Род и време на Климента Търновски

/Из книгата "Васил Друмев- Климент Търновски"- Илия С. Бобчев, изд. 1926г./

На тях ще дам вечно име, 

което няма да изчезне.

Исайя, Гл. 56, ст. 5.

Съвременниците - приятели и почитатели на Климента Търновски се възхищаваха и очудваха на неговите безчислени добродетели. Отдавайки чест на неговата скъпа памет, ние трябва да почетем паметта на ония, от които и между, които той е роден и възпитан; на ония, които съдействуваха за създаването на неговата личност и за плодотворността на неговия живот. Васил Друмев е син на шумненеца Кърджи-Друми, добър, надарен с природен ум и предприемчивост търговец, който за търговията си ходи от Шумен далеч по равна Добруджа и стига чак до Кюстенджа и Тулча, поради което получава и прозвището си. Пътувайки постоянно по прехраната си, Кърджи Друми, като добър християнин, дето може и както може прави разни добрини. За една такава своя добрина той бива награден, за сметка на всичките други такива, с любов и щастие. В селото Арнаут-Кьой, Добруджа, той среща едно момиче на 14 -15 години, на име Керушка, което за голямата си красота се намервало в опасност да бъде грабнато от сина на един бей от Меджедие. То живее в къщата на един селянин, но си спомня, че до тригодишна възраст живяло в дома на своя вуйчо, някъде-си далеч, в една голяма и висока бяла къща, обкръжена с голяма градина, и че върху самата къща имало часовник, който, кога биял, викал: „бранкован“! Как е било отнесено от оня дом в това село, то не помни; мисли си, обаче, да е било взето от селянина, стопанин на къщата, когато той е бил турски войник през време на нашествието на турските войски към Добруджа и към Буковина по време на Наполеоновите войни към 1805 и 1810 г., и когато турците, са разграбили имението, в което е живяло. Вероятно със съгласието на осиновителите му, а може би и само с негово съгласие, за да го спаси от нежелания обожател и благодетел, Кърджи — Друми взема момичето на колата си, затрупва го с чували и го отвежда в бащината си къща. Спасената бежанка скоро спечелва сърцата на Кърджи — Друмевите родители, не само с бялото си и румено лице, черни очи и черни вежди, изобщо с красотата си, която тя запазва дори до старини, както се види от портрета ѝ, рисуван с маслени бои, и запазен от внучката ѝ г-жа Мария Петкова в София. Растейки, тя проявява редица хубави дарби схватлив ум, трудолюбие и смелост. За нейния ум я тачат всички нейни съседки и съгражданки, и неведнъж искат мнението и съвета ѝ по разни, частни и общи въпроси. Тя работи от сутринь до вечер, и като върви, земята тътне под нозете ѝ. Не се бои от никого и е готова всеки път, ноще дори, сама да отиде до лозето и да се върне, готова със своята сила да отстоява против всекиго своята честна личност и горда красота. С тия си отлични качества тя не можеше да не привлече вниманието на младия Друми, който скоро вижда, че едва ли ще намери другарка по-достойна за неговата любов от това незнайно бежанче. Тая красива балканска идилия, която ни напомня оная на Гьотевите Херман и Доротея, се развива така, че между спасеното момиче и неговия спасител, с течение на времето, се поражда взаимна обич, която се увенчава с едно щастливо бракосъчетание. От брака на Друми с Керушка се раждат четири момчета: Костадин, Величко, Никола и Васил и едно момиче: Мария. Както се види, Васил, който е бил най-малкото дете и поради това — най-галения на татко си и на майка си, е наследил от родителите си най-хубавите техни качества: доброта, трудолюбие, ум, предприемчивост и смелост. От кого е наследил писателските си способности, които у него се проявили по такъв бляскав начин, мъчно е да се каже. Примерът на родителите и възпитанието, строго и разумно, което те дават на любимия свой син, довършват делото на Божията ръка.. Предчувствувайки, че един ден ще стане владика, Васил от малък обича да си туря тенджерка на главата, да се качва на покрива на бащината си къща, или да маха с нещо като с кандилница, и да вика: „Господи помилуй!“

Набожната му майка го мъмри да не прави така, че е грехота, а той я успокоява и вика:

— „Не се сърди, един ден ще я целуваш тая ръка!“

Ученик на известния учител Савва И. Доброплодний, още отрано малкия Васил показва голяма любов към науката, чувство, което още повече се усилва у него, когато става учител в родния си град, откак свършва тамошното училище. Мисълта да добие по-голяма наука не го оставя намира, както не оставя и ученолюбивите му родители. Според г-н С. С. Бобчев, Драган Цанков е станал причина за изпращането му в Одеса в тамошната семинария. Отиването на Васил Друмев в Одеса и постъпването му в семинарията, е имало голямо влияние върху неговите способности. Под влиянието на руската литература, която беше тогава в разцвета си — тогава граф Толстой, Тургенев, Достоевски пишеха най-добрите си произведения — у него рано се пробужда писателска дарба и тука, както видяхме, той написва повестта си „Нещастна фамилия“, а така също и повестта „Ученик и благодетели“. В Киевската духовна академия той се запознава с Тодор Икономов от Жеравна, който се отличи в нашата културна борба с гърците, като отличен публицист, редактор на „Читалище“ и сътрудник на цариградски вестници. Влиянието на Икономов върху Друмев беше голямо и благотворно, и се свърши с това, че за най-голяма радост на цялата тогавашна интелигенция, авторът на „Иванко“ се решава да приеме духовен сан. Постъпката на Васил Друмев, която подигна доброто име на нашето духовенство и усили вярата на народа ни в неговите духовни водители, се явява цял подвиг поради модното незачитане на духовенството у нас, проявявано най-вече, всред българската емиграция в Румъния. Любен Каравелов беше вече накарал Мургаш-Планина да пее:

„Аз не вярвам, че калугер ще спаси раята;

Свободата не ще екзарх, —иска Караджата“.

За водителя на българите в гръцко-българската културна борба пак Любен Каравелов, не зная защо, бе казал в едно свое стихотворение: „Иларион Макариополски, който има инат волски“? Христо Ботев пък клеймеше в своята „Молитва“ и по „Гергьовден“, и във всяко друго време и „калугери и попове“ и „православните скотове“. За Букурещските революционери делото на Цариградските „църковници“ беше безсмислена, глупава и почти предателска работа . . .

Трябваше Васил Друмев да има широкия кръгозор на истински просветен човек и любвеобилното сърце на истински христианин и българин, за да понесе на гърба си кръста на български архипастир. И той като Ботева захвърли перото, което му предричаше неуведаема слава, и спокойствието, което му носеше личната свобода и мирния полезен труд в свободна Румъния, и премина „тиха бяла Дунава“, но не въоръжен с пушка и сабля, а с кръст и епитрахил. Той отиде при народа, готов да се пренесе жертва за Отечеството, но не на буйния пламък на революцията, за да се обърне веднага на дим и прах, и като феникс тутакси да възкръсне в безсмъртието, а на бавния, постепенно растящия огън на страданията, на мъките на роба, на ужасната всекидневна, безднадеждна и отчаяна борба с човешката зверщина от една страна, и с невежеството, безбожието и заблудата — от друга . . . Съзнавайки, че едва ли биха устояли на всички изпитания и изкушения, на които подлага человека свободата и че надали биха били оценени както трябва при свободата, за Ботева и за много други наши народни дейци-революционери мнозина мислят, че е по-добре гдето са паднали в бой юнашки и че не са останали да живеят и подир Освобождението.

— Бедний, бедний Македонски! Защо не умре при Гредетин?

се провиква Вазов в края на повестта си „Немили—недраги“ към разсилния в едно учреждение, бивш поборник, останал жив за да го ругае „грубия писар“. Митрополит Климент остана да живее по време на свободата, но съумя да мине през тоя период на буря и натиск на свободна България не само без да падне, не само без да се подхлъзне, но и да принесе на отечеството си най-голямата възможна полза, която един человек, надарен с бляскави дарби и проникнат с пламенно родолюбие, може да принесе. Гоненията и страданията, на които бе изложен, само усилват значението на неговите заслуги към родината. При все това, той не се умори, като революционера Любен Каравелов, от тоя живот и от тая борба дори до края на живота си, и като Ботев на „Милин-камък“, не плака пред равнодушието на народа, а умря на поста си, като пастир, чието стадо е нападнато от глутница вълци, и което той брани до последни сили.

В Светия Синод, в стаята на юрисконсулта, има запазена една извънредно любопитна картина. Тя изобразява митрополит Климента през пребиваването му в Гложеския манастир: седи владиката затворник в тясна и мрачна, мръсна и задушна килия и кърпи някаква дреха...

Тая картина ни дава най-добра представа за целия живот на тоя извънреден человек. Той бе принуден да живее винаги като в тъмница и да кърпи постоянно, без умора да кърпи всичко, което тъй често и тъй лесно се къса в нашия държавно-обществен живот и всичко това да прави без да го виждат и искренно признават дори и ония, които имат нужда и полза от него. И наместо награда за тоя скромен наглед, а велик по значение труд, да получи не неприятелски куршум, който би дошъл за един миг да го спаси от земно тегло и изведе във вечността, а още по-страшни подигравки, хули, плесници и удари от свои братя . ..

На Васил Друмев, който се беше бил в Сърбия срещу турците за българската свобода, не може да се приложат думите на Ботева: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“.

Но Климент, с далата си и живота си, доказа, че тъкмо за избраници като него Бог е запазил безсмъртие още по-голямо, според могъщите думи, които бе вложил в устата на пророка Исаия:

Защото така говори Господ: На скопците

Които пазят съботите ми,

И избират което ми е угодно,

И държат завета ми,

На тях аз ще дам в дома си

И вътре в стените си

Место и име по-добро от синове и дъщери:

На тях ще дам вечно име

Което няма да изчезне.