НЕДЕЛЯ СЕДМА СЛЕД ПАСХА

Св. Николай Велимирович
Светите Отци от Първия Вселенски събор

Евангелие за молитвата на Господа Спасителя за нас

       Представете си, че виждате учениците на някой учител, за когото никога нищо не сте чули; виждате ги смирени, здравомислещи, мъдри, трудолюбиви и притежаващи всички добродетели под слънцето. Какво ще си помислите за техния учител? Несъмнено ще си помислите най-доброто, което може да се помисли за един учител.

       Или си представете, че виждате войниците на някой военачалник, чието име едва ли някога сте чували; виждате ги пъргави, храбри, дисциплинирани, дружелюбни и жертвоготовни. Какво ще си помислите за техния началник? Определено ще си мислите за него като за заслужаващ най-големи похвали и удивление.

       Или си представете, че пред вас има някакви плодове, каквито през живота си нито сте виждали, нито сте вкусвали; плодове прекрасни на вид, с изключителен вкус и аромат. Ще се запитате от какво дърво са тези плодове. Дори вашето въображение да не успее да нарисува това дърво, вие ще мислите за него като за най-доброто дърво на света, и ще му отдадете всякаква слава и хвала.

       Виждайки, значи, добрите ученици, вие ще смятате и  учителя им за добър. Виждайки добрите войници, ще смятате и техния командир за добър. Виждайки хубавите плодове, вие ще смятате и дървото за добро.

       Всяко дърво се познава по своя плод (Лк. 6: 44). Доброто дърво не дава лоши плодове, нито лошото дърво – добри плодове. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей (Мат. 7: 16)? Не, както и от лозата не се берат тръни, нито пък от смокинята – репеи.

       Доброто дърво принася добър плод, а лошото дърво – лош. Това за всекиго е тъй очевидно, че не е необходимо да се доказва. С такива очевидни примери от природата си е служил Господ Иисус, за да направи духовните и моралните истини очевидни за хората. Защото природата, всъщност, е най-добрата картина на духовния човешки живот.

       Допуснете за миг, че вие не знаете за Господа Иисуса Христа; никога нищо не сте чули за Него; никога не сте чели Неговото Евангелие. Ала си представете, че живеете в една земя, в която живеят Неговите апостоли, светиите и мъчениците, Неговите угодници, с една дума – всички онези, които са Го следвали и живеели по Неговия закон и пример. Вие бихте, значи, се оказали посред учениците на един непознат за вас Учител; посред войниците на един непознат за вас Командир; и бихте видели плодовете на едно непознато за вас Дърво. И без да знаете нищо за Христа, вие щяхте да Го познаете чрез тях. Чрез Неговите ученици вие ще познаете най-добрия Учител под слънцето; чрез Неговите войници и последователи вие ще познаете най-силния и най-победоносния Войвода, Който е ходил по земята; чрез Неговите плодове вие ще познаете най-вкусното и най-полезното Дърво – Дървото на Живота, чиято сладост превъзхожда всяка останала сладост в сътворения свят.

       Днес Църквата празнува паметта на само една малка група Негови ученици и последователи. Днес Тя представя пред вас само триста и осемнадесет Негови сладки, благоуханни и нетленни плода. Само триста и осемнадесет! Наистина, малка дружина, ала отбрана! Това са триста и осемнадесетте свети отци на Първия Вселенски събор, който по времето на св. цар Константин Велики се състоял в Никея през 325 г., за да защити, разясни и утвърди православната вяра. Защото по това време, изглеждащи като пастири, се били появили люти вълци (Деян. 20: 29). Поради своя порочен живот те не могли да приемат в себе си Христовата истина, а съблазнявали вярващите, като им предлагали опорочено учение. Затова Духът Божий събрал на Събор Божиите светители, за да се изправят като истински Христови ученици срещу лъжливите; и да се види силата на онези, които воюват за Христос против онези, които са воювали против Христос; да се видят истинските сладки плодове на доброто Дърво и гнилите, и горчиви плодове от лошите дървета. Както звездите, които светят на небето, получават светлината си от слънцето, така са светили светите отци от Никея, получавайки своята светлина от Христос Господ чрез Дух Свети. Това били христоносни човеци, защото във всеки един от тях живеел и светел Христос. Те били повече граждани на небето, отколкото земни жители; били подобни на ангелите, а не на хората. Те наистина били храм на живия Бог, както е казал Бог: ще се поселя в тях и ще ходя между тях (II Коринт. 6: 16). Не е ли достатъчно да споменем само трима от тях, най-известните за вас, та да можете да прецените какви са били и останалите триста и петнадесет – свети Николай, свети Спиридон и свети Атанасий Велики? Много от тях пристигнали на Събора, носейки върху телата си раните за Христа. Свети Пафнутий е бил с едно око, другото било избито от мъчителите му. Всички те сияели с вътрешна светлина, която била от Бога, и чрез която се виждала и узнавала истината. Като последователи на Онзи, който бил разпнат на Кръста, те смятали за нищо всички мъчения, затова и тяхното безстрашие в защита на истината било безгранично и неизказано. С това богударувано им познаване на истината и със своето безстрашие в защитата ѝ тези свети отци опровергали и победили ереста на злочестивия Арий. Те утвърдили Символа на вярата, която, като Божия и спасителна истина, днес ние пазим и изповядваме.

       Но днешното евангелско четиво не говори за този Събор, а за последната молитва на нашия Господ Иисус Христос, отправена към небесния Отец. Защо точно в този ден тази молитва се чете в [редовете на]днешното Евангелие? Затова, че тя показала своята велика сила и на Първия Вселенски събор. Силата на молитвата просветила и направила отците на Събора безстрашни поборници за истината и победители над човешките и демонските заблуди и злоба. Ето:

       Това като каза Иисус, дигна очи към небето и рече: Отче, дойде часът: прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти. Всичко онова, което Господ учил хората да правят, го вършил и сам Той. И Той, значи, повдигал Своите очи към небесата, дам дето живее Отец, казвал: Отче! Не казва като нас: Отче наш, а само Отче. Единствено само Той и никой друг на небето или на земята можел да каже: Моят Отец. Защото Той е Единородният Син на небесния Отец, единствено равен по естество и същност, по милост и по благодат Божия. Дигна очи към небето – не само телесните, а и вътрешните[1], на първо място, вътрешните. А митарят… не смееше дори да подигне очи към небето, защото чувствал своята греховност. Безгрешният Господ пък свободно дигна очи към небето, защото е безгрешен. Неговият час бил наближил, час на върховни страдания. Този най-страшен час през цялото време, от началото до края, Той виждал ясно, виждал го е от самото начало, и от самото начало Той го предрекъл и говорил за него на Своите ученици. Но те не разбрали това, нито го приели в сърцето си, докато времето за това вече не се измервало с дни, а с минути.

       Прослави Сина Си! Т.е. прослави Го в този страшен час, както си Го прославял досега. Прослави Го в смъртта, както си Го прославял и в живота. Прослави Го в униженията и страданията, както си Го прославял чрез могъщите дела и слова. Прослави Го между хората, както Той е прославен отначало между ангелите.

       Прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти. Ако от първото изречение изглежда, че Синът е по-малък от Отца, от второто изречение се вижда Тяхното равенство и единосъщната им равноправна деятелност. Отец прославя Сина и Синът прославя Отца с неразделна сила и неразделна любов. Каквото видял Тайновидецът, това и казал: Всякой, който отрича Сина, няма и Отца; а който изповядва Сина, има и Отца (I Иоан 2: 23). Отец пратил Сина в света, Синът открил на света Отеца. Нито би се знаело за Сина, без Отца, нито за Отца без Сина. Както не би се знаело за светлината, ако не идваше от слънцето, нито за слънцето, ако светлината не го откриваше. И апостолът използва това сравнение, наричайки Христа сияние на славата и образ на Неговата ипостас (Евр. 1: 3), т.е. на Отеческата. Но това прославяне на Себе Си Господ не иска от Oтца за Себе Си, а заради хората, което се вижда от следващите думи: Kакто си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен. Ето в какво човеколюбивият Господ вижда Своята слава! Именно в това – да даде на хората вечен живот. За това Той се моли на Своя Отец. Такова прославяне Той иска от Отца. Докато хората Му подготвят горчива участ на страдания, пот и кръв, Той се моли да може да им даде живот вечен. За най-тежкия камък Той отвръща с най-сладкия хляб. Господ многократно е потвърдил, че Отец Му е дал власт над всяка плът. Всичко Ми е предадено от Моя Отец (Мат. 11: 27); и още: Всичко, що има Отец, е Мое (Иоан 16: 15). А след Своето Възкресение Той казал на учениците Си: Даде Ми се всяка власт на небето и на земята (Мат. 28: 18). Така, значи, както имал власт над всяко живо същество, така Господ иска от Отца да може да разполага и с вечния живот по отношение на онези души, които са Му дадени, т.е. на онези, на които може да даде вечен живот. Когато в началото Бог пожелал да сътвори жив и безсмъртен човек, тогава, в това творение, взела участие Светата Троица, защото е казано: Да сътворим човек по Наш образ (Бит. 1: 2). И сега, когато Обновителят и Спасителят на света желае да дари на смъртните човеци вечен живот, Той молитвено се съветва със Своя Отец, като се подразбира и присъствието на Дух Свети. И сега, както и тогава, Света Троица се посочва като единствения владетел на вечния живот, изтъкната като най-висшето благо, с което разполага Бог. Този миг на възвръщането на човека на вечния живот е също тъй величествен и уникален, както и мигът на сътворяването на човека от земна пръст. Защото да се направи смъртният човек безсмъртен, е също тъй възвишено и божествено дело, както и създаването му от пръст.

       А вечен живот е това да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа. Познаването на Бога в живота на земята дава началото и предвкуса на вечния живот. Познаването на  Бога – това за нас е вечният живот, докато сме на земята. а какъв е вечният живот в онзи свят, това око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало (I Коринт. 2: 9). Бог е открил това чрез Своя Дух още в този свят на Своите най-велики угодници. Но най-висшата наслада, и във вечния живот, в Царството небесно се състои във [възможното] най-висше познаване на Бога, т.е. във виждането[2] на Неговото лице, защото и сам Господ казва: Техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен(Мат. 18: 10). Ненаситното гледане към Бога и непрестанното живеене в Божието присъствие, в неизказано възхищение и радост, в безкрайно славословие и умиление – не е ли това животът на ангелите и праведниците в онзи свят? Това не е ли живот на познаване на Бога? Но докато сме още на земята, както казва апостолът: Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице (I Коринт. 13: 12). Сега нашето познание за Бога е частично. Но не трябва да се смята, че Бога познава онзи човек, който само чрез своите умозаключения стига до извода, че Бог съществува и е някъде. Познава Бога онзи, който усеща в себе си и около себе си животворящия Божий дъх; който с ума, със сърцето си и душата си чувства величието и страшното присъствие на Едного Истиннаго Бога както в природата, така и в човешкия живот, и в своя собствен живот. Защо Господ акцентира върху Едного Истиннаго Бога? За да отклони от Своите вярващи всяко многобожие и всяко идолопоклонство, и за да потвърди още веднъж, което е казал чрез Моисей: Аз съм Господ, Бог твой… Да нямаш други богове, освен Мене. А защо подчертава, че вечният живот се състои и в познаването на Него – Иисуса Христа? Защото в Него, в най-голяма, в която е възможно за смъртните хора, степен  се открива Бог, и че само чрез Него те достигат до [възможно] най-голямото богопознание в този живот. Както и сам Господ казал на евреите: Ако знаехте Мене, щяхте да знаете и Отца Ми (Иоан 8: 19), от което е ясно, че Отец може да се познае само чрез Сина, Господ Иисус Христос.

       Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня. Какво означава казаното „на земята“? Означава в тяло и между хората. Делото, което Господ извършил в плът между хората, е делото на човешкото спасение. До Неговата смърт на Кръста това дело се състояло в животворните слова, никога дотогава нечувани на земята, и в безчислените чудеса, дотогава невиждани между хората. Но и Своите слова, и чудеса Господ отдавал на Своя небесен Отец. Та покрай послушанието да научи хората и на смирение.

        И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе, преди свят да бъде. Какво биха могли да възразят на това онези, които твърдят, че Христос е обикновен човек и Божие творение като останалите творения? Ето, Господ говори за славата, която имал в Отца преди сътворението на света! Веднъж казал на евреите: Преди Авраам да е бил, Аз съм (Иоан 8: 25), а при друг случай, на въпроса: Кой си Ти?, отговорил: Началото[3]. Той благоволил да каже на неразумните евреи, че е бил преди Авраам, и че е Началото, но че бил в слава и преди сътворението на света, не пожелал да им открие. Сега, чрез тази молитва, Той открива това на целия свят. Защо чак сега? Защото предварително знаел, че тази молитва ще стигне до ушите на хората чак след Неговото Възкресение, след което хората по-лесно ще повярват и в Неговата предвечна слава. Славата Му е еднаква със славата на Отца, защото това е славата на Единородния от Отца (Иоан 1: 14). Не свидетелствал ли сам Господ: Всичко, що има Отец, е Мое (Иоан 16: 15)? И славата на Отеца, значи, е Негова. И по слава, и по сила, Той е равен на Отеца. Но защо моли Отца да Го прослави? Той се моли не за прославяне на Своето божествено естество, а на човешкото. Не Неговото божествено естество, а човешкото Му естество е новост за сътворения свят. То трябва да се обожестви и въведе в божествената слава, та и ние, човеците, да можем да се приближим до тази слава. Това е коронясването на цялото дело на Спасителя. Това е великата тайна на примирението на хората с Бога и тяхното осиновяване чрез славата на Богочовека. Обърнете внимание и на още една важна подробност – Господ моли Отца да Го прослави, като най-напред казал: Свърших делото, което Му било дадено да изпълни. Това е ясно поучение за всички нас, че тогава, когато изпълним волята Божия, можем да очакваме награда от Бога. Спомнете си Христовото пророчество, че когато дойде Син Човеческий в славата на Отца Си със Своите Ангели, и тогава ще въздаде всекиму според делата му (Мат. 16: 27). Блажени ще са праведниците в тези дни, защото ще бъдат наградени стократно за своите добри дела, и ще засияят като слънце от светлината на Христовата слава пред престола на Всевишния.

       Явих Твоето име на човеците, които си Ми дал от света; те бяха Твои и Ти Ми ги даде, и спазиха Твоето слово. Какво е това Божие име, което Господ Иисус явил на човеците? Името Отец. Това име било еднакво непознато и на езичниците, и на евреите. Това име е съвсем ново откровение за хората. Старозаветните пророци и праведници познавали Бога под името Бог или Творец, или Господ, или Цар, или Съдия, но не и под името Отец. Това Божие име било вековна тайна за хората. Никой от смъртните човеци не можел да произнесе това съкровено Божие име, защото под бремето на греховния мрак и страх никой от смъртните не можел да почувства отчеството на своя Творец. А онова, което не може да се почувства, и да дойде случайно на езика, няма висока цена. Само роденият от Бога може да нарече Бога Отец; само Той може, без да излъже ни със сърце, ни с език, да яви Бога като Отец. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни (Иоан 1: 18).

       На кого Господ е явил това сладко име – Отец? Явих – казва – Твоето име на човеците, които си Ми дал от света. Някои тълкуватели мислят, че Господ нарочно е казал от света, та да не се мисли, че става дума за ангелите – небесните хора, а за обикновените земни хора. Но без съмнение, правилно е да се мисли, че тук Господ е имал предвид Своите ученици, и в по-тесен, и в по-широк смисъл [на думата]. Това е ясно от по-следващите думи на молитвата, където се казва: И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене (20). Впрочем, неоснователно е въобще твърдението на проповядващите фатализъм, които в тези думи „виждат“ Божие предопределение за спасение на едни хора, а за други – гибел.

       Те бяха Твои и Ти Ми ги даде. Т.е. бяха Твои като творение и слуги, които са Те познавали като Творец и Съдия, а сега от Мене научиха Твоето сладко и скъпо име и чрез Мен са осиновени. Даде ми ги като роби, та да Ти ги върна като синове. Те се показаха достойни за тази чест, защото спазиха Твоето слово. С тези думи Човеколюбивият Господ отправя пред Своя небесен Отец голяма похвала на ученици Си. И към нея добавя: Сега разбраха, че всичко, що си Ми дал, е от Тебе. Защото злобните евреи не искали да разберат това, а клеветели за Господа, че неговата чудотворна сила е от Веелзевул – дяволския княз. Спомнете си, че между еврейските старейшини постоянно имало недоумение и спорове за Христос: Той от Бога ли е, или Не е, и тогава ще стане ясно защо Господ хвали учениците, задето те разбрали, че Той е от Бога. Всичко, що си Ми дал; т.е. всички слова и всички дела.

       Защото словата, що си Ми дал, предадох им ги, и те приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл, и повярваха, че Ти си Ме пратил. Под словата трябва да се разбират мъдростта и силата, които Господ предал на Своите [последователи], а не само думи. Действието на тази мъдрост и сила учениците вече видели през живота на Спасителя и се уверили, че това наистина е божествена мъдрост и божествена сила.

       Аз за тях се моля; не за цял свят се моля, а за тях, които си Ми дал, защото са Твои. Какво означава това, че Господ не се моли за целия свят, а само за Своите ученици? Учениците са добрата земя, в която небесният Сеяч посял Своето спасително семе. На първо място, значи, Той се молил за нивата, която Сеячът бил обработил и засял. Господ постъпва така, първо, за да ни научи да се молим Богу със скромност, и то само за онова, което е най-необходимо; и второ, защото Неговото дело е повече от органичен, а не от механичен характер. Посред дивото поле на този свят Той оградил една малка нива и в нея посял благородно семе. Когато семето порасте, тогава нивата ще се разшири и семето ще се умножи. Не е ли естествено, значи, Работникът да се моли само за оградената, обработена и засята нива, а не за цялото диво поле? Много суетни реформатори, през историческото развитие на света, са пробвали да приложат своите теории и изведнъж да ощастливят целия човешки род, но техните опити скоро се превръщали в нищо, пукайки се като водни мехури, оставяйки света в още по-голяма тъга. Делото на Господ Иисус има невидимо и незабележимо начало като синапово зърно в земята, което расте постепенно, но като израсте, никакви ветрове не могат да го изкоренят. А когато има земетресение, то разрушава и най-здравите механично построени кули, но изобщо не поврежда дървото. Всъщност, Господ не се молил на Отца само за учениците, а – както се вижда по-късно, – Но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене. Но все пак не за цялото диво поле на света, а само за разширената нива, на която учениците ще сеят благородното семе на Евангелието.

       И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое, и се прославих в тях. С изключение на Своите ипостасни свойства Синът е напълно равен на Отец и Дух Светий; равен е във вечността и в безсмъртието, равен е по сила и власт, равен е в мъдростта и праведността. По ипостасни свойства Отец е нероден, Синът е роден, а Духът изхожда от Отца. Отец спрямо Сина се явява като Родител, а спрямо Светия Дух – като Източник. Властта над всички творения – видими и невидими – еднакво и неразделно принадлежи както на Отец, така и на Сина, така и на Светия дух. По естество и битие тази Троица е свързана неразделно, а по ипостаси – троично несливаема. Затова всичко, което има Отец, има го и Синът, има го и Дух Светий – всичко Мое е Твое, и Твоето Мое. Това се отнася и за Христовите последователи. Те са на Отца, както и на Сина, както и на Дух Светий. Защо Господ преди малко казва: Те бяха Твои и Ти Ми ги даде, а сега: Всичко Мое е Твое, и Твоето Мое? Защото Той, Пратеникът на Отца, ги приел от Отца като суров материал, облагородил ги и ги изкупил от греха, а и сега, като облагородени и изкупени, отново, от любов, дава Своето на Отца. Притежанието на Отеца е Негово притежание и Неговото притежание е притежание на Отеца. Както е трудно да се раздели любовта между две лица, които се обичат, така е трудно да се раздели и Тяхното притежание. Освен това, Господ казва: И Аз се прославих в тях. Като Бог Той се прославил пред хората, а като човек – пред Светата Троица и Ангелите. С какво се прославя едно дърво, ако не със своите плодове? И Господ не търси суетна слава, а търси Своята слава в Своите плодове, т.е. в Своите последователи, които вървят след Него с вяра, добри дела, с любов и ревност. Търси ли някой родител някаква по-голяма слава от тази да бъде прославен в своите деца? И за Господ е най-голяма радост, задето се е прославил в децата Си, в Своите вярващи.

       Не съм вече в света, но те са в света, а Аз ида при Тебе, Отче Светий, опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние. Защо Господ казва, че вече не е в света? Защото Неговото дело било завършено и сега Той очаква само да претърпи последните и най-големи страдания и със Своята невинна Кръв да запечата извършеното дело. Вижте с каква нежност Той се моли за Своите ученици! Дори и майката не се моли така за своите родни деца. Отче Светий, опази ги! Той ги оставя като агнета сред вълци. Ако небесното Око не бди над тях, вълците, наистина, биха ги разкъсали. Опази ги в Твоето име, т.е. като Родител, като Отец. Бъди и на тях Отец, както Си и на Мен, пази ги с Отеческа любов и ги закриляй от злите вълци, води ги, та да бъдат едно, както сме и Ние. В това съвършено единство ще се покаже не само всепобедната сила на вярващите, а и славата Божия, и същността Божия. Както Отец и Син са еднакви по същност, а по ипостаси различни, така да е и между вярващите; различни и много лица, а единство в любовта, волята и ума.

       По-нататък Господ казва: Когато бях с тях на света, Аз ги пазех в Твоето име, т.е. пазех ги като деца в името на Отца. И никой от тях не погина, освен погибелния син, за да се сбъдне Писанието. Никой от избраните от Господ не погинал, освен Иуда предател, както е написано и в Свещеното Писание. Но Иуда не погинал, защото това е написано, а затова, защото не бил верен на Бога и бил сребролюбец[4]. В Писанието пък е предсказано за Иуда: Който яде с Мене хляб, дигна против Мене петата си (Пслм. 40: 10; Иоан 13: 18). Написано е още и: Достойнството му друг да вземе (Пслм. 108: 8; Деян. 1: 20). Тези пророчества за Иуда се изпълнили. Той ял хляб с Господ Иисус и вдигнал петата си срещу Него. След предателството Иуда се обесил, а неговото апостолско достойнство приел Матий. А сега ида – завършва Господ – при Тебе и казвам това в света, за да имат в себе си Моята радост пълна. При раздялата със Своите ученици и със света Господ отправя тази молитва към небесния Отец. Господ знае, че Му предстоят смърт и гроб, но Той не споменава за това пред безсмъртния Отец, защото смъртта и гробът са нищо в Божиите очи. Той говори за завръщането при Своя Отец: – А сега ида – завършва Господ – при Тебе, във вечна слава, що имах у Тебе преди свят да бъде. Моли се още Неговите ученици да имат Неговата радост. Каква е тази радост? Това е радостта, която има послушният Син, който е изпълнил волята на своя Отец. Това е радостта на Миротвореца, чийто вътрешен божествен мир не може да се поколебае от беснеенето на този свят. Това е радостта на Стопанина, Който е оплевил нивата, изорал я и я е засял, и Който вижда как посевът расте и напредва, и се весели. Това е радостта на Победителя, който е победил всички свои врагове и е дарувал победоносна сила на Своите приятели, та да побеждават до края на времето. Най-накрая това е радостта на чистото и беззлобно сърце – радост, която значи живот, любов и сила. Такава радост желаел Господ Иисус за Своите ученици при раздялата си със света.

       Тази предсмъртна молитва на Господ Иисус Христос напълно е чута от Отца и нейният резултат скоро бил налице. Първият мъченик за вярата – свети архидякон Стефан, по време на своето мъченичество видял славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога (Деян. 7: 25). А прозорливият апостол Павел пише, че Бог поставил Христос от дясната Си страна на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му (Ефес. 1: 20 – 22). Това се отнася за прославянето на Господ Иисус. А това, що се отнася до духовното единство на Неговите последователи, също се изпълнило така, както Той се молил за него на Отеца. Защото в Деянията на светите апостоли се казва, че всички били единодушни (Деян. 1: 14), и че повярвалите имаха едно сърце и една душа (Деян. 4: 32).

       Но както вече напомнихме, Христовата молитва не се отнася само за апостолите – преди всичко за тях, но и за онези, които по тяхното слово повярвали в Господ! Тази молитва, следователно, се отнася и за днес прославяните Отци на Първия Вселенски събор. Господ се молил на Своя Отец: Опази ги! И Отецът ги запазил от Ариевата заблуда и ги вдъхновил със Светия Дух, просветил ги и ги укрепил, и те защитили и утвърдили Православната вяра. Но тази молитва се отнася и за всички нас, които сме кръстени в апостолската Църква, и които сме научили от апостолите и техните последователи спасителното име на Христос Спасителя.

       О, братя мои, спомнете си, че преди две хиляди години, пред самата Си смърт, Той се е молил на Бога за вас! О, нека тази всемогъща молитва да ви запазва и очиства от всеки грях, да ви изпълни с радост и да съедини вашите сърца и души! Та всички да бъдете едно в прославянето на Отца и Сина, и Светия Дух – единосъщна и неразделна Троица, на която да е слава, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.

Източник: http://misioner.com