архимандрит Серафим
Аз бавно, бавно те
обиквам Теб,
смисъл и мой и мой живот!
Макар и трудно, с Теб
веч свиквам
и знам — от мен Ти чакаш плод.
Честит съм, че ме слънце
грее —
аз бях за него сляп преди.
Сега любов, усещам, зрее
към Тебе в моите гърди.
И мисля си — минават
дните,
но смисъл в тях е скрит
сега.
Стоя аз кат дърво
открито,
готов за радост и тъга.
И слънце ли ме тихо
милва,
или роси ме росен дъжд,
туй всичко моя блян
подсилва —
и аз благ плод да дам
веднъж.
Аз не скърбя, че пролетта
е
отдавна отлетял веч сън,
че лятото е веч към
края,
че чака есента навън.
О, стига плодове да има
по мойте клонки да тежат,
тогава нека дойде зима,
и аз се прибера отвъд.
Няма коментари:
Публикуване на коментар