СМЪРТТА

архимандрит Серафим

Когато дойде оня час-
часът на вечната раздяла, 
и ти, угасващ, с хрипкав глас
повикаш свойте в тая зала, 
де в ъгъла стои смъртта, 
възправена до твойто ложе, 
готова своята ръка 
над твоята ръка да сложи; 

тогаз ще рукнат град сълзи 
на твойте скъпи от очите, 
и те, оставащи сами, 
от скръб безпаметна опити, 
не ще разбират в оня миг,  
какво се тайнство с теб извършва, 
и ще ридаят, свели лик, 
над твойта повест, що се свършва. 

А вън животът ще се смей 
и през стъклата ще наднича, 
и слънцето пак тъй ще грей, 
и безучастно ще припича, 
и птичките ще пеят пак, 
децата пак ще скачат в двора, 
и пак животът в пълен бяг 
ще движи властно всички хора.

И твойта смърт, дошла сред нас, 
ще си отмине тайнолика.
Животът мъдрия ѝ глас
със своя крясък ще надвика.
И в тоя хаос, в тая глъч 
самотен ти ще си отидеш 
и на смъртта всеясний лъч 
ти само, може би, ще видиш.

И пак животът кат лъжец 
в сърцата ни ще заговори 
и като ловък, мил лъстец 
той твоя спомен ще пребори.
Ний пак ще гоним в суета 
на временний живот лъжата, 
и ще забравим пак смъртта, 
закона Божий, небесата . . .

Докле в нечакан някой час — 
когато слънцето ни зайде — 
смъртта изправи се пред нас 
и каже твърдо свойто "Хайде" 
И ний тогава ще прозрем — 
на мъдростта деца невръстни — 
в заблудите, но в оня ден 
не ще ли бъде вече късно?

Из "Песни за живота и смъртта"