Неслучайно в пожеланието за такова единство апостолът споменава за една основна християнска добродетел, без която християнинът не би могъл да се нарече истински последовател на Христа. Тази добродетел е християнското търпение. Не изобщо търпението, а това, което Спасителят ни даде за пример. Сам Той казва: „... с търпението си спасявайте душите си“ (Лука 21:19), тоест без търпение това е невъзможно. Това необичайно и трудно разбираемо търпение, за което апостол Петър пише: „...ако търпите, кога правите добро и страдате, това е угодно Богу“ (1 Петр. 2:20). Повечето евангелски нравствени норми лесно печелят съгласието на ума. Не е нужно усилие да застанеш на страната на любовта, на милосърдието, на правдата и справедливостта, както и на прощението и състраданието. За тях душата има естествена и твърде жива нагласа за одобрение. Спасителното търпение, тоест безропотното и благодушно понасяне и примирение с онова, което ни оскърбява, тормози, притисмява и измъчва, се оказва пряко насочено срещу центъра на нашата греховна природа – нашето себелюбие. Затова вътрешната ни реакция към него по правило е да му се противопоставим и да не го одобряваме. Настина, ако нямаме християнската надежда, защо трябва да търпим? Това няма нито логическо, нито психологическо оправдание. Затова пък Спасителят поставя търпението като основа и условие за спасението.
Неговият смисъл и основание стават ясни само в светлината на християнското съзнание, на обновения ум. Нека отново да уточним: не изобщо търпението, а християнското търпение, защото като човешко понятие търпението обикновено се ограничава с обикновената толерантност и безпомощност. То не държи сметка за прикриваните в същото време в душата негодувание, ропот или гняв. Човешката правда не само ги допуска, но дори ги налага, защото сам в себе си, без Бога, човек остава затворен и принадлежащ изцяло на себе си. По-висока ценност от своето егоистично добро той не вижда и не съзнава.
Знаем за популярната няколко века до и след Христа философия на стоицизма с нейната пантеизъм и норми на разумна добродетелност, която отмина като много други човешки умотворения. А и тя като мотивация няма нищо общо с християнското търпение. Знаем и за удивително жертвено търпение в името на различни идеали – национални, политически, религиозни и др. Тяхната стойност Господ ще определи според подбудите на сърцето. Има и търпение за самодоказване – неразумно и безсмислено, – където човек обикновено не е сам. Невидимо, но плътно до него и в него стои бесът на гордостта, който нерядко му дава и особени свръхестествени сили да устои и реализира целта си, като в замяна му взема душата.
В основата на християнското търпение е съзнанието за вярност и любов към Христа, към Бога на любовта, Който устройва всичко в живота ни за наше добро и за наше спасение. Устройва включително и това, което най-трудно можем да приемем и понесем. Най-широка проява на търпението е когато трябва да понесем обиди, насмешки и подигравки, а най-вече незаслужени и несправедливи упреци и клевети. Когато трябва да изтърпим безропот между болести и страдания, когато се окажем в мрежите на груба несправедливост, когато понасяме тежки загуби. Да се примирим, да укротим вътрешното си негодувание, да се разделим с ропота си – това без Божия помощ се оказва почти невъзможно. Затова търпението се поддържа и укрепва с очакването на Божията утеха и упованието в нея. В света все повече се утвърждава грубата неправда, насилието и несправедливостта. Огрубялата душа на съвременния човек сравнително лесно се примирява с тях и започва да ги използва като свое законно право, за да постигне егоистичното си благополучие. В сила са основанията на личната правда, тоест на личния интерес, и далеч зад тях – на правдата на другите. Такава е неминуемата логика на хуманизма, на човекобожието, в което търпението, дори и в някакъв смисъл да е приемано, остава до голяма степен абстрактно – като глух отглас на потисканата, но неугасваща съвест.
Трудно приемат мисълта за безропотното християнско търпение не само външните, чуждите на вярата, но и неукрепналите в нея – всички, които се колебаят и разколебават. Защо Всемогъщият и справедлив Бог допуска да тържествува такава неправда, защо толкова често, почти винаги и навсякъде страдат и трябва да търпят добрите? Защо злите остават ненаказани? Ако тези въпроси са твърде живи в нас и ни безпокоят, това означава, че все още не сме разбрали, че тук сме само изгнаници в чужда земя, че земният живот ни е даден, за да докажем дали искаме да живеем с Господа, или не? Дали сме готови да потвърдим желанието си да станем Негови чеда по благодат, като изпълним всичко, което поиска от нас, за да заживеем с Него още тук живота, който ще продължи в блаженството на вечността. А Той иска сърцето ни, иска центъра на желанията и живота ни, за да може да стигнем тази най-висша цел, е необходимо да дадем всичко от себе си, да се откажем от всичко свое и да приемем напълно и безусловно Божиите определения как да премине животът ни. Да сме готови да приемем и понесем всичко, каквото Той промислително е определил да се случи в живота ни. Както казва премъдрият син Сирахов: „Добро и лошо, живот и смърт, сиромашия и богатство са от Господа“ (Сир. 11:14). Това опразване, освобождаване на сърцето ни от страстните желания и разположения е невъзможно без усилията на търпението, без решимостта на волята да устои във вярност към Христа. Апостол Павел пише на евреите: „...и нека с търпение изминем предстоящото нам поприще, имайки пред очи началника и завършителя на вярата – Иисуса, Който, заради предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на престола Божий“ (Евр. 12:1-2). А преди Кръста на разптието земният живот на Спасителя беше едно непрестанно търпение на заобикалящото Го зло, изпълнило земята. Той търпя за изкупване на чужда вина, за покриване на нашите грехове и непослушание, тъй като съвършената Божия справедливост изисква възмездие за всяка вина и всеки грях. Затова и всяко неразбираемо и незаслужено злострадание, което ни спохожда, трябва да приемаме като Божие посещение, като Негова особена грижа да заличи знайни, но много често забравени и незабелязани грехове. Нашето безропотно и благодушно търпение в такива случаи е доказателство за послушанието ни към Неговата воля, като винаги помним, че: „...Господ наказва, когото обича“ (Евр. 12:6).
Всяко търпение заради Господа от съзнание за справедливостта на Неговия промисъл, от чувство за покриване на сторени от нас грехове и неправди, неминуемо придобива спасителна стойност. Самата мисъл, че Господ ни е възложил да търпим заради Него, тоест заедно с Него, с Неговото одобрение и подкрепа, може в кратко време да въздигне душата до неподозирани висоти. Нали такава вяра и такова съзнание родиха безброй мъченици и изповедници за дни, дори за часове, след като с желанието си да претърпят докрай за Христа те приеха в душите си Неговото Божествено одобрение и подкрепа. За часове и минути оценената им вяра и жертвоготовност ги направиха обиталища на живия Бог. Затова Бог ги постави над естествените закони на творението и ги направи проводници на дивни чудеса. А накрая ги прие в Своето царство, наравно с най-близките си ученици, с пророците и дългогодишните подвижници в постнически и молитвени трудове.
В християнското търпение душата никога не е сама. Сама е в твърдостта на своята решимост да претърпи докрай, в усилията и труда по отстояване на тази решимост. Но в същото време до нея винаги стои Спасителят – дори когато в борбата с изкушенията пределното напрежение започне да ѝ внушава, че е изоставена. Знаем популярния пример за онзи подвижник, който тъкмо вече губел надежда от продължителната борба с изкушенията, получил откровение от Господа, че в миговете на най-тежката съпротива, когато е бил най-близо до отчаянието и падението, Господ е бил най-близо до него. Ако обаче не се заемем на дело да познаем тази Божия подкрепа – скрита и невидима, но осезаема за опитната душа, трудно можем да устояваме в изкушенията и да претърпяваме злото и страданията. Затова апостолът, който цял живот изпитва това и се убеждаваше в истинността му, нарича Бога „Бог на търпението и утехата“ (Рим. 15:5), Бог, Който иска да търпим, е Същият Бог, Който е готов да ни утеши. Толкова дълбока и взаимосвързана е надеждата и утехата, че за опитния те са неотделими и винаги вървят ръка за ръка. Каква утеха можем да очакваме, ако не си дадем труда да претърпим заради Господа? А това търпение добива сила, става действено и спасително, когато е непрекъснато и докрай. Едва тогава можем да разберем думите на свети Йоан Златоуст, че „търпението е пристанище на радостта“.
Християнското търпение е в основата на всички главни добродетели. То е белег на християнския живот. Затова християнска общност, в която то не е утвърдено като жива практика, трудно може да се счита за такава. Без него се оказва невъзможно единението – единомислието и еднодушието на християните, защото без търпението те не могат да бъдат с Христа. Не могат, защото не приемат и не живеят с търпение живота, който Той им е определил. А за изключително важното значение на единството на християните в своята първосвещеническа молитва Спасителят казва: „...да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти Си Ме пратил“ (Йоан 17:21). Това единство на истинно вярващите християни помежду им и единството им с Бога на любовта задължително трябва да съдържа и търпението, което е част от християнската любов. Когато търпим заради Христа, тоест от любов към Него, това търпение придобива силата на особено действена проповед за Христа. Защото ако Христовото име се хули между невярващите заради лошите дела на християните, то най-често се прославя и печели последователи заради християнската любов, която е невъзможна без християнското търпение.
Нека си припомним и увещателните думи на апостол Яков: „И тъй, братя, бъдете дълготърпеливи до пришествието Господне. [Нали християнският живот винаги е очакване за среща и живот с Господа – и тогава, преди двадесет века, а колко повече сега!] [...] За пример на злострадание и дълготърпение вземете, братя мои, пророците, които говориха в името Господне. [Нали по същия начин, заради името Господне търпяха и страдаха и Христовите мъченици, а един от първите сред тях беше апостол Яков]. Ето, ние облажаваме търпеливите“ (Иак. 5:7, 10-11). По молитвите на всички праведници, търпели за Христа, да ни удостои Господ с утехата на Своята подкрепа, та и ние „с търпение изминем предстоящото нам поприще“ (Евр. 12:1) в тежките времена на повсеместно богоотстъпление. Амин!
Няма коментари:
Публикуване на коментар