До каква степен е унижен
славния и древен цариградски вселенски патриарши престол от съвременните
служители на елинизма под булото на църквата, цариградските
епископи—елинисти, който древен вселенски цариградски патриарши престол е
скъп за всеки един православен християнин, ние можем да видим от
съвременния турски печат. Турския в. „Иллири" пише за цариградската
патриаршия: „Значението което отдава на патриаршията този под булото на
дипломат критски разбойник, който причини нещастия на елинизма много
повече, отколкото на нас, произтича не от обстоятелството, че това
учреждение е религиозно, а от туй, дето то е старо и вечно гнездо на
интриги и лукавщини. Гърция иска да осъществи чрез цариградската
патриаршия онова, което не сполучи чрез своята войска и флота. Не сме
ние турците, които ще дигнем патриаршията от Цариград, а Иисус, който и
за мохамеданите е един славен пророк. Той същият, който отдели религията
от политиката и нечестните клирици изгони от храма, унищожи и това
отвратително учреждение. Турците, макар и да не почитат кръста, считаха
за църква патриаршията, до когато гледаха на нея кръста. Ала от деня,
когато папа Милетий издигна вместо кръста византийското знаме, Христос
скъса последните сношения с туй бунтовническо гнездо, което е наденало
булото на църква". (Църковен вестник, бр. б от 1920 г.) От турския печат
се вижда до каква степен е унижен славния и древен цариградски
вселенски патриарши престол от съвременните елинисти—цариградски
епископи.
Ние
питаме Негово Светейшество цариградския архиепископ и вселенски патриарх
да ни каже: Има ли някаква разлика помежду произнесената схизма от не
православния папа римски в 1054 г. над всички православни самостоятелни
църкви, защото си останаха верни на църковните канони и на древните
църковни традиции на православната вселенска църква, като не искали да
приемат новоизмислените догмати и разни други новшества на
неправославния римски папа, които не са били известни в църковния живот
на древната западна римска църква, и произнесената схизма от
цариградския патриарх над древната западна апостолска иллирийска църква
(Рим. XV, 19 ст.), загдето тя си остава вярна на апостолското учение на
своя основател св. апостола Павла (Кол. III, 11) и не е приела
филестическото неправославно учение на цариградския патриарх, който
въвежда племенно различие помежду православните народи в църковното
управление, за да услужи с това на политическите интереси на елинската
народност. Не се е минало времето, може Негово Светейшество цариградския
архиепископ и вселенски патриарх да се упомни и престане занапред да
служи със своето високо патриаршеско звание на политическите интереси на
елинската народност, а да застане със своето достойнство като светейши
цариградски архиепископ и вселенски патриарх на своята висота и да
започне да се грижи за жизнените църковни интереси на вселенската
църква. Но цариградския патриарх, преди всичко, е длъжен в едно от
редовните заседания на своя патриаршески св. Синод, да поправи
каноническите погрешки на своите предшественици цариградски патриарси от
1767 и 1872 години, които канонически погрешки изравняват цариградския
патриарх с неправославния римски патриарх, като вземе решение да се
считат тези решения на своите предшественици, цариградски патриарси,
като несъществуващи. Това благородно дело на цариградския патриарх
освен, че няма да намали неговия църковен авторитет, а напротив той
много ще се издигне пред целия православен мир, като вселенски патриарх.
Няма за какво да спорят помежду си цариградския светейши архиепископ и
българския блаженейши архиепископ, тъй като нито цариградската
патриаршия в Тракия е гръцка, нито българската или първо-юстинияновската
архиепископия в Иллирия е българска в национален смисъл. И двете тези
древни архиепископии са православни и принадлежат на всички православни
народи, които населяват техните обширни вечни църковни диоцези.
Много
големи горчивини е претърпял нашия православен български народ от
страна на цариградския патриарх, но в името на висшия църковен интерес
на вселенската всеобща църква всичко прощава. Жизненият църковен интерес
изисква на вселенската всеобща православна църква да се тури край на
трънливия църковен въпрос, който съществува ето вече петдесет и повече
години време помежду църковните клирици на цариградската и иллирийската
първо-юстинияновска или българска църкви. Всички личности, които са
създали този трънлив въпрос в православната вселенска църква, са вече
покойници, та няма кого да оправдаваме и кого да осъждаме. И от двете
страни е имало и правда и неправда, тъй като са били хора не безгрешни
както всички. Като са вече всички покойници, нека да кажем Бог да ги
прости всичките, а пък ние живите да се завземем с общи съединени сили
да се борим с голямото зло — неверието, което разяжда християнските
народи; а така също с общи съединени сили да защищават общите църковни
интереси на православната вселенска църква цариградския и
първо-юстинияновския или българския архиепископи, чистотата на
вселенското учение на православната църква, неприкосновеността на
църковните канони и древните църковни традиции на православната
вселенска църква задружно, както и техните предшественици: светейшият
цариградски архиепископ Михаил Келуларий и блаженейшия български
архиепископ Лев във време при разделението на църквите в 1054 година. Най-близкия
сътрудник във всички времена на светейшия цариградски архиепископ е бил
блаженейшия архиепископ на България или на първа Юстинияния. Интересът
на православната вселенска църква изисква и занапред тези двама
светители да действуват задружно и да пазят висшите общи църковни
интереси на православната вселенска църква. Няма за какво да смущава
Негово Светейшество цариградския архиепископ обстоятелството, че Негово
Блаженство българския или първо-юстинияновския архиепископ има своето
апостолско седалище в Цариград в своя ставропигиален метох, защото това е
древен обичай в православната вселенска църква, който древен обичай
води своето начало от дълбока древност. Толкова повече, че според
стеклите се сега исторически обстоятелства на цариградския вселенски
патриарши престол като се застрашава и самото негово съществуване в
Цариград, то и заради това изискват общите църковни интереси на
православната вселенска църква щото Негово Блаженство българския или
първо-юстинияновския архиепископ да има своето апостолско седалище в
Цариград в своя цариградски ставропигиален метох и от там да управлява
своя църковен диоцез на своя апостолски иллирийски престол. Бивало
случаи и в старо време Блаженейшите самостоятелни иллирийски
архиепископи да живеят в Цариград в своя ставропигиялен метох „Св.
Влахерна“ и от там са управлявали църковно своята самостоятелна
българска или първоюстинияновска църква. Така наприм. знаменития
църковен писател в началото на XI в. Блажения Теофилакт, български
архиепископ, повече от времето на своето светителствуване е живял в
Цариград в своя ставропигиален метох „Св. Влахерна и от там е управлявал
своята древна западна апостолска иллирийска самостоятелна църква.
Бивало е случаи в старо време и другите блаженейши самостоятелни
архиепископи да дохождат в Цариград и да живеят в своите ставропигиялни
метоси, когато по независещи от тях исторически причини, не са могли да
живеят в своите престолни градове. Така напр. знаменития канонист в
старо време Теодор Валсамон, антиохийски патриарх, е бил избран на
антиохийския патриарши престол в Цариград в своя ставропигиялен метох от
своите антиохийски църковни клирици, и от Цариград, от своя антиохийски
ставропигиялен метох, е управлявал своя антиохийски патриархат. Обичая
да имат самостоятелните поместни църкви в Цариград свои ставропигиялни
метоси е много древен; той води своето начало още от първия християнски
римски император св. Константин Велики, когато той е пренесъл Римския
императорски престол от Рим в новия Рим Цариград, като го е нарекал по
своето име Константинопол. Св. Григорий Велики, папа Римски, който е
умрял в 634 година, преди той да стане Римски Папа, дълго време е живеел
като апокрисиарий (духовен посланик) в Цариград в ставропигиялния метох
на древната апостолска римска църква.
Древната
западна българска или първо-юстниияновска самостоятелна църква в
Иллирия си има свои древни традиции, по които се ръководи в своя
църковен живот.
Иллирийската
древна западна апостолска самостоятелна църква, не е национална, а
принадлежи на всички православни народи, които населяват нейния обширен
диоцез. Тя не може да изменява тези свои древни традиции по каприза на
митрополитите от Царство България. Думата ми е за изпратеното писмо от
митрополитите на Царство България до покойния блаженейши архиепископ
(Екзарх) на България или първа-юстинияния, Йосифа в Цариград, под №
3434, от 27 юни 1912 година, което се състои от цели 32 страници. Ние
считаме за излишно тук да излагаме съдържанието на това дълго писмо на
митрополитите от Царство България до Негово Блаженство главата на
древната апостолска иллирийска самостоятелна църква, който има своето
апостолско седалище в Цариград в своя ставропигиялен метох в общия
интерес на православната вселенска църква. В отговор на това дълго писмо
на митрополитите от царство България само ще кажа това, че те са
длъжни, съгласно църковните канони и съгласно древната църковна практика
на православната вселенска църква, да поменуват в богослужението
каноническото име на техния блаженейши архиепископ на България или първа
Юстинияния, главата на древната апостолска западна иллирийска църква, и
всяко тяхно решение взето от митрополитите на царство България, без
съгласието на Негово Блаженство или на неговия наместник в царство
България, няма никакво каноническо значение и се счита като да не е било
пред православната вселенска църква. Това се иска от църковните канони,
това се иска от древната църковна традиция на православната вселенска
църква — митрополитите от царство България да поменават каноническото
име в богослужението на своя блаженейши архиепископ и глава на древната
българска самостоятелна църква, в църковния диоцез на когото влизат
заеманите от тях митрополии. Само тогава митрополитите от царство
България ще да изпълнят завета на тримата велики православни йерарси и
обновители на древната апостолска българска или първо-юстинияновска
самостоятелна църква: Илариона Макариополски, Авксентия Велешки и Паисия
Пловдивски, които са претърпели такива трудове в борбата с
елинистическата цариградска патриаршия, която се е превърнала от
вселенска патриаршия на шовинистическо гнездо на елинската народности, и
които са употребили такива усилия за да убедят справедливото отоманско
правителство да повърне гражданските привилегии на древния апостолски
западен иллирийски престол. В своите доводи приснопаметните православни
йерарси на българската апостолска православна поместна църква: Иларион
Макариополски, Авксенти Велешки и Паисий Пловдивски казват на
отоманското правителство: „Като се обръщаме до Царското Правителство по
едно църковно дело, ний се основаваме
1)
на църковното (каноническо) право, според което в православната църква
всяка народност трябва да има свой свещеноначалник. Това е предвидено в
34 апостолско правило, и затова виждаме, че според това правило в
православната църква има толкова самостоятелни църкви; основаваме се
2) върху историята и
3) върху началото на свободата на съвестта, припозната в цялата империя.
Като
се основаваме на историята, ний искаме да се възобнови охридската
архиепископия. Историята действително доказва, че е съществувала едно
време в продължение на хилядо двесте тридесети и две години една
българска църква, самоуправлявана и независима от цариградската и че е
имала под ведомството си много епархии, които днес всички са под властта
на цариградския патриарх. Установена от Юстинияна в 335 лето, удобрена и
подтвърдена от папа Вигилия, църковното ведомство на когото се
простирало тогава до Македония, припозната още в 553 година от V
вселенски събор, охридскатата архиепископия е запазила самостоятелното
си съществуване и след падането на византийската империя, при толкова
славни султани до 1767 година, като за това свидетелствуват старите
берати; които са давани на охридския архиепископ в продължение на 314
години и бератите, които днес се дават на цариградския патриарх.
Независимостта
на тази българска архиепископия наруши в 1767 година патриарх Самуил по
политически и парични причини, съ цел да затрие българския народ, а не
да ползува вярата. Според основните обаче закони на православната
църква, никое църковно началство няма право да се меси в делата на
другите самостоятелни църкви, а не и да им унищожава самостоятелността.
Осмото правило на III вселенски събор изрично запрещава на църковните
началници да си присвояват епархии, които законно не им принадлежат, и
им предписва, че ако би такива си присвоили, да ги повърнат.
Следователно, далото на патриарха Самуила, извършено в 1767 година, се
счита като не станало за българския народ, който е пострадал от това
унищожение и от заместяването в нея българското духовенство с гръцкото, и
тъй трябва да се счита и пред цялата църква („Време и животъ на
Търновския митрополитъ Илариона Макариополски“ отъ М. Радивоевъ, София,
1912 година стр. 246—248). Ето с какъв труд и с какви неопровержими
исторически доказателства са могли блажено-почившите знаменити
православни български йерарси да убедят султанското правителство да
повърне гражданските привилегии, които са били несправедливо отнети от
тогавашния отомански султан Мустафа III, по настояването на цариградския
патриарх Самуил I в 1767 година на древната българска или
първо-юстинияновска самостоятелна църква в Иллирия (11 и 131 новели на
Юстиниян Велики).
Преди
освобождението на България от турското иго отоманското правителство
свали негово блаженство Антима от архиепископския български престол и
заповяда на българския св. Синод веднага да пристъпи и избере нов
блаженейши български архиепископ, какъвто и биде избран Ловчанския
митрополит Иосиф, който веднага зае българския или първо-юстинияновския
архиепископски престол. Негово Блаженство българския архиеп. (Екзарх)
Йосиф, главата на българската самостоятелна древна църква, през 1915 г.
20 юни замина от този свят и на негово място и досега още няма избран
нов блаженейши архиепископ на България или първа Юстинияния. Защо досега
стои древната българска самостоятелна църква обезглавена, не е
известно. Военните политически действия, които станаха тази години, не
могат да служат за причина за досегашното неизбиране на нов блаженейши
архиепископ на България или първа Юстинияния. Толкова повече се улеснява
избора на блаженейши архиепископ на първа Юстинияния или България, че
не се допуска да участвува в избора и мирски елемент, по древната
традиция, която е изложена в императорския закон на византийския
император Юстиниян Велики, издаден в 535 година, гдето се говори на
първия блаженейши самостоятелен архиепископ на първа Юстинияния или
България, Кателияна: „И така да знае твое блаженство на нашето име, ние
отправяме настоящия закон към твоята почтена катедра, щото църквата на
нашето отечество да има постоянно таково благоволение за слава на
Всевишния Бог и за вечно поменуване на моето име. Когато управителя на
твоята катедра отиде от този свят, то тогава ние установяваме нейния
архиепископ да го поставлява свещения събор от митрополитите, както това
приличествува на архиепископ, който се почита от всичките църкви“ (11
новела на Юстиниян Велики). Този древен ред при избирането на
блаженейшите архиепископи на първа Юстинияния или България от събора на
иллирийските митрополити строго се е съблюдавал от дълбока древност, да
се не допуска мирски елемент при избора от иллирийските митрополити на
блаженейши архиепископ на първа Юстинияния или България и трябва този
древен обичай да се спазва и занапред. Никогаш блаженейшите архиепископи
на първа Юстинияния или България не са носили почетния църковен древен
титул Екзарх, в смисъл на блаженейши самостоятелен патриарх или папа,
при всичко, че този почетен титул и да е най-древния на самостоятелните
блаженейши архиепископи и глави на поместните самостоятелни църкви,
както това ние виждаме от 48 правило на картагенския събор, което
казва: „Епископа перваго престола да не именуется екзархомъ иереевъ или
верховнимъ свещеникомъ, или чемъ либо подобнимъ, но токмо епископомъ
перваго престола“. Но този древен църковен титул „Екзарх“ не са носили
никогаш блаженейшите самостоятелни архиепископи на България или първа
Юстинияния и занапред трябва да се изостави, а да си остане древния
църковенъ титул „Блаженейши архиепископ“, или пък да се приеме църковния
почетен титул, какъвто са носили от по късно време българските
блаженейши архиепископи „Патриарх“, какъвто почетен титул е носил в 1767
година Блаженейшия Охридски патриарх Арсений. Всякогаш смирените
приемници на светаго апостола Павла, блаженейшите архиепископи на
древната апостолска западна иллирийска църква (Рим. XV, 19 ст.) са се
наричали със своята скромна църковна титла „архиепископ“, когато
неговите подведомствени църковно автономни митрополити-патриарси:
Търновския и Ипекския са се величаели с громките почетни църковни титли
„Патриарси“, но това громко название не е могло да ги извади из под
църковната каноническа власт на своя блаженейши архиепископ на първа
Юстинияния или България, в църковния диоцез на когото са влизали техните
автономни митрополии-патриаршии: Търновската и Ипекската. Ето защо
знаменития гръцки църковен историк Никифор Григораса говори: „Че
Търновския епископ е бил подчинен на църковната каноническа власт на
блаженейшия архиепископ на първа Юстинияния —Охрида“.
Всички
почетни църковни титули: екзарх, папа, патриарх и др. подобни са само
почетни титули, които имат вънкашно и не църковно значение и се
употребляват само в обръщението къмто първенствуващите блеженейши
архиепископи и глави на поместните самостоятелни църкви и се пишат на
делови книжа, а в богослужението се употреблява каноничесонто название
на самостоятелните архиепископи с църковната титла „архиепископи",
съгласно 48 правило на картагенския събор.
Когато
се представи някой блаженейши архиепископ и глава на известна поместна
църква, то до избирането на нов блаженейши архиепископ не могат да се
предприемат и решават важни църковни дела от общ църковен характер в
тази поместна църква-до избирането на нов блаженейши архиепископ, който
да застане начело на поместното църковно управление, съгласно църковните
канони, както това ние виждаме из древната църковна история. Така напр.
30 египетски епископи, които заседавали на 4 Вселенски Събор, когато им
предложили св. Отци на IV Вселенски Събор да подпишат посланието на
Римския Папа Лева, то те отказали да направят това, защото не е бил
избран нов архиепископ наместо низложения александрийски архиепископ
Диоскора. Казал е епископа Гериян, който е стоял во главе на 30-те
египетски епископи, които заседавали на събора: „Веру нашу, ми изложили
во своемъ прошении, и ета вера оказивается не чуждою католической
церкви. Но епископов в кашемъ окрузе оченъ много, а насъ слишкомъ мало
что би ми могли поручатся за нашихъ братиевъ- Ми умоляемъ Ваше
Превъзходителство и светой соборе, жалитесъ надъ нами и подождите
поставление намъ архиепископа что би ми, по древному обичаю, последвали
его мнению, потому что, если ми сделаемъ что не будь безъ нашето
архиепископа, то весь Египетъ востанетъ на насъ какъ на нарушителей
каноновъ. Жалитесь надъ нашей старостю и не заставте насъ кончитъ свою
жизь на чужбине“. (Нестории и Ефтихии, Иересархи V века. Съчинение
Амадея Тирри, члена французкаго Института, допълненное и переработеное
Д. Поспеховимъ. Киевъ, 1885 година стр. 193).
От
приведеното тук място из църковния живот на древната апостолска
александрийска църква виждаме, как не са могли да подпишат тридесеттех
египетски епископи посланието на Римския Папа Лева, които са заседавали
на IV Вселенски събор, без мнението на своя блаженейши александрийски
архиепископ, като не е бил още поставен нов блаженейши архиепископ на
александрийския апостолски патриарши престол на мястото на низвержения
такъв александрийски патриарх Диоскора. Тридесет и четвъртото апостолско
правило изисква, щото епархиалните епископи на известна поместна църква
нищо да не предприемат и да не решават по църковни въпроси, които се
отнасят до поместното църковно управление на цялата църква без
съгласието на своя блаженейши архиепископ и глава. Тридесет и четвъртото
апостолско правило казва: „Епископам всекого народа подобаетъ знати
перваго изъ нихъ, и признавати его яко главу, и ничево превишающаго ихъ
власть не творити безъ его разсуждения".. Ето защо с досегашното
непоставяне на нов блаженейши архиепископ на древната
първо-юстинияновска или българска самостоятелна църква на място
блаженопочившаго архиепископа (Екзарха) Иосифа, който се помина на 20
юний 1915 година, се прави голяма каноническа църковна погрешка от
страната на българските митрополити, която каноническа погрешка не може
да бъде оправдана от бъдещите църковни историци и канонисти. Ако ли
митрополитите от царство България мечтаят за някаква си автономна
църковна самостоятелност, независима от негово блаженство архиепископа
на древната апостолска първо юстинияновска или българска самостоятелна
църква, който има своето апостолско архиепископско седалище в Цариград в
своя ставропигиялен метох, то те много се лъжат. Никогаш
митрополитите от царство България не могат да имат автономно църковно
управление, независимо от Негово Блаженство /Архиепископа на Древната
апостолска западна българска или Първо Юстинияновска самостоятелна
църква, която не е национална, а принадлежи на всички православни
народи, които населяват нейния обширен църковен диоцез. (11 и 131 новели
на Юстиниян Велики). Митрополитите от царство България могат да
получат автономно църковно управление в царство България само тогава от
техния Блаженейши Архиепископ на България или Първа Юстинияния, в чиито
църковен диоцез влизат техните митрополии, когато се поуталожат
националните страсти помежду православните народи, които населяват
църковния диоцез на древната апостолска българска или
първо-юстинияновска самостоятелна църква, като се удаде тогава
възможност на Негово Блаженство да си състави Св. Синод при своя
апостолски архиепископски престол в ставропигиялния метох в Цариград, от
по двама митрополити от балканските православни държави, които са се
образували в църковния вечен диоцез на древната апостолска западна
иллирийска самостоятелна църква: България, Сърбия, Романия и Албания, в
който Св. Синод ще да се съсредоточи главното църковно управление на
всичките православни народности от целия църковенъ диоцез: тогава само
Негово Блаженство ще да има възможност да обнови древната национална
търновска автономна митрополия — патриаршия със седалище в София, която
ще да се управлява от поместен Св. Синод при Светейшия автономен
търновски митрополит-патриарх, който, съгласно църковните канони и
съгласно древната църковна практика на православната вселенска църква,
ще поменава каноническото име на Негово Блаженство Архиепископа на Първа
Юстинияния или България, който, в общоцърковния интерес на вселенската
православна църква има своето апостолско седалище в Цариград в своя
ставропигиялен метох, а всички митрополити в царство България, съгласно
църковните канони, ще да поменават в богослужението каноническото име на
своя Светейши Търновски Автономен Митрополит-Питриарх, който ще да има
своето седалище в София, като се запази древния обичай, съгласно
църковните канони и древната църковна практика на вселенската
православна църква, щото светейшите автономни митрополити-патриарси:
Търновския, Ипекския и Яшския да се сношават по църковни дела с другите
поместни самостоятелни църкви : Цариградската, Александрийската,
Антиохийската, Йерусалимската и др. не направо, а чрез своя Блаженейши
Архиепископ на Първа Юстинияния или България, главата на древната
апостолска западна иллирийска самостоятелна църква, в чийто църковен
вечен диоцез се намират занимаемите от тях автономни
митрополии-патриаршии.
Близко
е времето да се вразуми цариградския светейши архиепископ и вселенски
патриарх, за да зачита Светите църковни канони и древните църковни
традиции на вселенската православна църква. Самъ цариградския
архиепископ, като първенствуващи по преимущество на чест в православната
вселенска църква, ще да предпише на светейшите автономни
митрополити-патриарси: Ипекския и Яшския, които имат своите седалища в
Белград и Букурещ, да поменаватъ каноническото име на своя блаженейши
архиепископ на древната западна иллирийска апостолска църква, съгласно
църковните канони и древните църковни традиции на православната
вселенска църква, а така да се отнасят те към своя Блаженейши
Архиепископ на Първа Юстинияния или България, който има своето
апостолско седалище в Цариград в своя ставропигиялен метох, с почит и
уважение, като към свой Блаженейши Архиепископ и Глава на древната
Апостолска Западна Илилирийска Църква (Рим. XV, 19 ст,).
Ние
не допускаме да дойде цариградския Светейши Архиепископ и Вселенски
Патриарх до такова ожесточение да се противи той на Дух Светий и да
отпадне съвършено от вселенското църковно единство, както и по-старшия
негов събрат Блаженейшия Римски Архиепископ.
Ние
сме напълно уверени, че благодатта на Духа Светаго ще да умекчи сърцето
на цариградския архиепископ. Той ще се разкае искрено и ще престане
занапред да се занимава с политика и да служи със своето високо
патриаршеско звание на политическите национални интереси на елинската
народност, а ще се заеме да служи на висшите църковни интереси на
православната вселенска църква, като обнови той древния обичай да свиква
по един път в годината всички православни патриарси да дохождат в
Цариград, които да живеят в своите ставропигиялни метоси, като в своя
църковна територия в Цариград и да заседават редовно по един или повече
месеци в годината на вселенски събор, под председателството на негово
светейшество цариградския архиепископ и вселенски патриарх. На тези
редовни годишни патриаршески събори, които ще бъдат в миниатур на
великите събори вселенски, ще да се обсъждат и решават такива важни
въпроси от вселенски църковен характер, които се отнасят до църковния
живот на всички православни християни от всички поместни православни
самостоятелни църкви. На тези редовни годишни патриаршески вселенски
събори, които ще стават редовно всяка година в Цариград, под
председателството на цариградския светейши архиепископ и вселенски
патриарх, ще се обсъди всестранно и църковния въпрос от вселенски
характер за съединение на църквите, който важен църковен въпрос не търпи
понататъшно отлагане. В решенията на тези вселенски патриаршески събори
гласът на древната западна апостолска римска църква ще да има
блаженейшия западен иллирийски архиепископ, приемника на светаго
апостола Павла, защото той е и блаженейши православен римски патриарх на
православните християни, които населяват църковния диоцез на римската
западна поместна църква подир 1054 година, подир окончателното отпадване
на римския блаженейши патриарх от вселенското църковно единство.
Охридският западен иллирийски блаженейши архиепископ ще да се счита и
римски блаженейши православен папа, съгласно древното църковно предание
на вселенската църква, до тогава, до когато римския блаженейши папа
послуша гласа Божий и се разкая искрено (Блок. II, 1—7 ст.). до когато
той пак си завземе своето почетно место в православната вселенска църква
съгласно църковните канони и древната църковна традиция в православната
вселенска църква, каквото почетно место той е заемал и до 1054 година.
Това право на западния иллирийски охридски патриарх да се счита и римски
православен патриарх на римската западна апостолска църква, му е дадено
от всеобщата вселенска църква, като на западен православен блаженейши
патриарх, защото древната апостолска западна иллирийска самостоятелна
църква е най-близка до римската апостолска църква, както по место, така и
по духовното родство, като църква основана от светаго апостола Павла и
която църква до V вселенски събор, до римския папа Вегилий, до 545
година, е била подчинена под каноническата църковна власт на римската
църква. В сила на тази древна църковна традиция, охридския блаженейши
патриарх Паисий е владел църковно два и половина милиона и повече
православни гърци и албанци в южна Италия. От охридския блаженейши
патриарх Паисий са се запазили три грамоти от 9 юни 1566 година, на
името на неговия наместник в южна Италия митрополита Тимотея, на когото е
било дадено право от негово блаженство охридския западен патриарх
Паисий да вари и освещава Свето Миро и да извършва всички архиепископски
обязано-сти отъ името на негово блаженство охридския патриарх на
православните християни, които са населявали църковния диоцез на
римската църква. Тези три патриаршески грамоти на охридския западен
патриарх Паисия, написани на гръцки език, служат за исторически
паметници на каноническата църковна власт на охридския западен
блаженейши патриарх над православните християни, които са населявали
църковния диоцез на древната апостолска римска църква (Новия данния къ
истории Охридской архиепископия XVI, XVII и XVIII в.в И. С. Пальмова. С.
П Б. 1694 г.)-Уважаемия авторъ. И. Л Забужний, на съчинението
„Православие и Католичество“, Цариградъ 1922 година на стр. 192 погрешно
говори, че е установен празника на 9/22 май, пренесението на св. мощи
на св. Николая от изток Мириликия на запад в южна Италия в Бар, че е бил
установен от блаженейшия римски папа. Това не е вярно и не се съгласява
с църковната история, тъй като пренасянето на св. мощи на св. Николая е
станало подир нещастната дата за целия християнски мир 1054 година,
подир разделението на църквите, когато римския блаженейши архиепископ е
отпаднал съвършенно от вселенското църковно единство, та той не е могъл
да установява вече празници за православния народ, който е населявал
църковния диоцез на римската църква. А празника на 9/22 май стар
стил—пренасянето на св. моши на св. Николая, е установен от блаженейшия
архиепископ на западната първо-юстинияновска или българска църква,
приемника на светаго апостола Павка (Рим. XV, 19 ст.), на когото
всеобщата вселенска православна църква е дала църковно каноническо
право, като на западен православен блаженейши патриарх, да управлява
църковно всички православни християни, които населяват църковния диоцез
на римската църква, които са останали верни на православието на своите
православни прадеди.
 |
| Печат на Архиепископията от 1516 г. |
Няма коментари:
Публикуване на коментар