тялото му, а не и тогава, когато му помага да просвети душата си? А ето и това, казано от Господ на хората: От много врабчета вие сте по-ценни. Хората не са ли по-ценни и по-важни от много свине – та даже и от две, три хиляди свине? Нека всеки да помисли за своята лична цена и бързо ще се увери, че поуката за човечеството, чрез това събитие със свинете, е дадена на съвсем ниска цена. Защото трябвало очевидно, и почти драстично, да се покаже на затъпелия човешки род – първо, каква е бесовската нечистота, и – второ, каква е демонската сила. Никакви думи на света не могли тъй ясно да изразят това, както беснуването и издавянето на свинете, когато демоните ги нападнали. А какви думи биха могли да вразумят гражданите – езичници от Гергеса и Гадара, когато и това ясно и страховито доказателство – не доказателство, а показване, не могло да ги пробуди от греховния сън, да ги вразуми пред бездната, в която демоните безмилостно – както и свинете – ги влачели, нито да ги научи на вяра във всемогъществото на Христа!

       Защото, ето какво се случило по-натам: А свинарите избягаха, та разказаха в града и в околността. И жителите излязоха да видят що се е случило. И ето, цял град излезе да посрещне Иисуса и, като Го видяха, молиха Го да си отиде от пределите им. Страх и ужас изпълнили свинарите и гражданите – понеже бяха обзети от голям страх.[5] Всички видели нещо, дотогава нечувано и невиждано – бесновати човеци, от които дотогава години наред треперели, сега, ето, седят до нозете Иисусови, кротки и разумни. И слушали разказа на апостолите и на свинарите как Христос изцелил бесноватите човеци, как легион демони се разтреперили от страх само от появата на Иисус, как в страха си Го молели – като им не позволявал да пребивават в хората, да ги прати поне в свинете, и как най-накрая злите духове като вихър насмели свинете и ги хвърлили в морските дълбини. Всички чули това, всички разбрали това добре; видели двама нови души, допреди малко като двама мъртъвци, а сега очистени и възкръснали. Гледали лицето на кроткия Господ, Който стоял пред тях кротък и смирен, сякаш че не бил сторил по-голямо чудо от това, ако би катурнал и хвърлил в морето Гергесинския хълм – и след всичко това, тези оглупели граждани имали в сърцата и ума си само едно, а именно, че техните свине пропаднали безвъзвратно. Вместо да паднат на колене и да благодарят на Господа, че е спасил двама души, те скърбят, че свинете загинали! Вместо да поканят Господа на гости, те го молят да се махне от техните предели. Вместо да въздадат слава на Бога, те жално плачат за свинете! Но не бързайте да осъждате тези свинолюбиви гергесинци преди да се вгледате в днешното общество и да преброите своите свинолюбиви съграждани, които също така, както и гергесинците, повече обичат своите свине от живота на своите съседи. Или мислите, че днес са малко хората, та чак и между онези, които се с кръста кръстят и с уста и език изповядват Христа, готови да убият двама души заради ползата от две хиляди свине? Или мислите, че има много между вас, които биха пожертвали две хиляди свине, за да спасят живота на двама луди? О, нека такива да се засрамят и да не осъждат гергесинците, докато първо не осъдят себе си. Ако гергесинците днес станат от гробовете и започнат да броят, щяха да наброят в християнска Европа преголям брой свои единомишленици. Те поне молели Христос да си отиде от тях, а европейците гонят Христа от себе си. Само и само да останат сами със своите свине и със своите господари – демоните!

       Цялото това събитие, от началото до края, има и свой вътрешен смисъл. Но това, което казахме, е достатъчно за поучение, опомняне и пробуждане на всички онези, които се чувстват в тялото си като в гроб; които усещат действието на демонските сили в своите страсти, които като железни вериги ги стягат и влекат в бездните на гибелта; които въпреки това ценят човека в себе си, т.е. своята душа, повече от всички свине, от добитъка си, от цялото си земно имущество и богатство, и които търсят помощ и лек за своята болест от Лекаря, независимо от цената на всичко, което притежават.

       Цялото повествование завършва с думите: Тогава Той влезе в един кораб, отплува обратно и пристигна в града Си. Той и дума не казал на гергесинците. Какво ще помогне думата там, където не помага божественото чудо? Не ги укорил. Какво ще помогне укоряването на мъртвите гробове? Мълчаливо слязъл от хълма, качил се в ладията и си заминал. Каква кротост, какво търпение, каква божествена възвисеност! Колко нищожна е победата на онзи император[6] (Цезар), който гордо писал до своя сенат: „Дойдох, видях, победих!“. Христос дойде, видя, победи и не каза нищо. И с мълчанието направи Своята победа дивна и вечна. Затова, нека езичниците да се учат от примера на гордия император; ние ще се учим от примера на кроткия Господ Христос. Той не се натрапва никому. Но Който го приеме, приема живота, а Който го отхвърля, остава в кочината, във вечно беснуване и във вечната смърт. Господи Иисусе, Сине Божий, помилуй нас, грешните, изцели ни и ни спаси. На Тебе слава и хвала. заедно с Отца и Сина, и Светаго Духа – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

[1] В ориг. – жестокоустите (бел. прев).

[2] Затова, че учениците Му и народът Го наричали човек, сега идват и демоните да признаят Неговото Божество. Зигабен (бел. авт.).

[3] В ориг. – всички конци ( бел. прев).

[4] „Аз знам, че лекарите не предписват на болните различни храни, а въздържание и гладуване. Да не би ти да искаш да кажеш, че лодкарите по-лесно могат да спасят претоварената лодка, отколкото умерено натоварената и по-леката?“ Василий Велики. Слово 10, „За поста“ (бел. авт).

[5] В ориг. – „бяха се уплашили твърде много“ (бел. прев.).

[6] В ориг. – войвода (бел. прев.).

Източник