МЛАДЕЖЪТ

Младежът стоеше пред мен с гордо вдигната глава и се взираше в далечината. Как неусетно отлетя детството му. Като че ли вчера беше малко момченце! Беше отраснал в православно семейство и беше най-големият от тримата синове. От него вземаха пример останалите и отговорността му винаги беше голяма. Като много любознателно дете на две годинки вече знаеше наизуст църковните песнопения. В игрите често се правеше на свещеник като си слагаше едно дълго каренце за епитрахил, отваряше вратичките на едно ниско шкафче като царски двери и започваше да пее. Ангелското му гласче кънтеше из цялата къща. Неговите братчета му помагаха като олтарници. Гледката беше толкова хубава, че родителите им не можеха да откъснат очи от тях и много им се радваха. Всичко беше толкова невинно и по детски чисто.

Но ето, че мина време и детето порасна. Постепенно в него започнаха да бушуват страстите. Въпреки, че майката се молеше и бдеше всеки ден над него, говореше му за Бога, то много се отдалечи от Него. Младежът в който се беше превърнал вече, смяташе, че да се вярва в Бог според православните традиции е старомодно и срамно. Той вярваше по свой си начин, научно обосновано, съобразявайки се само с материята, физиката и термодинамиката, но не и с духовното, необятното и непостижимото. Като че ли доказателствата, че всичко живо е Божие творение не бяха достатъчни за него. Той имаше много въпроси, чиито отговори не можеше да открие и това го изправяше пред вратите на неверието. Но както е казал Гьоте: „Най-висшето щастие за мислещия човек е да изследва това, което подлежи на изследване, а пред неизследваемото да благоговее смирено”.

Младежът стана горд, самовлюбен и самодостатъчен. Нямаше я любовта към ближния, сърцето му беше окаменяло. Той живееше в един свят измислен от него и проектиран от фантастиката, която четеше постоянно. Той беше загубил себе си и почти нямаше надежда да се намери. Но ето, че Господ е многомилостив и чу молитвите на неговата майка, която от сутрин до вечер се молеше и проливаше сълзи за него. Изпрати му изпитание. Беше му тежко, но в тези трудни моменти той успя да намери себе си. Успя да загърби досегашния си живот и да тръгне по пътя към спасението, който хич не беше лек, но Бог и вярата го крепяха и правеха живота му по-лек. 
Разбра, че този, който приеме Бог в сърцето си, престава да бъде бог в душата си, смирява се и може да търпи безропотно всичко.

Грета Бабулкова