НЕДЕЛЯ ЧЕТВЪРТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Св. Николай Велимирович

Евангелие за голямата вяра

Мат. 8: 5 –13, Зач. 25

Ако човек не придобие дълбоко смирение, кротост, скромност и послушание пред Бога, как ще се спаси? Как ще се спаси безбожникът, щом като  праведникът едвам се спасява? (I Петр. 4: 18). Водата не се задържа по високите планински канари, а в равните и в ниските места. Нито пък Божията благодат се задържа върху горделивите хора, които се превъзнасят и упорстват пред Бога, а върху смирените и кротките, които са потопили своята душа в смирение, кротост и самоунижение пред Божието величие и послушание на Божията воля.

Когато питомната лоза, която стопанинът грижливо и продължително обработва, изсъхне от болест, тогава той я изкоренява и я хвърля в огъня, и на нейното място присажда калеми от дива лоза.

Когато синовете забравят бащината любов и въстанат против баща си, какво прави тогава бащата? Прогонва синовете от дома си и на тяхно място осиновява своя наемник. Така е и в природата, така е и между хората. И невярващите казват: „Тъй е по природните закони, тъй е и по човешките закони“. Но вярващите не говорят така. Онези, които са отметнали завесата на природните и човешките закони и са погледнали в пламтящите очи на тайната на вечната свобода, говорят по друг начин. Те казват: „Това е по Божията воля, за наше вразумление“. Това е написано с Божия пръст и тези, които умеят да четат Божия ръкопис, написан с огън и Дух чрез предметите и случаите в природата и чрез вещите и случаите между хората, единствено те разбират смисъла на всичко. Онези пък, пред чиито очи природата и човешкият живот изглеждат като една камара от букви без дух и смисъл, те говорят за случайност и казват: „Всичко, което се случва с нас и около нас, става случайно“. С тези думи сякаш искат да кажат, че тази огромна камара от букви се движи и обърква от само себе си, и от безумната бъркотия понякога се случва ту това, ту нещо друго. Ако Бог не беше Бог на милостта и състраданието, Той би се присмял на тази лудост на материалистичните тълкуватели на света и живота. Но има един, който злорадо се смее на тази лудост – това е злият дух, врагът на човешкия род, в когото няма милост и състрадание към хората.

Когато гъската ходи по шарен килим, постлан на земята, тя може да помисли, че всички шарки и цветове на килима са се получили случайно, както и че килимът случайно е поникнал от земята, както и тревата – според гъшия ум – случайно е поникнала от земята. Ала тъкачката, която е изтъкала и нашарила килима, знае, че той не се е появил отнякъде случайно, както знае защо всяка шарка и цвят са подредени едни след други. Само тъкачката знае да чете и тълкува по килима, изтъкан от нейните ръце, но ще знаят и онези, на която тя разкрие [своя замисъл]. Така невярващите напразно тъпчат по пречудния килим на този свят и говорят за случайност. Само Бог, Който е изтъкал този свят, знае какво означава всяка нишка в светската тъкан; знае и онзи, който се е удостоил да узнае от Бога. Прозорливият Исая пише: Защото тъй казва Високият и Превъзвишеният, вечно Живеещият, – Светий е Неговото име: Аз живея в небесната височина и в светилището, също и със съкрушените и смирените духом, за да оживявам духа на смирените и да оживявам сърцата на съкрушените (Исая 57: 15). Бог е на земята, значи, само с онези, които са със съкрушени сърца и смирен дух. А с които Бог пребивава, на тях, чрез предметите и случващото, се откриват тайните на света и живота, на духовните дълбини на цялото Негово творение.

Със съкрушени сърца и смирен дух били Авраам, Исаак, Иаков, Иосиф, Моисей и Давид, затова Бог бил с тях и обещал да бъде и с техните потомци, докато те бъдат със съкрушени сърца и смирен дух. Но когато хората се възгордеят от своето близко[1] общуване с Бога, тогава падат в по-дълбока пропаст от онези, които нямат никакво познание и общение с Бога. Най-очевидния пример за това ни дава израилският народ, т.е. потомството на великите и богоугодни праотци, които споменахме. Възгордял се от общението с истинския Бог, този народ започнал да презира всички останали народи, като [ги смятал за] плява на Божия харман. Но с това сам себе си опропастил, защото неговата гордост така го заслепила, че от всичко, което Бог му открил чрез своите пророци и угодници, той запомнил и задържал [в мислите си], че е богоизбран народ. Духът и смисълът на древното Божие откровение за него напълно изчезнали и Свещеното Писание било в очите на този народ като камара от неразбираеми думи. И когато Господ Иисус се явил с новото откровение в света, еврейският народ не само че в заслепението и неразбирането си на волята Божия бил слязъл до нивото на езическите народи, а в помрачението на духовния си взор и вкаменяването на сърцата ги надминавал многократно.

    Днешното евангелско четиво ни говори за разсъждението на самия Спасител за това. То ни описва един случай, който показва здравето на болните и болестта на здравите, вярата на езичниците и неверието на онези, които, хвалейки се, наричали себе си избрани и правоверни. И това евангелие е написано за поучение през всички векове и за всички поколения, па и за нашето време и нашето поколение. Това поучение е остро като херувимски меч, ясно е като слънцето, свежо е като планинско цвете и е изненадващо. За да ни устраши със своята острота, да ни просвети със своята яснота и да ни изненада в нашето сегашно духовно безхаберие и немарливост. И още, особено да ни напомни на нас – християните, да не се самозабравяме и да не се възгордяваме с това, че ходим в църквата, молим се на Бога и изповядаме Христа, за да не се окаже, че пред Божия съд онези, които са вън от Църквата, са с по-голяма искрена вяра и повече добри дела.

А когато влезе Иисус в Капернаум, приближи се до Него един стотник[2], молеше Го и казваше: Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда. Капитан, стотник или центурион е бил всеки началник на военен гарнизон в Капернаум – главен град до Галилейското езеро [море]. Дали той [стотникът] бил непосредствено под римска власт или под властта на Ирод Антипа, е спорно, но важното в случая е, че той бил езичник и не бил евреин. Това е първият римски офицер, за когото се споменава в Евангелието, че е повярвал в Христа. Вторият бил стотникът на стражата, стояща край Христовия кръст, и който, при издъхването на Господа, виждайки страшните знамения в природата, извикал: Наистина Божий Син е бил Тоя Човек! (Мат. 27: 54). След това се споменава стотник Корнилий от град Кесария, който бил кръстен от апостол Петър (Деян. 10 гл.). И макар че били езичници, те видели истината и живота в Христа и повярвали в Него, за разлика от цялата орда свръхучени, ала заслепени еврейски книжници.

Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда. Не точно слуга, а момък или ординарец[3] – според гръцката дума в евангелието. Най-вероятно е този момък да е бил войник, тъй като молителят е офицер. Болестта била тежка[4] – парализа, и момъкът, както казва евангелист Лука, вече бил на умиране. А той бил високо ценен от стотника, който, като чул, че Христос е дошъл в Капернаум, лично застанал пред Него и Го замолил да помогне на скъпия му момък. 

Който прочете описанието на този случай от двамата свети евангелисти – Матей и Лука, на пръв поглед може да реши, че между двете описания има голяма разлика. Защото Матей пише, че стотникът сам, лично пристъпил към Христа и Го помолил, а според Лука най-напред изпратил иудейските стареи и чрез тях първо отправил своята молба, а след това, когато Господ тръгнал към неговия дом, той пратил насреща Му своите приятели, за да Му кажат да не влиза в неговия дом, защото той – стотникът, не бил достоен за това, а само [Господ] да каже дума и слугата ми ще оздравее. Наистина, разлика между двете описания има, ала противоречие няма. А цялата разлика е в това, че Матей изоставя и не споменава за двете просби, които стотникът праща пред Господа, а Лука пък изоставя и не споменава, че накрая и стотникът, въпреки своето съкрушение и смирение пред Христовото величие, излязъл пред Него. Такова прекрасно допълване на евангелистите предизвиква у човек само радост и удивление. Защото, ако всички събития са описани еднакво от всички евангелисти, по думите на Златоуст, ще изглежда, че евангелистите са преписвали един от друг. И защо ще са необходими четири евангелия? На всеки мирски съд са необходими двама свидетели да свидетелстват, за да се потвърди нещо, а Бог, в лицето на четиримата евангелисти, ни е дал два пъти по двама свидетели, та тези, които желаят спасение, да могат лесно и бързо да повярват, а онези, които погиват, да нямат оправдание. И освен това, Бог ни е дал четирима евангелисти – въпреки че Той можел цялата мъдрост за нашето спасение да изкаже чрез един-единствен; та ние да се вгледаме в тяхното взаимно допълване и така да се научим, че и на нас е отредено да се допълваме в този живот според различните, приети от Бога, духовни дарби (I Кор. 12: 1), както членовете на едно тяло, които един на друг си помагат, всеки според своите свойства, за да се съзижда [тялото] в любов (Ефес. 4: 16).

И така, значи, като имаме пред себе си двете описания, ние ясно можем да си представим картината на събитието, за което иде реч. Като чул за славата и силата на Господа Иисуса, и чувствайки своята човешка греховност и недостойнство, стотникът първо замолил еврейските стареи да отидат при Господа и да Го повикат. Ни най-малко не бил сигурен, че Той ще дойде. Стотникът можел да си помисли: „Ето, аз съм идолопоклонник и грешник. Като чуе моето име, кой знае дали ще иска да се съгласи да влезе в моя дом. По-добре да пратя евреите при Него, па ако откаже, да откаже на тях, а ако се съгласи да дойде…, ще видим”. А когато разбрал, че Господ се е съгласил, целият се развълнувал и смутил. Сега той праща своите приятели да кажат на Христа да не влиза в дома, на него – грешния и недостойния, а кажи само дума и момъкът ще оздравее. Но тъкмо приятелите му застанали пред Господа и му съобщили молбата на стотника, ето че пристигнал и самият той. Обзет от голямо вълнение, стотникът не могъл да остане в къщата. Ето, Той идва под неговия покрив! Не, не, приятелите му още не знаят кой е Той и не ще съумеят да кажат каквото трябва. А за еврейските стареи може би вече знаел, че те не обичали Христа, нито пък вярвали в Него. Затова той трябвало да побърза, за да Го посрещне, защото вече знаел, че Той няма да му откаже, та така да го унизи пред народа. Та той е офицер.

Наистина, евреите казали на Христа добри думи за стотника: Той заслужава да му сториш това, защото обича народа ни, и синагогата той ни построи. Но всичко това, което те казали, не се отнасяло за същината на нещата. Евреите оценявали добротата на стотника по своята лична изгода, която имали от него. Обича народа ни. Останалите римски офицери и чиновници презирали евреите. А този ги обичал. И синагогата той ни построи. Искат да кажат: „Похарчи свои пари, а нашите икономиса. Построи ни необходимата синагога, която в противен случай ние трябваше да построим и заплатим“. Всички говорили така, като че говорили на Каифа, а не на Христа. На всичко това Господ нищо не казва, а само мълчи и тръгна с тях. След това пред Христа застават приятелите на стотника и най-накрая самият стотник.

Срещайки се лице в лице с Христа, стотникът, разбира се, трябвало да повтори всичко, което вече било предадено на Господа. Иисус му казва: ще дойда и ще го излекувам. Вижте как говори Онзи, Който има власт и сила! Не казва: „Ще видим!“. Нито го пита, както [питал] други: „Вярваш ли, че мога да сторя това?“, защото вече вижда сърцето на стотника и знае неговата вяра. Отговаря му решително, както нито един лекар не се е осмелявал да говори: Ще дойда и ще го излекувам. Господ преднамерено отговаря така категорично и ясно, за да предизвика пред евреите следващия отговор на стотника. Защото, когато Бог върши някои дела, Той ги върши така, че тези дела да бъдат полезни не само веднъж. Христос пожелал да използва този случай многостранно: да излекува болния, да открие великата вяра на стотника и да укори евреите заради неверието им, и да изрече едно голямо пророчество за Царството – за онези, които мислят влизането си в Царството за сигурно, но не ще да влязат, и за онези, които не мислят [така], а ще влязат.

А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее. Каква огромна разлика между това пламенно сърце и хладните законнически и фарисейски вярвания! Разликата не е по-малка от разликата между огъня, който гори, и огъня, нарисуван на хартия. Когато един фарисей поканил Христа в дома си на вечеря, мислил в своята законническа гордост, че с поканата си прави чест на Господа, а не Господ – на него и на неговия дом, затова, че влиза под покрива му. И в тази си гордост и надменност фарисеят пренебрегнал чак и обичайните прояви на гостоприемството – не донесъл на своя Гост вода за измиване на нозете, нито Го посрещнал с целувка, нито помазал главата Му с благоуханен елей (Лк. 7: 44 – 46). А ето – колко е съкрушен и смирен пред Господа този „езичник“, на когото не било дадено да познава Моисей и Пророците, и който е притежавал своя естествен ум като единствената светлина за разпознаване на истината от лъжата и доброто от злото! Той знае, че за всеки друг човек ще е чест да влезе в неговия дом, ала той не вижда в Христа обикновен човек, а самия Бог. Затова и казва: Аз не съм достоен да влезеш под покрива ми. Каква силна вяра в Христос и Неговата сила! Но кажи само дума, и болестта ще побегне, и слугата ми ще оздравее! Даже сам апостол Петър, за продължително време, не успявал да добие такава силна вяра. Стотникът чувства в Христовото присъствие присъствието на самото небе, на небесния огън и на небесната светлина. Защо такъв огън да влиза под неговия покрив, като е достатъчна една искра? Защо цялото Слънце да влиза в къщата, когато е достатъчен един лъч? Ако стотникът познавал Свещеното Писание, както го познаваме днес ние, то би казал на Христос: „Ти, Който със слово си сътворил света и човека, Ти можеш със слово да вдигнеш и болния! Една-единствена Твоя дума ще е достатъчна, защото тя е по-силна от огъня и по-светла от слънчевите лъчи, но кажи само дума! О, как тази силна вяра на един езичник днес може да засрами мнозина от нас, които сто пъти по-добре познаваме Свещеното Писание, а пък имаме сто пъти по-слаба вяра!

Но с тези думи стотникът не свършва, а продължава да разкрива как [непоколебимо] вярва в силата Христова: Защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави. Какво е един стотник? Той има власт над стотина души, а стотина други имат власт над него. Но тези, които са под него, трябва да го слушат. А щом той, като човек под по-висока власт и комуто лично е дадена малко власт, може да заповядва на своите войници и слуги, колко повече може Христос [да заповядва], който не е под ничия власт и Който сам по Себе си е върховната власт над природата и хората! И щом като толкова хора се покоряват на думите на стотника, как всички творения не ще се покорят на Божието слово, което е силно като живота, остро като меч и страшно като бич (Втор. 32: 46 – 47; Иоан 12: 50; Ефес. 6: 17; Притч. 2: 6 – 7; Иов. 5: 21)? Кои всъщност са тези Христови войници и Негови слуги? Всички живи същества не са ли Негова войска? Не са ли ангелите, светиите и всички богобоязливи хора Христови войници? Ами всички сили в природата и смъртта, и болестите – не са ли негови слуги? Господ заповядва на живота: „Иди в това и в това същество, и животът отива; върни се, и животът се връща. Той праща живота. Той допуска смъртта и болестите. Той въскресява и Той изцелява. От Неговите слова, като пламък от силен огън, се появява ангелското войнство. Той рече – и всичко стана; Той заповяда – и всичко се яви (Пслм. 32: 9). Никой не може да устои на Неговата сила, нито с нещо да се противопостави на Неговите думи. Никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек (Иоан 7: 46). Защото Той не говорил като подчинен, а като Господар, като такъв, който има власт (Мат. 7: 29). Като такъв, стотникът Го замолил: Кажи само дума и слугата ми ще оздравее! Да се прогони болестта от парализирания момък е дело, което не могат да извършат всички смъртни хора на земята; но за Христос то е дребна работа. За това дело Той не трябва да се труди и на крака да отиде в къщата на стотника; не трябва да се среща и с болния; не трябва да го хваща за ръка и да го изправя. Само нека каже дума и работата ще бъде свършена. Ето, такива били мислите на стотника за Христа и такава била вярата му в Христа.

Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. Защо Христос се удивлява, като Той предварително знаел какво ще Му отговори стотникът? Не го ли е подтикнал Той да Му отговори на необикновените думи: Ще дойда и ще го излекувам? Защо, значи, сега се удивлява? Удивлява се за вразумление на онези, които вървели след Него. Удивил се и заради нас, за да ни покаже на какво трябва да се удивляваме в този свят. Удивил се на великата вяра на един човек, за да научи Своите последователи и те да се удивляват на великата вяра. Наистина, нищо в този свят не е толкова достойно като великата вяра на един човек. Христос не се учудил на красотата на Галилейското езеро [море]; защото каква красота е това пред небесната красота, която Нему е известна. Нито пък се удивил на голяма човешка мъдрост, нито на богатството, нито на силата; защото всичко това е нищо пред богатството, мъдростта и силата, Нему познати в Божието Царство. Нито пък се учудил на голямото народно множество на празника в Иерусалим, защото такова множество е нищожно и бедно пред светлите и безбройни небесни ангели, които Той е гледал от сътворението на света. Когато другите се удивлявали на красотата на Соломоновия храм, Той предсказвал разрушението на този храм до основи. Само голямата вяра на човека е за удивление. Това е най-голямото и най-силното нещо на земята. Защото чрез вярата робът става свободен, аргатинът става син Божий, смъртният човек става безсмъртен. Когато праведният Иов, в гной и рани, лежал върху праха на цялото си богатство и на всичките си деца, неговата вяра в Бога останала непоколебима. И сред гноя и раните той извикал: Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа и аз в плътта си ще видя Бога. Аз сам ще Го видя; моите очи… ще Го видят (Иов 19: 25 – 27).

За кого Господ изказал своето удивление? За ония, които вървяха подире Му. Това са Неговите свети апостоли. За тяхно поучение Той се удивил. Разбира се, и останалите евреи, които тръгнали с Него за къщата на стотника, чули думите, с които Господ изразил своето удивление: Истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. А именно – нито в еврейския народ, който би трябвало да има по-силна вяра от който и да е друг народ на земята. Защото, отначало, Господ Бог, чрез безброй чудеса и знамения и чрез речите на Своите пророци, открил Своята сила и могъщество и проявил грижи и любов към този народ. Но в Израил вярата била почти пресъхнала, избраните синове се бунтували против Отца и със сърцата и умовете си се отдалечили от Отца така, че умовете им се заслепили и сърцата им се вкаменили. Дори Неговите апостоли първоначално – та дори и Петър, а за Иуда и да не говорим, нямали такава вяра в Христос, каквото имал този римски офицер. Даже и Лазаровата сестра, в чиято къща Христос често дохождал [нямала такава вяра]; [такава вяра нямали] и Неговите сродници и приятели в Назарет, между които той бил отраснал. Сега Господ Иисус, виждайки със Своя дух до края на времената, изрича едно, тъжно за евреите и радостно за езическите народи, пророчество:

И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби. В по-голямата си част това пророчество вече се е изпълнило и днес също се изпълнява. На изток и на запад от еврейския народ живеели езически народи.[5] Много от тях напълно приели Христовата вяра, напр.: арменци, етиопци, гърци, римляни и всички европейски народи; много отделни части от араби, египтяни, индуси, перси, китайци, негри, малайци [приели християнството], докато синовете на царството, т.е. евреите, първите, на които Царството било предложено, до ден днешен останали упорити в своето неверие в Христос. Ала заради това, както нито един друг народ, са разпръснати по целия свят, прогонени са от своите огнища и са презирани и мразени от народите, между които са се заселили като пришълци. Така техният живот, тук, на земята, станал външна тъмнина, плач и скърцане със зъби.[6] А на онзи свят, на безсмъртната трапезата, ще се окажат много от техните собствени праотци – Авраам, Исаак и Иаков, и повече хора от всички краища на света, от всички раси и от всички народи, отколкото ще бъдат евреите. И в онзи свят за синовете на царството, заради неверието им, ще бъде плач и скърцане със зъби. Изсъхналата лоза Стопанинът изкоренява и хвърля в огън, а на нейното място засажда калеми от дива лоза. Непокорните[7] на своя небесен Отец синове, той отделя завинаги от Себе Си, а на тяхно място осиновява Своя наемник. И така избраните стават неизбрани, а неизбраните – избрани. И първите биват последни, а последните – първи.

И рече Иисус на стотника: Иди си и, както си повярвал, нека ти бъде. И слугата му оздравя в същия час. След като изрекъл пророчеството,  веднага извършил чудото. Като че искал да награди с това чудо вярата на стотника и да потвърди Своето велико пророчество. Каза… и слугата оздравя. Както при сътворението – Рече Бог… Тъй и стана, така и сега – при новото творение, Господ казва само дума – и стана. Парализираният човек, когото цялото римско царство не могло да спаси, от едно божествено слово на Спасителя се изправя и оздравява. Болестта е Божий слуга и когато Господарят заповяда: „Иди“, тя отива; и като каже „ела“, тя идва. Без лекарства и мехлеми болният оздравява, защото слугата узнава заповедта на своя Господар и бяга. А лекарствата и мехлемите не лекуват – Бог лекува. Бог лекува непосредствено със Своето Слово или косвено чрез лекарства и мехлеми – според малката или голямата вяра на болния. В целия обширен свят няма лек, който би могъл да прогони болестта и да върне здравето без Божията сила, без Божието присъствие, без Божието Слово.

Слава на Живия Бог за Неговите безчислени изцеления на Своите верни чрез Своето всемогъщо Слово, в миналото и в днешното [време]. Да се поклоним на Неговото свято и всемогъщо Слово, чрез Което Той обновява, лекува болните, изправя падналите, прославя презрените, утвърждава вярващите и обръща невярващите. И всичко това [върши] чрез Своя Единороден Син – нашия Господ и Спасител (Иисус Христос), и със силата на Светия Дух. Заедно с ангелското войнство и със светиите да се поклоним на Отца и Сина, и Светаго Духа – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги и вовеки веков. Амин.

Източник

[1] В ориг. – често (бел. прев).

[2] В ориг. – капитан (бел. прев).

[3] В ориг. – послушник. Да се прави разлика от послушник в манастир, за който в сръбския език се използва думата „искушенец“ (бел. прев).

[4] В ориг. – страшна (бел. прев).

[5] Господ не казва „много езичници“, а само мнозина ще дойдат от изток и запад, но е пределно ясно, че има предвид езичниците. Защо не казва „езичниците“? За да не дразни иудеите, затова казва от изток и запад (Блж. Теофилакт) (бел. авт.).

[6] „най-накрая“ или „външна“ - „in tenebras exteriores“. Този, когото Господ изгони вън – „foras“, като из врата, губи светлината. Затова тъмнината е наречена външна. (Блж. Иероним). Но това всъщност означава разделяне и пълно отдалечаване от Бога; пребиваване в чужда страна, далечна земя, още по-отдалечена от онази, в която блудният син гладувал и от глад чак завидял на свинете и на тяхната храна. (бел. авт и на прев.).

[7] В ориг. – разбунтувалите се, бунтуващите се (бел. прев.).