Св. Николай Велимирович
Евангелие за изцелението на разслабения
Марк 2: 1 – 12 Зач. 7
Четирима души носели един разслабен – техен роднина или приятел, носели го на постелята – толкова отчаян и неподвижен бил разслабеният. Те напразно се бутали в тълпата, за да се приближат до Господа, па като не успели, се качили на покрива на къщата, отворили го и през него, с усилие и мъка, спуснали постелята с болния пред нозете на чудодейния Изцелител. Толкова силна била тяхната вяра в Христос.
Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: чедо, прощават ти се греховете. Господ не чул тяхната вероизповед, но видял вярата им. Неговата прозорливост стигала до най-тайните дълбини на човешките сърца и като гледал в тези дълбини, Господ видял тяхната велика вяра. Но и със Своите физически очи Той видял и узнал вярата им по тяхното старание и труд да донесат болния при Него. Тяхната вяра, значи, била очевидна и за духовните, и за телесните очи на Господа.
Също тъй очевидно за Господ било неверието на книжниците, които присъствали на това събитие и размишляваха в сърцата си: какво тъй богохулства Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Като узнал с духа Си техните мисли, Господ кротко ги укорил: Що размишлявате това в сърцата си? Прозорливият Господ лесно чете в нечистите сърца, както и в чистите. Както веднага видял чистото Натанаилово сърце, в което нямало лукавство, така сега веднага ясно вижда и нечистите, изпълнени с лукавство, сърца на книжниците. И за да им покаже, че има власт над телата и над човешките души, да прощава греховете и да лекува телата, Господ казал на разслабения: Тебе казвам: стани, вземи си одъра и върви у дома си. След тази могъща заповед болният стана и като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха и славеха Бога, като казваха: никога такова нещо не сме виждали.
Вижте каква чудна сила Господ показва в това време:
Той вижда в човешките сърца и открива вярата на едните и лукавството на другите.
Той освобождава душата от греховете и я прави здрава и чиста от първопричините на болестите и безсилието.
Той връща здравето на разслабения, на парализираното тяло с помощта на Своята могъща реч.
О, колко велико, страшно, чудно и целително е присъствието на живия Господ!
Но трябва да се дойде и да се застане близо до живия Господ. Това е най-същественото по пътя на спасението – да се дойдe с вяра близо до Господа и да се почувства тази близост. Понякога сам Господ идва и ни открива Своето благотворно присъствие, както дошъл при Марта и Мария във Витания, както неочаквано се явил на апостол Павел по пътя, или на другите апостоли в Галилейско море и по пътя за Емаус, и в заключената стая, или на Магдалина в градината, или на много светии насън и наяве. Понякога пък хората отиват близо до Господа, заведени от апостолите, както Андрей завел Симон Петър, и Филип – Натанаил, и както наследниците на апостолите и мисионерите завели при Господ хиляди и милиони вярващи, както и изобщо вярващите водили други вярващи. Най-после, понякога хората полагат големи усилия да дойдат близо до Господа, какъвто бил случаят с тези четирима мъже, които отворили покрива на къщата, за да спуснат болния близо пред Него. Наше дело е да се стараем и трудим да отидем близо до Господ, а Божие дело е да ни допусне близо до Себе Си и да ни озари с присъствието Си. Затова трябва да използваме в обратен ред тези три начина – ние трябва с вяра и желание да правим всичко, което зависи от нас, за да дойдем близо до Господ. По-нататък трябва да следваме призива и учението на светата апостолска Църква, на църковните отци и учители; и накрая, след като изпълним първото и второто условие, молитвено с надежда да очакваме, че Господ ще ни допусне до Себе Си, и че с присъствието Си ще ни освети, укрепи, излекува и спаси.
А какъв трябва да е нашият труд, за да се доближим до Бога, най-добре ни показва примерът на тези четирима мъже, които не се побояли да се качат на покрива на къщата, нито пък се срамували и страхували да спуснат отвисоко своя болен другар пред живия Господ. Ето пример на ревност – ако не по-голям, то поне подобен на примера с онази вдовица, която непрестанно досаждала на неправедния съдия с молби да я защити от нейния противник (Лк. 18: 1 – 5). Това означава да изпълним Господнята заповед – трябва винаги да се молим и да не падаме духом. Това е доказателство за истинността и на друга Господня заповед – Хлопайте и ще ви се отвори (Мат. 7: 7). Най-после това е и обяснение на чудното Христово изречение: Царството небесно бива насилвано и насилници го грабят (Мат. 11: 12). Господ, значи, иска от Своите последователи да сторят всичко възможно, да положат голямо старание, да работят, докато имат светлина, непрестанно да се молят, да търсят, да искат, да чукат, да постят, да вършат непрестанно дела на милосърдие – всичко това с цел да им се отвори небесното Царство, т.е. великото, страшно и животворно Божие присъствие. Бъдете будни във всяко време и се молете – заповядва Господ, – и да се изправите пред Сина Човечески (Лк. 21: 36). Бдете над своето сърце, за да не се прилепи към земята; бдете над помислите си, та да не ви отделят от Бога; бдете над делата си, за да умножите своя талант, а не да го смалите и унищожите; бдете над дните си, та да не ви изненада смъртта и да ви грабне посред вашите грехове неразкаяни. Такава е нашата православна вяра – абсолютно деятелна, абсолютно молитвена и разумна, проливаща сълзи и съпроводена с усилия. Нито едно друго вероизповедание не изисква от вярващите такива усилия, за да се удостоят да застанат пред Божия Син. Всички тези усилия са предложени на целия свят, а на вярващите са заповядани от самия наш Господ и Спасител, а Църквата непрестанно ги напомня и повтаря от век във век, от поколение в поколение и посочва на верните все по-голям и по-голям брой герои, които изпълняват Христовия Закон и се удостояват с неизказана слава и сила, както на небето, тъй и на земята. Но от друга страна – не бива да се заблуждаваме и да мислим, че всички тези усилия на човека сами по себе си осигуряват спасението. Не бива да си въобразяваме, че човек със своя труд и усилия ще се окаже в присъствието на живия Господ. Ако Господ не допусне, никой от смъртните не би могъл да застане пред Неговото лице. Защото сам Господ, Който е заповядал този усилен труд, на друго място казва: Тъй и вие, кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим (Лк. 17: 10). И пак на друго място: Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец (Иоан 6: 44). И пак: Без Мене не можете да вършите нищо (Иоан 5: 15). Апостол Павел в този смисъл написал на ефесяните: По благодат сте спасени (Ефес. 2: 8). Какво да кажем след това? Да кажем ли, че всички наши дела за спасението са напразни? Да спуснем ръце и да чакаме, докато Господ не се яви сам и със Своята сила не ни постави близо до Себе Си? Не се ли провиква и самият пророк Исаия: Всяка наша правда – като зацапана дреха (Исаия 64: 6)? Дали, значи, да изоставим всички наши старания? Но нима тогава няма да заприличаме на онзи слуга, който закопал своя талант в земята, и чийто господар заради това му казал: лукави и лениви рабе! Трябва да сме трезви и да се трудим да изпълним Господните заповеди, които са ясни като слънце. Трябва да положим целия наш труд, а в Божията власт е Той да го благослови и да ни допусне близо до Себе си. Дивно е обяснението, което дава за това апостол Павел: Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади, е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте (I Коринт. 3: 6 – 7). Значи, всичко зависи от Бога – от Божията сила, мъдрост и милост. Но наше задължение е да садим и поливаме; и да не посмяваме да пренебрегваме нашето задължение, за да не попаднем под опасност от вечна гибел.
Работата на земеделеца е да оре и полива, а от Божията сила, мъдрост и милост зависи дали посятото на нивата ще израсте и ще принесе плод.
Работата на учения е да изследва и търси, а от Божията сила, мъдрост и милост зависи дали ще направи научно откритие.
Задължение на родителите е да отгледат своите деца и да ги възпитат в страх Божий, а от Божията сила, мъдрост и милост зависи дали и докога децата ще живеят.
Задължение на свещеника е да поучава вярващите, да ги увещава, да ги укорява и поправя, а от Божията сила, мъдрост и милост зависи дали трудът на свещеника ще принесе плод.
Всички ние сме длъжни да се стараем и трудим, та да се удостоим с присъствието на Сина Божий, но от Божията сила, мъдрост и милост зависи дали ще бъдем допуснати до Господа.
Ала не трябва да се трудим без надежда в Божията милост. Нека целият ни труд да бъде озарен от надеждата, че Господ е близо до нас, и че ще ни допусне пред Своето лице. Няма по-дълбок и непресъхващ извор от извора на Божията милост. Когато блудният син се покаял след своето жалко падение до степента на свинския живот, милосърдният Отец излязъл насреща му, прегърнал го и му простил. Господ неуморно излиза насреща на Своите каещи се деца. Той подава Своята десница на всички, които се обърнат към Неговото лице. Весден простирах ръце Си към непокорния народ – казва Господ за евреите (Исаия 65: 2). А щом Господ подава Своята ръка на непокорните, как няма да я подаде на покорните? Покорният пророк Давид казва: Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна; няма да се поклатя (Пслм. 15: 8). На покорните труженици за своето спасение Господ, значи, не отказва Своята помощ.
Затова да не смятаме своя труд напразен, както правят безбожниците и отчаяните, а да се стараем и трудим в най-голяма степен и да се надяваме на милостта на Господ Бог. Да работим по-усърдно, особено по време на Великия пост, както и светата Църква ни повелява. Нека пред нас да е светлият пример на четиримата, които се качили на покрива на къщата, открили го и спуснали през него своя разслабен приятел пред Господ. И една пета от нашата душа да е разслабена или повредена от болести, заедно с четирите останали здрави части бързо да застанем пред Господ и Господ ще изцели онова, което е болно в нас. Ако на този свят и едно наше чувство се съблазни и от съблазънта се разболее, да побързаме с останалите четири чувства да застанем пред Господа, та Господ да се смили над нашето заболяло чувство и да го изцели. Когато един член на нашето тяло заболее, лекарите препоръчват за него удвоени грижи и усилено хранене за тялото, та онова, което е здраво, да стане още по-здраво и силно и така да преодолее болестта на онова, което е болно. Така е и с нашата душа. Ако с ума си сме се усъмнили, бързо да се потрудим в сърцето и душата си да укрепим своята вяра, та с помощта на Господа да изцелим и укрепим своя ум. Ако сме съгрешили с изоставяне на молитвата, да побързаме с делата на милосърдието да си върнем изгубената молитва обратно.
Господ ще види нашата вяра, нашето старание и труд и ще се смили над нас. И по Своето безкрайно милосърдие ще ни удостои със Своето присъствие, безсмъртно и животворящо присъствие, чрез което живеят и се радват безчислените ангелски сили и войската на светиите.
На нашия Господ и Спасител – Иисус Христос, да бъде слава и хвала, заедно с Отец и Дух Светий – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.
Автор – Свт. Николай, еп. Жички и Охридски
Няма коментари:
Публикуване на коментар