ЕВАНГЕЛИЕ ЗА ИЗТОЧНИТЕ МЪДРЕЦИ

Св. Николай Велимирович
Мт. 2, 1 – 12,  Зач. 3
   По-лесно за смъртния човек е да изследва дълбините на морето и височината на звездното небе, отколкото дълбините и висотите на Божествената Мъдрост и домостроителството за човешкото спасение. Затова много повече човешки синове се захващат да изследват първото, а не второто. Повече са онези, които изследват с очи, а не с дух. Изглежда, но само изглежда, че полето което изследват очите, е по-широко, но всъщност,  по-широко, по-дълго и по-дълбоко е онова, което духът изследва, защото Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии (I Коринт. 2: 10).

Дълбината на Божествената Мъдрост в началото на стария свят не била нито по-дълбока, нито по-висока от тази, която се явила в началото на новия свят, който започнал с рождеството на Господ Иисус Христос. Вземете, вземете за пример само неизказаната Божествена мъдрост в описа на родословието на нашия Господ от двамата свети евангелисти – Лука и Матей. Въобще казано, и четиримата евангелисти, макар всеки един от тях да ни показва една дивна завършеност, все пак се допълват, както звезда допълва звезда, и както лятото допълва пролетта, и зимата – есента. И както за Изтока е невъзможно да се мисли без [съществуването на] Запада, нито за Севера без Юга, така за нито един евангелист не може да се мисли без другиго, нито за двама без трети, нито за трима без четвърти. И както четирите посоки на света, всяка [от които] по свой начин открива славата и величието на живия Триединен Бог, така и всеки от четиримата евангелисти по свой начин открива славата и величието на Христа Спасителя. За едни хора, според темперамента им – а се наброяват четири вида човешки темпераменти – за повече спокойствие и здраве е по-подходящ животът на изток, за втори –  на запад, за трети – на север, за четвърти – на юг. За онзи, който не намира нито спокойствие, нито здраве и по четирите страни на света, обикновено се казва, че не светът му е виновен, а че той си е виновен. Също тъй, едни хора, според своето духовно устройство и разположение, получават повече спокойствие и лек за своята душа от евангелист Матей, втори – от Марк, трети – от Лука, четвърти – от Иоан. На онзи пък, който не намери спокойствие и лек за своята душа при нито един от евангелистите, не са виновни евангелистите, а той си е виновен. И без притеснение може да се каже – за този няма лек. Премъдър и премилостив е Творецът на хората. Той познава различията и слабостите на нашето човешко естество и затова ни е дал за помощ четиримата евангелисти, та да даде възможност на всеки от нас, според своето духовно устроение, по-бързо и с лекота да усвои [най-напред] едно от евангелията, но така, че първото усвоено евангелие да му стане като водач и ключ за останалите три.

Ала за да блесне по-ясно Божествената Мъдрост, показана в съдържанието и последователността на евангелското учение, днес ще се спрем върху описанието на едно и също събитие от двама евангелисти – Лука и Матей – на рождеството на Господ Иисус. Преди всичко, при описанието и двамата евангелисти имали една и съща боговдъхновена задача, а именно: в лицето на Господа Иисуса ясно да покажат на вярващите две, допълващи се,  съществени особености, които някога украсявали в рая нашия праотец Адам, които той, чрез съучастието си в сатанинския грях, изгубил – и двете. И макар тези две съществени особености да изглеждат противоположни, те чудно се допълват – както слънчевата светлина, която сияе отгоре, и полското цвете, което расте долу. Едната особеност е царствената свобода, а другата – синовното послушание. Първата обуславя втората; едната прави другата безгранична; първата може да ограничи втората; едната може да унищожи другата. Раждат се като близнаци и двете, като близнаци  живеят неразделно и като близнаци могат и неразделно да умрат. Неограниченото послушание е обусловено от неограничената свобода, ограниченото послушание – от ограничената свобода, а непослушанието – от липсата на свобода. Тези двама свети евангелисти преимуществено и ясно показват на хората, от една страна –  царствената свобода на богочовека, а от друга страна – Неговото синовно смирено послушание.

       Лука говори за римския кесар и за витлеемските пастири, докато Матей не споменава за никого от тях. От друга страна – Матей пък говори за Ирод –  цар Иудейски, и за източните мъдреци, докато Лука не споменава за никого от тях. Какво означава това? Не означава ли това непълнота и несъвършенство? Не, а [значи] пълнота на два извора, които взаимно се допълват и препълват. Но, питат се някои, нима не биха се допълвали също тъй, ако Лука е споменал за римския кесар във връзка с източните мъдреци, а Матей – за цар Ирод във връзка с витлеемските пастири? На пръв поглед може да изглежда, че двамата евангелисти и в този случай също така биха се допълвали, и че техните описания не биха изгубили нищо от своята външна красота, нито пък от вътрешното си съдържание. Нима витлеемските пастири не биха могли, също тъй, както и източните мъдреци, да известят на цар Ирод и на иерусалимските старейшини, че в света се е родил нов Цар? И в този случай, както и при онзи, Ирод, без съмнение, би извършил онова страшно злодеяние над многочислените младенци във Витлеем и околностите му. Също тъй, нима не би било тъй мъдро кесар Август да се спомене във връзка с източните мъдреци, вместо с витлеемските пастири? Защото, както простодушните пастири не са могли да имат никакво влияние върху кесаря, така и източните мъдреци, изненадващо появили се във Витлеем и бързо изчезнали, подобно на тяхната звезда – водач, не биха могли да имат никакво влияние върху него.

       Но всичко това е само човешко мъдруване  според заблудения и немощен човешки разум. Обаче, по дълбочината и тайнствения смисъл на тези две евангелски описания за рождеството на Спасителя, само това е разумното и доброто – описването на всички личности по начина на двамата евангелисти, само така и по никакъв друг начин. Кесар Август трябвало да бъде споменат в същото онова Евангелие и в същата онази глава, където са споменати и витлеемските пастири, а Ирод пък в същото онова Евангелие и в същата онази глава, където са споменати и източните мъдреци. Защо? За да се покажат по-силно противоречията между хората, [кои са] за и против Христа, за и против Божествената мъдрост. Свети апостол Павел казва: Ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните (I Коринт. 1: 27). Никой, в очите на света по това време, не е бил по-силен от кесаря Августа, и никой – по-слаб от бедните и неизвестни пастири, и то пастири от далечния и неизвестен Витлеем. Господ Иисус се родил между тези слаби, бедни и неизвестни в очите на света, първи се открил на тях и ги прославил със Своята слава.

Всесилният кесар Август пък умрял с човешкото си безсилие, оставайки до смъртта си в мрака на незнанието и самоизмамата. От друга страна – никой в света не се мислел за по-мъдър от народа, над когото владеел цар Ирод. Евреите презирали всички останали народи като по-нисши и по-глупави от себе си. Еврейските водачи и книжници смятали, че само те притежават истината и единствено те държат ключовете за небето. Но когато небето се отворило широко и Христос Господ слязъл на земята, за да издигне хората на небето, те си останали слепи и нищо невиждащи, докато презрените от тях езичници тръгнали след Христа през отворените небесни двери. Затова е учудващо, че при това събитие Ирод, като чул за новородения Цар над царете, побързал да го убие, а неговите самонадеяни наместници и гордите иерусалимски мъдреци не сметнали за необходимо да извървят пеша два часа път до Витлеем и да видят Онзи, когото четиридесет поколения от Аврама насам очаквали да дойде. Докато мъдреците от Изтока, от тъмната езическа земя, пътували с месеци, за да се поклонят на Царя Христос. Та тъй да се изпълни ясното пророчество на великия Исаия: Аз се открих на ония, които не питаха за Мене; намериха Ме ония, които Ме не дириха (т.е. езичниците): „Ето Ме, ето Ме!“ казвах на народ, който се не наричаше с Мое име. Весден простирах ръце Си към непокорния народ (т.е. иудеите), който ходеше в недобър път по своите помисли (Исаия 65: 1 – 3).

       Римският кесар – от една страна, и витлеемските пастири – от друга, представляват противоположности по земно могъщество, богатство и величие. Ирод и иерусалимските книжници – от една страна, и източните мъдреци – от друга, представляват противоположности в изповядването[1] на точната истина, или в познанието на истинския Бог. На Господ било угодно да избере бедните и езичниците, та с тях да посрами големците и гордите. Защото преди Господ да ги посрами, те посрамили Господа със своята гордост и непослушание. Най-големи Божии неприятели – а чрез това и най-големи собствени неприятели – са онези, които са се възгордели или със своите земни богатства, или със силата си, или с учеността си. Гордостта на големците и гордостта на учените стават непреодолима преграда между хората и Бога; и най-голямата вражда към Бога. Но Бог няма, нито пък може да има неприятели, които да могат да му навредят. Да си неприятел на Бога, не означава нищо друго, освен че си неприятел на самия себе си. Да изтриеш Бога от своя живот, не означава нищо друго, освен че изтриваш самия себе си от книгата на живота. И гордите владетели на този свят, и гордите учени, които мислят, че са изтрили Бога от своя живот, всъщност са изтрили сами себе си от книгата на живота. И тяхната самоизмама, че с това са изтрили живия Бог от света, е равна на самоизмамата на безумния, който би замижал и викнал, че той е изтрил яркото слънце от звездното небе. Гордите богаташи и гордите учени представляват, за щастие, малцинство в човечеството, защото сиромасите в света са повече от богатите, и бедните духом са повече от горделивите учени. Същото може да се каже за гордите римски богаташи и за гордите иерусалимски мъдреци – че представлявали малцинство, докато бедните витлеемски пастири и жадните за истината източни мъдреци представлявали по-голямата част на човечеството преди Христовото Рождество. Това са бедните духом – най-добрите кандидати[2] за Христовото Царство, а онези [богатите и гордите], са тези, за които ще е по-лесно камила да мине през иглени уши, нежели те да влязат в това Царство.

       Кои са тези тайнствени мъдреци от Изтока? И как пък точно те са дошли да се поклонят на родения Иисус? За нас е трудно да посочим точно от коя източна земя са дошли в Иерусалим – дали от Персия или Египет, дали от Вавилон или от далечна Индия, дали това са онези, за които едно прекрасно предание твърди, че тръгнали от различни източни земи самостоятелно, срещнали се по пътя и заедно пристигнали за поклонението на Месията? Но не е от значение от коя точно източна земя са дошли те; от голямо значение е, че те дошли от името на целия звездопоклоннически Изток, за да се поклонят на най-светлата Звезда в небето на човешката история. Това иска евангелистът да ни каже – те дошли от Изтока и от името на Изтока, а не от името на една източна земя, или от един източен народ, на поклонение пред Новородения.

       Забравил единственият жив и всесилен Бог Изтока, с времето той напълно паднал под властта на сътворената природа, а тъй като звездите са най-големите тела в сътворената природа, то ще рече – под властта на звездите. Най-напред източните народи вярвали, че звездите са живи и могъщи същества, които ръководят всички неща на земята, включително и живота на хората. Източните народи боготворели тези същества и ги делели на добри и зли. Това били добри и зли „богове“, които със своите огнени очи сгрявали или изгаряли, помагали в живота или убивали. Хората им принасяли жертви, както на добрите, така и на злите, дори чак и човешки жертви, та само и само да придобият благоволението на добрите и да отклонят враждебността на злите. Учените човеци на Изтока, за да се спасят от тази груба вяра на народа, започнали да изучават звездите и тяхното влияние върху живота на хората. Те са и основателите на науката за звездите, наречена астрология. Но тази наука не донесла свобода на хората, а им докарала още по-голямо робство, [още] по-голям ужас. Именно източните астролози открили, че звездите не са богове, както вярвал народът, а че уж тяхното господстващо влияние върху всички живи същества на земята е така силно и тъй математически точно, че нито едно живо същество не може – нито на косъм в пространството, нито за една секунда време – да се освободи от тази неотменна и сляпа тирания на звездите. Сякаш звездите не са създадени за човека, а човекът – за звездите! От звездите зависели човешкото раждане, човешкият живот, щастието или нещастието, характерът и просперитетът, всички събития в живота [на човека], та и самата му смърт! По този начин човекът се явява като абсолютен и безсилен роб, един сън, върху който звездите още веднъж оказват своето влияние. Тази „наука“ е произвела, или оправдала и подхранила, всички видове окултизъм, магии, врачувания, гадателства, талисмани, баяния и всичко останало, което християнството нарича суеверие. То е било тъмен и задушлив облак, разпрострял се над Изтока и Запада, и със своята смъртоносна тежест притиснал целия човешки род. Така учените астролози не освободили човешката съвест, а още повече и по-силно я заробили, сътворявайки една желязна система на фатализъм, в която човешкият дъх замира от ужаса на самотата, изоставеността и безсилието.

       Но в дълбините на човешката душа, изпълнена с този астрологичен мрак, Божията милост не допуснала да угасне една малка искра – поне на предчувствие, ако не на вяра, че все пак човекът е свободно същество, че е сътворен за свобода и да живее в свобода. От това предчувствие, въпреки целия звезден казан над човечеството, се разгорял копнеж за свобода, от копнежа покълнала надеждата, че ще се роди една човеколюбива звезда, която ще изведе света от украсената със звезди тъмница, и ще го въведе в царството на свободата, та така хората да умрат за стихиите на света, а да са живи и свободни за Бога (Колос. 2: 20). И тази желана звезда в една нощ се явила над главите на внимателните учени астролози; тя ги подканвала на някакъв неизвестен път и те набързо изоставили всичко и тръгнали след нея. Изглежда, че по пътя са разговаряли с тази тайнствена звезда и са научили от нея разни неща! Като че ли узнали от самата нея, че тя не е звезда освободител, а само звезда пътеводителка към един новороден Цар, Който е истинският Освободител на хората; че този Цар се нарича Цар Иудейски; че е роден в Иудея, и че трябва да Му поднесат в дар три неща: злато, ливан[3] и смирна!

Светите отци разумно мислели, че пътеводната звезда, която водела мъдреците от Изтока към Витлеем, не била звезда като другите звезди, а някаква духовна сила в образа на звезда. Защото, както Господ е могъл да се яви на пастира Моисей в горящата къпина, на Авраам в образа на трима юноши, и на пророк Илия в полъх и глас, защо Господ, или Негов ангел, да не може да се яви на мъдреците във вид на звезда? По Своята милост Той снизхожда към хората и им се явява в образ, в който хората най-много го очакват. Като звезда Той се явил на астролозите, които го търсели между звездите. Но не се явил като звезда на израилтяните, които не Го търсели между звездите. Затова звездата, която сияела по пътя през целия Изток, се скрила над Иерусалим. На Иерусалим Бог се открива по друг начин и не е било необходимо да му се открива във вид на звезда[4].

       Като пристигнали в Иерусалим, мъдреците разказали на Ирод и неговите наместници за появата на чудната звезда и за нейното указание, че се е родил един нов иудейски Цар. Вместо Ирод да се зарадва, вместо да се възрадват князете и израилските мъдреци, и вместо цял Иерусалим да завика от радост, защото им се дало да видят онова, що много пророци и царе искаха да видят… и не видяха (Лк. 10: 24) – Ирод се смути, и цял Йерусалим с него[5]. Защо се смутили онези, които говорели за него всеки ден, и всеки ден възнасяли молитви към Бога за Неговото дохождане? Защо се изплашили от идването на Онзи, Когото техните предци очаквали хиляди години? Смутил ги техният грях, уплашила ги тяхната злосторническа душа. В Месията праведникът очаквал Приятел, а грешникът – Съдия. Прилепнали към земята и с ум, и с тяло, Ирод и книжниците се уплашили, да не би новият Цар да ги накара да се отлепят от земята. Ирод и народните князе се уплашили, да не би новият Цар да ги отстрани от тяхното положение като недостойни и да Си вземе други съратници и помощници, а книжниците пък се уплашили, да не би той да обори цялото тяхно знание и да ги накара на стари години да научат нещо ново. „Защо ни е Той – мислели те – и без Него ни е добре. Нека да се яви на друго поколение – след нас, а не нам. Има време. Ще ни разтревожи, ще ни накара да вършим много нови неща, ще изобличи нашите злодеяния, ще узнае нашите интриги, ще види нищожеството ни, ще ни лиши от положението ни и ще доведе нови хора, свои хора. Ще ни остави гладни, съвсем гладни, без хляб и без власт. Ще вземе Своя народ в ръцете си, а нас ще отхвърли, па вероятно ще ни затвори и погуби.“ Всичко онова, което и сега биха почувствали и помислили злодеите, ако се каже: „Ето Христос идва!“, са почувствали и помислили и иерусалимските злодеи под шапката на „мъдростта“ и с жезъла на властта в ръце.

       Но никой се не изплашил тъй, както Ирод. Цял в страх, свикал свещениците и народните книжници, за да му кажат ясно: Де трябва да се роди Христос? Той не бил евреин, а чужденец – иудомеец, та може и да не е познавал пророчествата за дохождането на Месията. Заразени от страха на своя господар, слугите бързо запрелиствали пророческите книги и отговорили: Във Витлеем Иудейски! И особено подчертали Иудейски, а не в някой друг Витлеем, поради две причини – първата, защото имало още един Витлеем, в земята Завулонова (Иис. Навин. 19: 15), и втората – защото Месия се очаквал само от Иудиното коляно, от което е и цар Давид. И сам пророкът тъй пише: И ти, Витлееме, земя Иудина, никак не си най-малък от Иудините воеводства; защото от тебе ще излезе Вожд, Който ще пасе Моя народ Израиля (Михей 5: 2 – срв. Иоан 7: 42). А че от Иудиното коляно ще дойде този Вожд, е предсказал още праотецът Иаков в Египет, когато преди смъртта си благословил синовете си и прозорливо предсказал бъдещето на техните потомци. Поставяйки ръката си върху Иудината глава, казал: Скиптърът не ще се отнеме от Иуда и законодателят – от чреслата му, докле не дойде Примирителят, и Нему ще се покоряват народите (Бит. 49: 10).

       Още пророк Михей предвидял, че Христос ще пасе или храни Своя народ Израиля. Това означава, че Той няма да бъде като другите царе и князе, които знаят само да владеят над народите, а ще насища народа и ще бъде като родител за своите деца. По времето, когато Господ се явил на света, светът наистина бил гладен и жаден за духовна храна. Че светът бил такъв, най-добре се вижда от два факта при рождеството на Спасителя – първият факт е, че мъдреците от далечни земи предприемат дълъг и опасен път, само и само да отидат при Онзи, Когото смятали за богат с духовна храна; а вторият факт е, че единствените мъдреци в тогавашния свят, които са знаели за единствения жив Бог, а именно, иерусалимските мъдреци, били вече толкова изгладнели, че повече не усещали глада, като припаднали. Защото, ако могли все още, макар и малко, да чувстват, че са гладни, те биха се затичали заедно с източните мъдреци към Витлеем, за да видят иудейския Цар и своя Месия. Защото в човек, заситен с духовна храна, се явява желание за още повече духовна храна. Такова е свойството на истинския духовен човек и на истинската духовна храна. Обаче иерусалимските мъдреци останали като парализирани от вестта за Месията и се хранели само с гнева към Него и със страха за себе си.

        Известието на иерусалимските мъдреци трябва двойно да е разгневило безчовечния Ирод. Веднъж затова, че пророчеството не оставяло никакво съмнение, че новият Цар ще се роди в неговото царство – Иродовото, т.е. в Иудея, и то в непосредствена близост да столицата. И второ –затова, че пророчеството описва и характера на новия Цар – Той ще пасе Своя народ, т.е. Той ще бъде истински Пастир на народа, Който ще се постарае да нахрани Своя гладен народ. И тази втора точка на пророчеството немилостиво уязвила Ирод, също както и първата. Новият Цар, значи, ще бъде по-добър от Ирод; Той ще се грижи за народа; той ще храни и защитава народа, както пастирът храни и защитава своето стадо. Значи Той ще бъде по-мил на народа от Ирод, който е тиранин и вълк в човешка кожа. Този характер на новия Цар, значи, заплашва Иродовото, и на потомството му, царуване също тъй силно, както и рождението му пред портите на престолнината. Страхът бързо начертал в Иродовата глава план за самоотбрана. В този случай планът бил кървав, както и във всички други предишни случаи, когато някой дръзвал да застраши Иродовия престол. Затова Ирод тайно вика при себе си мъдреците от Изтока, започва да ги разпитва по-подробно за тайнствената звезда. Но за него това не било важно. Той вече бил напълно повярвал, че на света се е родил негов съперник, повярвал, колкото заради ясните пророчества, толкова и още повече, заради появата на звездата и пристигането на мъдреците. Защото, ако Ирод въобще е имал някаква вяра, тя е била вяра с астроложки и гадателски характер, подобна на вярванията на всички владетелски кръгове в римското царство по онова време. Важното за Ирод е как да завърши своя разговор с мъдреците, за който ги повикал тайно, а именно – да им поръча:  Идете, разпитайте грижливо за Младенеца и, като Го намерите, обадете ми, за да ида и аз да Му се поклоня. Той иска да направи мъдреците свои шпиони, а след това и съучастници в злодеянието, което вече бил замислил. Своите високи гости, които, жадни за истината и свободата, оставили домовете си и всички земни удобства и се изложили на далечен и опасен път, кръвожадният водач на избрания народ – Ирод, иска да въвлече в своите клопки, в предприетото страшно престъпление заради сигурността си в своята вълча бърлога! Каква пъклена бездна и какъв грозен плод на Адамовата нива на греха! Преди много столетия по-рано, предвиждайки такъв управник на израилския народ и замисъла на неговото злодеяние, пророк Иезекиил гръмко виква на Ирод: 

И ти, недостойни, престъпни Израилев вожде, комуто днес дойде денят, когато на неговото нечестие ще бъде турен       край!
Тъй казва Господ Бог: снеми от себе си короната и свали венеца: това не ще го бъде вече; униженото ще се въздигне и високото ще се унизи. Ще поваля, ще поваля, ще поваля – и него не ще го има, докле не дойде Оня, Комуто той принадлежи, и Нему ще го дам (Иезек. 21: 25 – 27).

       Оставяйки Ирод и властническата сбирщина от духовни и морални просяци около него, мъдреците от Изтока, жадни за истината, излезли от Иерусалим и продължили своя път. Минали по онези същите улици, по които в древността боговдъхновените пророци пророкували за идването на този Цар, при Когото сега те отивали на поклонение. Те вървели покрай гробовете[6] на онези огнени уста, които предварително описали много от чертите на Царя на царете. Те   не   знаели       за   нито      една      негова отличителна черта; те не били чели еврейските пророци, ала техните сърца им подсказвали, че всичко, което е добро, се намира в новия Цар. При излизането си от града те трябвало да минат покрай Давидовата кула, откъдето   Давид на псалтир възпявал величието на своя Потомък. Най-после те оставили града, в който Господ показал безброй знамения за Христа – оставили Иерусалим и тръгнали зад единственото знамение, което им бил дал Господ, зад сияйната източна звезда, която се била скрила за тях, и ги чакала пред портите на Иерусалим.

       Звездата, която бяха видели на изток, вървеше пред тях. Каква радост! Те трябвало постоянно да яздят върху камили, веднъж поради дългия път, на който били потеглили, и второ – заради пясъчната пустиня, която трябвало да пресекат, докато стигнат в Иерусалим, и която пешком е непроходима. От Иерусалим най-напред те изкачили един хълм, след това яздили по каменисто плато, покрай ниви и маслинени градини, оградени с каменни зидове; минали покрай Рахилиния гроб и накрая стигнали до Витлеем. Техните очи били вперени в звездата, техните сърца ѝ се радвали, техните мисли непрестанно кръжели около Новородения. Но каква била радостта им, когато звездата се спуснала и спряла над Витлеемската пещера! Евангелистът пише: Те се зарадваха с твърде голяма радост.

        Със страхопочитание и радост мъдреците влезли вътре, намерили Младенеца с майка Му Мария и паднаха, та Му се поклониха. Вероятно, те трябвало първо да видят Мария, преди да видят Младенеца, ала евангелистът не случайно на първо място изрича Младенеца, а Мария на второ, докато за Иосиф въобще и не споменава. Евангелистът подрежда божественото семейство по значението, което то има за далечните гости от Изтока. За тях най-важно е да видят Царя, па тогава Неговата Майка и чак след това и останалите. Иосиф Провидението е поставило след Мария заради евреите, а не заради езичниците. Заради евреите Иосиф е трябвало да се нарече Мариин мъж, та тъй да я защити от презрението на законниците и суровостта на земния закон; за езичниците от чужбина[7] Иосиф като че ли не съществува. Това иска да ни каже богомъдрият евангелист, като споменава Иисус и Мария, а Иосифовото име пропуска. Макар че мъдреците несъмнено са видели и Иосиф. И паднаха, та Му се поклониха. Онези, които падали пред звездите и им се покланяли със страх и ужас, сега, с голяма радост, падат на земята и се кланят на живия Господ, Който дошъл на земята, за да ги освободи от робуването на звездите и вярването в сляпата съдба.

       И като отвориха съкровищата си, принесоха Му дарове: злато, ливан и смирна. Принасянето на трите дара, макар и още [мъдреците] да не [го] разбират, означава, че ги принасят на Светата Троица, в Чието Име идва между хората Младенецът Иисус, и още – символизират тройното служение на Господа Иисуса   –     царско, свещеническо и пророческо. Защото златото символизира царското достойнство, ливанът – свещеническото, смирната – пророческото или жертвеното. Новороденият Младенец, значи, ще бъде Цар на безсмъртното Царство, ще бъде Свещеник, ще бъде и Пророк и, както повечето пророци преди Него, ще бъде заклан. За целия свят е ясно, че златото символизира царя и царското достойнство, ясно е и, че ливанът символизира молитвеника или свещеника, от Свещеното Писание пък е ясно, че смирната символизира безсмъртието: ето, Никодим действително със смирна помазал мъртвото Иисусуво тяло (Ин. 19: 39, срв. Псалт. 45: 8; Марк. 15: 23), а тялото се помазвало, та по-дълго да се запази от разпадане и изтляване и поне за известно време да се спаси от страшното смъртно унищожение. От Христа светът ще засияе като от злато и ще се изпълни с молитви, както храмът се изпълва с аромата на тамян, и цялата вселена ще ухае от Неговото учение и Неговото Тяло като от аромат на смирна. Освен това, трите дара представляват трайност и непроменливост – златото си остава злато, ливанът си остава ливан, смирната си остава смирна; нито едно от тях не губи с времето своите свойства, но и след хиляда години златото блести, ливанът гори и смирната благоухае. Не могат на земята да се намерят три вещества, които тъй точно да символизират Христовата мисия на земята, нито такива, които по-ясно и красноречиво да разкрият непреходността, да – и величието на Христовите дела на земята и всички онези духовни и морални ценности, които Той донесъл от небето за хората. Той донесъл истината, Той донесъл молитвата, Той донесъл безсмъртието. Какво друго вещество на земята по-добре би изобразило истината от златото? Правете със златото каквото искате – то си остава блестящо. Кое вещество на земята би изобразило по-добре молитвата от ливана [тамяна]? Както благоуханието от ливана се разнася из храма, така и молитвата се разлива из цялата човешка душа, и както димът се издига във висините, тъй и човешката душа се възнася към Бога. Да исправится молитва моя, яко кадило пред Тобою. Наистина, и други вещества могат да димят, ала техният дим не подтиква душата към молитва, както дима от тамяна. И кое друго вещество на земята може да изобрази безсмъртието по-добре от смирната? Ето, смъртта произвежда смрад, безсмъртието – ненадминато благоухание. По този начин източните мъдреци символически изобразили цялото християнско вероизповедание, започвайки от Света Троица; всичко до възкресението и безсмъртието на Господ Иисус и Неговите последователи. Затова те не са само обикновени поклонници, а са и пророци, както на християнската вероизповед, тъй и на живота и делата Христови. Всичко това те не можели да го знаят от себе си, от своята човешка мъдрост, а по Божие вдъхновение, което ги подтикнало за пътуването до Витлеем и им дало чудна звезда за пътеводител.

Като завършили своето поклонение, мъдреците мислели да се върнат отново във Витлеем и по същия път – в своето отечество. Ирод нетърпеливо ги чакал и те, в своята наивност, мислели да се върнат и да споделят своята радост с този безумен владетел. Но като получиха насъне откровение да се не връщат при Ирода, те заминаха по друг път за страната си[8]. Те се били оставили на Провидението и Провидението насочвало техните стъпки. Те не познавали Иродовото сърце и неговото зло намерение, ала всезнаещото Провидение им известило това насън и им заповядало да не се връщат по същия път, а да тръгнат по друг за своята земя[9]. Както и праведният Иосиф няколко пъти получавал известие от ангел, така и те получили такова. Послушни Богу във всичко, те веднага тръгнали по друг път, заобиколили Иерусалим и радостно славейки и хвалейки Бога и Новородения Спасител на света, отпътували за своите домове, като им носели по-голям дар от онзи, що били понесли от домовете си за Царя Христос. Защото сега носели в своите сърца самия Цар Христос. Т.е. на мястото на оставеното злато, ливан и смирна те носили в пълното си сърце истина, молитви и безсмъртното Христово благоухание.

       И тъй, в кратък отрязък от време, под свода на Витлеемската пещера дошли на поклонение пред Христа пастирите и мъдреците – най-простите и най-учените хора в света. Та с това да ни дадат пример на всички нас, както на прости, тъй и на учени, че всички ние еднакво се нуждаем от Господа Христа и всички, с еднакво смирение и послушание, трябва да му се покланяме като на Жизнодавец и да Го славим като свой Бог и Спасител, заедно с Отца и Духа Светаго, Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги и вовеки веков. Амин. 

[1] В ориг. – притежаването (бел. прев).

[2] В ориг. – новобранци (бел. прев).

[3] В ориг. – тамян. Тук се придържаме към българския синодален превод (бел. прев).

[4]  „Звездата се появила на изток, та иудеите за свой срам да научат вестта за рождеството на Христа от езичниците.“ Иероним. Тълк. на Матей (бел. авт.).

[5] „Защо мъдреците дошли в Иерусалим? За осъждане на евреите. Щом като астролозите,  бидейки езичници, повярвали (в Христа), какъв отговор могат да дадат иудеите?“ Блж. Теофилакт. Тълк. на Матей (бел. авт.).

[6] В ориг. – по гробовете (бел.прев.)

[7] В ориг.  – отдалече (бел. прев).

[8] „Преди да са видели Младенеца, звездата им показвала пътя, а след като Го видели, ангел разговарял с тях (насън ) като вече посветени.“ Евгений Зигабен. Тълк. Еванг. Матей (бел. авт).

[9] „Това, че мъдреците се връщат по друг път в своето отечество, ни напомня нещо велико – че нашето Отечество е раят; след като сме познали Иисуса, на нас ни се забранява връщането в рая по онзи път, по който сме вървели. Защото ние сме излезли от своето Отечество по пътя на гордостта, непослушанието, пристрастието към видимия свят, вкусването на забранени плодове; за връщането ни е необходимо да тръгнем по пътя на плача, послушанието, презрение на видимото и обуздаване на плътските желания.“ Св. Григорий Богослов. Беседа в/у Евангелието, кн. 1, бес. 10. (бел. авт).

ИЗТОЧНИК