МОМИЧЕТО

Момичето и аз си приличахме. Бяхме буйни и неудържими. Всяка сутрин преди да изгрее слънцето момичето идваше при мен и стоеше на скалата с часове. Виждах как вятърът развяваше черните му коси. Чувствах как бурните му мисли се рееха като моите вълни, когато настъпваше буря. От време на време то ставаше и хвърляше по някой камък колкото сила има навътре, а очите му го проследяваха докато паднеше в далечината. Често се чудех за какво ли си мисли...

В моята необятност то виждаше красотата на Божието творение, то виждаше Твореца и изпитваше нужда да сподели своите мисли. Аз като че ли му давах някакво спокойствие и така с времето връзката ни ставаше все по-здрава и то като че ли не можеше без мен...

Но ето, че един ден момичето дойде и не приседна на скалата, както правеше винаги. То стоеше право и гледаше тъжно и втренчено в мен. От очите му капеха сълзи. Помислих си, че нещо много лошо му се е случило. Исках да го утеша, да го прегърна, да му дам кураж. Чувствах как душата му се бори с черните мисли, които я връхлитаха. То ставаше, заставаше на ръба на скалата и поглеждаше надолу към мен, сякаш току-що ще скочи. Исках да извикам, „Недей да скачаш! Много е високо, ще загинеш!” Но то нямаше да ме чуе.

Мислех си, че хората са най-разумните създания на света, че никога не биха се лишили от най-ценния дар, който Творецът им е дал, живота. Вярно е, не е лесно да си жив! Страданията, мъката, болестите сломяват човека, но правят по-силен духа му. Бог никога не ще даде на човек повече страдания от тези, които той може да преживее и с Божията помощ човек би ги преживял по-леко.

Погледнах момичето и видях, че то беше приседнало на скалата и отпуснало глава гледаше в далечината, като че ли се вслушваше в нещо. Бог чрез мен отново беше укротил мислите му и успокоил душата му. 
Сега то гледаше напред към хоризонта и очите му излъчваха доброта, примирение и кротост.
Грета Бабулкова