Нисичък старец, с дълга, побеляла вече брада, с живи. проницателни очи, облечен винаги в износени и изпокърпени монашески дрехи, на главата си носеше вехта, плетена вълнена мека монашеска шапчица, върху която слагаше монашеското було, когато отиваше на църква, обут в дебели вълнени чорапи и терлици - такъв го запомнихме Дядо Павел - „Светогореца“. Този прякор му беше даден от рилските братя не само поради това, че е дошъл в обителта от Света Гора, където приел пострижението с монашеския чин, но и за различаване от друг Монах Павел от Габровския край, който беше по-млад от него и понастоящем още е жив (на 14. VI. 1956 г. беше ръкоположен за йеромонах) и сега, на 73 годишна възраст, доживява дните си в Бачковския манастир. В Рилския манастир не е прието братята да бъдат постригвани в третата монашеска степен - великата схима. Обителта винаги е била посещавана от много поклонници. Братята му са задължени да служат не само на Бога, но и на народа и по тези причини не могат да се отдадат изцяло на уединен съзерцателен живот, какъвто трябва да водят приелите висшата монашеска степен - схимонасите. На Св. Гора, обаче, животът е друг. Там не се допуска жени да посещават тази „монашеска република“. Там е прието и млади монаси да бъдат постригвани във велика схима. Схимонаси, които в различно време са живели в Рилския манастир, са били постригани в тази монашеска степен на Св. Гора.
Дядо Павел е роден в с. Шекер Бунар (днес- Сладък кладенец),Чирпанска околия, на 10 януари 1874 г. Още млад отишъл на Света Гора. Там се подвизавал на уединение в един скит („килия“4). Там той достигнал по едно време даже до известно духовно усъвършенстване и получил от Бога дар на прозорливост. После, като напуснал уединението си и започнал да скита по различни манастири, се лишил от тази „дарбичка“, както сам той разправял на някои от братята.
От живота му на Света гора ни е известен един случай на духовната му борба с врага на човешкия род - дявола. Той го разказваше на някои от братята за духовна поука. Светите отци, ръководейки се от своя богат духовен опит, препоръчват на тези, които се подвизават в уединение, да не се поддават на различни мисли, внушавани им от дявола - да напуснат уединението, да излязат за малко от килията си да се поразходят на чист въздух и проч. Тежко и горко на онзи, който се поддаде на това дяволско внушение. Това Дядо Павел го изпитал върху себе си. Понеже тогава той вече бил достигнал някакво духовно усъвършенстване, дяволът започнал да го измъчва с духовна гордост и когато Дядо Павел се поддавал на такива мисли, внушавани му от лукавия, врагът придобивал власт над него. Веднъж на о. Павел много му досадило уединението и дяволът започнал да му внушава за малко да излезе от килията си и да се поразходи из околността. Той се поддал на това внушение, без да съзнава, че то идва от изкусителя и излязъл из гората. Едва успял да напусне килията си, когато цял рояк нечисти духове го нападнали. „Бръмчат, брате, като рояк пчели наоколо ти“ - разправяше той. Той се хванал за главата и не знаел какво да прави. В това състояние на страх и отчаяние, той се лишил от възможност и да се моли. Опитал се да побегне от нечистите духове, а те, зарадвани от това състояние, до което го докарали, подгонили го още по-страшно. Идвало му да се хвърли надолу в пропастта. Но благодарение на Божия спасителен промисъл, той погледнал надолу. Видял в долината един манастирски говедар да пасе добичета. Дошла му в главата спасителна идея и той от дълбочината на душата си извикал: „Господи, чрез молитвите на този говедар, помилвай мене грешния!“ И веднага нечистите духове се разпръснали и го оставили на спокойствие. Той с облекчение въздъхнал и възблагодарил на Бога, задето го вразумил да прояви смирение и да сметне, че молитвите на един прост и може би грешен, и неблагочестив пастир, могат да бъдат по-приятни на Господ от неговите, който изцяло се е предал Нему, посветил Му е живота си; постоянно прекарва времето си в молитви и духовно богомислие.
В Рилския манастир Дядо Павел постъпи през 1925 година. Дойде заедно е Монах Евгений Хилендарски. Те тогава бяха наскоро пристигнали от Света Гора. Прие ги тогавашният Игумен св. Левкийскил епископ Варлаам. На д. Павел определиха послушание „портар“ при Дупнишката порта. По онова време, братът, който стоеше на това послушание, живееше в келията до самата порта. Той пазеше ключовете от портата, която отваряше сутрин към 6 часа, затваряше вечер в 8 час_ зимно време и в 9 часа лятно време. Когато портата е заключена, а пристигнат някои гости по-късно, портарят е длъжен да отвори портата. Портарят се грижеше също така за поддържането на чистотата в района на портата. В онова време нямаше голямо движение при портата. Посетители на манастира имаше само през летните месеци. Наоколо край обителта нямаше население. След 21 септември - празникът на Рождество на Пресвета Богородица, манастирът добиваше вече спокоен вид, в каквото състояние оставаше чак до Възкресение Христово. За Великден идваха стотина души поклонници, които веднага след празника си заминаваха. След това, като се постопли времето, до Петровден се случваше да идват на поклонение някои семейства.
От Петровден посещенията се засилваха, докато през месец август те достигаха своята кулминационна точка. Но на дядо Павел, свикнал на тишина и уединение на Св. Гора, му се видя много неспокойно да стои на това послушание при Дупнишката порта. Започна д. Павел да се оплаква на един, на друг от манастирските братя. Той умееше да говори. В речта си използваше примери от живота, сравнения и проч. Беше увлекателен в приказките си и обичаше да говори. Може би продължителното мълчание в уединение му досаждаше, та после като се срещне с някого, устата му се отприщваха като някой бент и тогава нямаше край на приказките му. Какво да правя аз сега, брате? - казваше Дядо Павел на някои от по-старите и по-влиятелните старци - Аз търся, търся спокойствие и уединение, а ме поставиха на едно такова послушание, където има най-голям шум и движение! Всеки, който дойде в манастира, ще мине през Дупнишката капия. А там, едно такова става!...“ - обяснява Дядо Павел и, за да бъде убедителен допълва с жестове обясненията си, като насочва пръстите от едната си ръка срещу пръстите на другата. Този брат, убеден от доводите на д. Павел и от желание да му помогне, ходатайствува пред игумена за него, за да му определят по-подходящо послушание, като на схимонах, който търси уединение. Ходатайството на този брат хваща място. На Дядо Павел му определят най-подходящото послушание - при старата постница (при Гроба на св. Йоан Рилски). Отначало д. Павел възприе с голяма радост новото си послушание. Но, след като постоя известно време и там не му хареса, и там било много неспокойно - всички, които идвали в манастира, минавали на поклонение през пещерата и ето ти, Дядо Павел започна отново да се оплаква и да моли за ходатайство за ново преместване. Фактически, самият Дядо Павел, разговорчив по природа, влизаше в разговор с посетителите и на Дупнишката порта, и при Гроба на св. Йоан. Да не беше сам той толкова словоохотлив, не щеше да си пречи толкова на уединението и самовглъбяването. Но без да забелязва причината в себе си, той обвиняваше другите и намираше проблема в послушанието, и мястото, което му биваше определено, считаше за неподходящо за себе си.
По едно време Дядо Павел категорично реши да напусне Рилския манастир и да търси по-спокойно и уединено място в някой малък манастир. За тази цел той се опита да получи благословение от Игумена св. Левкийския епископ Варлаам, но опитния в духовния живот старец категорически отказа да му даде разрешение за напускане на обителта. Тогава Дядо Павел си наумил така: „Ще вляза в църквата, ще отида да взема благословение от д. Варлаам, без да му казвам за какво, а като пусне църквата ще си замина. Па после, ако стане въпрос - как така си заминал без благословение от игумена - аз ще се оправдая, че съм взел благословение в църквата именно с тази цел“. Хубаво си скроил плана Дядо Павел, но Дядо Варлаам, неизвестно по какъв начин, проумял хитрините му. Когато една ранна сутрин Дядо Варлаам влязъл, според обичая си, пръв в църквата - за полунощницата - ето ти и Дядо Павел иде при него за благословение.
- Ти за какво ми искаш благословение - попитал го строго Епископ Варлаам - за да напуснеш светата обител?
- Да, владико свети! - отговорил смутен Схимонах Павел.
- Не ти давам благословение да напуснеш светата обител! - отсякъл Дядо Варлаам.
По този начин плановете на Дядо Павел се разрушиха.
След известно време, обаче, той си настоя на своето и един ден напусна Рилската св. обител. Ходил, скитал по разни манастири, но видял, че като Рилския манастир няма никъде. По едно време, вече при игумена Архимандрит Кирил, замисли с едно писмо да помоли да бъде отново приет за брат. Дядо Кирил беше добър и снизходителен старец. Писмото на Дядо Павел се разгледа от манастирския събор и се взе решение за приемането му. Като пристигна в манастира той замоли да му разрешат да се засели на уединение при постницата „Пчелино“, която се намира на три километра под манастира, в гората. По онова време тази постница беше останала без брат. Помещенията ѝ бяха в доста разнебитено състояние. Там живееше един стар козар - дядо Петре. Дядо Кирил одобри желанието на о. Павел и му разреши да се засели там. Известно време Дядо Павел живя спокойно там, а след това започна отново да се оплаква, че и там не било подходящо за него - смущавал го лаят на кучетата и му пречел на умната молитва; смущавал го също и дядо Петре, който сядал на една пейка точно под неговия прозорец и разговарял с овчарите, които идвали при него. А и разказите на дядо Петре за миналия му младежки живот и за подвизите му като комита, когато той убивал хора, не са били подходящи за един схимонах, вглъбен в молитвените си подвизи.
През времето на игуменството на Архимандрит Кирил, Дядо Павел стана духовен старец на постъпилия в манастира през 1932 г. Симеон Симеонович Марчевски, наречен при пострижението си Сергий. Той прие монашество вече в напреднала възраст. До постъпването си в обителта е бил учител по латински и френски в гр. Неврокоп, които езици владееше отлично, бидейки завършил висше юридическо образование.
Игуменът Архимандрит Кирил, като завършил Киевската духовна академия, голям русофил, обичаше Дядо Сергий. Скоро след това го ръкоположиха и в йеромонашески чин. Дядо Сергий имаше влияние при Дядо Кирил. По негово ходатайство се разреши на о. Павел да се засели в манастира. Този път Дядо Павел сам си намери най-уединеното място - в подземието под клисарницата. Там, според желанието му, и под негово ръководство му беше устроена малка стаичка. Но не мина много време и Дядо Павел започна отново да се оплаква. Оказа се, че над тази стаичка, която той мислел за напълно уединена и, която по своето местоположение приличаше повече на затвор, отколкото на стая. се помещавали двама младежи, продавачи на манастирските подаръци в манастирското дюкянче, т.нар. „канаския“. При тях, вечерно време, се събирали за разговори и игра на карти весели компании. Заради него преместиха тези младежи в друга стая, а тази, която беше над него, оставиха празна, като склад. След известно време, обаче, Дядо Павел започна да се оплаква и от тази напълно спокойна и уединена стаичка в подземието - че била много тъмна и, че той се принуждавал да живее там постоянно на изкуствена светлина, и по тази причина се повредил очите, и се спасява да не ослепее съвсем. Така, през целия си живот в Рилската св. обител, Дядо Павел все си търсеше спокойствие и тихото пристанище. Избираше една след друга различни стаи. Преместваше се и се настаняваше там за известно време, докато се явяха и там някакви неудобства, които го принуждаваха отново да търси по-подходяща. Най-после остаря и се примири с последната си стая - № 170 - в която и почина.
Мнозина от манастирските хора не го разбираха. Не им бяха ясни стремежите му към задълбочен съзерцателен живот, както и начините и средствата, които той търсеше за достигане на тази главна насока в живота си. Считаха го за „чудак“. Затова той завеща на Преосвещения Левкийски Епископ Партений, с когото беше близък, да се разпореди върху надгробния му кръст да бъдат написани следните стихове от Псалтира:
Над всеми людьми Бог наш
Во веех чудеса Его
Яко не оставил еси, Господи, взыскающих Тя
Чудо многим бых и Ты помощник мой крепок.
Слава Богу. Аминь.
Дядо Павел беше мъдър старец и мнозина извличаха полза от кратките му духовни поучения и наставления. Той илюстрираше наставленията си с примери от живота, които сам той изнамираше и често, по такъв начин, изказваше дълбоки истини. Манастирският прислужник Стаменко Лозев понякога му се оплакваше от несправедливостите, които често се проявяваха от страна на манастирските управници спрямо низшия персонал в лицето на прислужниците. „Трай, Стаменко - успокоявал го старецът - нали знаеш - големите риби винаги изяждат малките рибета!“ За поука на невъздържаните казваше: „Животните са по-въздържани от хората. Ето - кравата, кобилата, овцата - само един път на годината се събират. А човекът, в морално отношение, стои много по-долу от животните, като търси често плътски удоволствия. Ако излезем на съд с животните, те ще ни осъдят!“
Има данни да се предполага, че Дядо Павел е имал дар на прозорливост и през времето на живота му в Рилската св. обител. Това се потвърждава от признанието на Йеромонах Наум, загинал при септемврийските събития през 1944 г., като Протосингел на Софийската митрополия. Когато той беше йеродякон и следваше в Богословския факултет в София, прекарваше летните ваканции в Рилския манастир. Той имаше обичай по време на богослужението да стои в една от стасидиите в параклиса на Св. Йоан Рилски при съборната манастирска църква. Веднъж, по време на вечернята, както той си стоял в стасидията, неочаквано край него минал Схимонах Павел. В този момент о. Наум размишлявал върху въпроса: „Дали има Бог или няма никакъв Бог?“ Дядо Павле, минавайки край йеродякона го погледнал и му казал: „Има Бог! Има Бог!“ и полекичка си отминал нататък.
Архимандрит д-р Серафим (Димитров), понастоящем доцент по догматическо богословие в Духовната академия в София, разказваше следното: „Когато реших да се пострижа в монашество, пожелах духовен старец да ми бъде покойният руски Архиепископ Серафим (Соболев). Последният, обаче, не искаше да ми стане старец, като казваше, че му е неудобно да бъде старец на един български клирик. Най-накрая така разрешихме въпроса - той се съгласи да ми бъде старец, но тайно, като при пострижението под мантия ме вземе о. Методий (понастоящем архимандрит, предстоятел на Московското подворие в София). Решихме да пазим това в тайна. Наскоро след пострижението ми отидох на поклонение при св. Ивана Рилски в Рилския манастир. Посетих там в килията му Схимонах Павел. Останах твърде изненадан, когато той при посрещането ми, ми зададе въпроса: „Как е старецът ти?“
- Кой, отец Методий ли? - запитах го аз.
- Не, стареца ти - Дядо Серафим?
А Дядо Серафим по това време беше болен. Останах като гръмнат. Недоумявах как се разгласи тайната ни. Когато се завърнах в София, казах това на Дядо Серафим. Той ме успокои: „Не се тревожи, Бог му е открил това!“
Дългогодишния клисар в Рилската св. обител, впоследствие ръкоположен от св. Стобийския Епископ Варлаам за йеромонах - Евлогий - който понастоящем живее в Бачковската св. обител, разправяше следното: „Отидох веднъж на духовен разговор при покойния Схимонах Павел и, за да го изпитам му казах:
- Кажи ми, дядо, какво аз сега мисля?
Дядо Павел започна да ми говори за смъртния час и за това, че най-важното нещо за душата на човека е да помни смъртния час.
Тогава му възразих, като казах:
- Дали млад човек може да мисли за смъртния час?
- Тъкмо това исках да ти кажа - добави Дядо Павел - че това, макар и да е трудно, но ние трябва към това да се стремим и да го следваме.
- Улучи мисълта ми - казах му тогава аз“.
Запомних една случка, разказана от покойния Схимонах Павел Светогорец из живота му на Св. Гора. Един младеж дошъл в Зографския манастир и пожелал да го приемат там за послушник, като заявил, че е готов, заради Христа, да понесе всякакви страдания. За да го изпита, игуменът наредил да го настанят да спи в яхъра при воловете. На другата сутрин новият послушник дошъл при игумена и му казал:
- Дядо игумене, моля те, прати ме на друго послушание. Там не мога!
- Защо? - запитал го игуменът.
- Ужасно е там, дядо игумене, цяла нощ не можах да дремна -бълхите ме изядоха целия.
- Е, па ти от тези малки животинки си се уплашил? А вчера казваше, че си готов мъченик да станеш! Какво ще стане, ако започнат месото ти да късат на парчета и да те стържат с железни нокти?
С този пример Дядо Павел искаше да покаже, че ние често на думи изявяваме нашата готовност, заради Христа, да претърпяваме всякакви мъчения, фактически, обаче, когато се сблъскваме с невярващи хора, ние се страхуваме пред тях да заявим открито, че сме вярващи християни:, страх ни е да не пострадаме нещо заради вярата ни в Христа. С нас се повтаря историята на св. апостол Петър, който отначало заявил прел Христа Спасителя, че е готов заради Него да понесе всякакви страдания А когато Спасителят бил заловен по нареждането на първосвещениците и заведен на съд, тогава ап. Петър от страх - да не би и него да арестуват -три пъти се отрекъл от своя Божествен Учител, като излъгал: „не познавам Човека“(Мат.26:74).
През 1935 година в Рилския манастир постъпи за послушник Георги Беловеждов от гр. Копривщица, с висше образование, но голям хитрец. Тогавашният игумен Архимандрит Флавиян го хареса. Определи му послушание - ключар на гостните стаи. След няколкомесечен престой в манастира, игуменът повдигна въпроса за пострижението на Беловеждов в монашески чин, като за целта, според надлежния ред беше изискано благословение от Св. Синод. На 18 май 1935 г. Дядо Флавиян, използвайки пребиваването в манастира на Софийския митрополит Стефан, го замоли да постриже кандидата в монашески чин. Започнаха да търсят кой да стане старец на постригвания. Беловеждов пожела старец да му стане Схимонах Павел. Последният, очевидно прозирайки с духовните си очи какво представлява по себе си този кандидат и какво може да се очаква от него в бъдеще, отначало решително отказа да приеме предложението. Тогава Дядо Флавиян реши да въздейства по-настоятелно върху о. Павел. Извикаха го при Дядо Стефан. Последният, като благослови смирения старец, му каза:
- Дядо Павле, ти ще станеш старец на брат Георги, когото аз днес ще пострижа в монашески чин!
- По послушание, владико свети - отговори смирено, но същевременно и много мъдро о. Павел.
С този отговор той даде да се разбере, че той, като духовен войник, е длъжен да изпълни заповедта, но сякаш казваше: „вие му мислете - аз няма да нося никаква отговорност пред Бога; вие ще отговаряте за него“.
Пострижението на кандидата стана необикновено - Дядо Павел не беше облечен в монашеската си мантия, както това се полага, нито той прегърна с мантията кандидата, а за пострижението го водеше, освен д. Павел и един млад монах на име Стефан. След пострижението Дядо Павел отначало пожела да упътва новопостригания брат Герасим в монашеския му живот, но този, от самото начало отказал да слуша съветите му, като открито в лицето му заявил, че е по-учен от него и не се нуждае от съветите му. Игуменът Архимандрит Флавиян, обаче, продължи да проявява благоволението си към ново постригания и наскоро след това го представи за назначаване за член на манастирския събор. Св. Синод одобри това и о. Герасим започна да командва в манастира. Скоро, обаче, се разочарова от монашеския живот, защото разбра, че не ще успее лесно да осъществи плановете си. А плановете му били да обере манастира, да забогатее и да хвърли формата. Веднъж, като пийнал повече, той си изказал мъката пред един от манастирските чиновници: „Дойдох в манастира, като предполагах, че ще имам работа с прости хорица и ще мога да ги мотам, както си искам. А то се оказа, че тука и простите хора познават живота и разбират работите, като че ли са завършили висше образование. Вижте го моя старец - уж е прост и смирен, мушичка, а не човек, а е „себе на уме“, ще тикне всекиго зад пояс!“ На 12 ноември 1936 г., по решение на Св. Синод Архимандрит Флавиян предаде игуменската си длъжност на Архимандрит Климент (Янев). Скоро след това Монах Герасим замина за София, хвърли там монашеската си форма и след това вече нищо не се чу за него.
През 1937 г., като останах малко по-свободен от манастирските послушания, които изпълнявах (като бях тогава ефемерий и развеждах групите посетители на манастира), дойде ми идея да започна да събирам и да публикувам различни чудесни случаи, станали чрез благодатната помощ на Св. Йоан Рилски. От страна на манастирското управление не намерих ни подкрепа, нито съчувствие. Дядо Павел, обаче, беше един от тези, които най-много ме насърчиха към това религиозно-просветно дело. Той от време на време ме спохождаше в килията, съобщаваше ми някои известни
нему случаи на чудотворство и се радваше напълно искрено на големия успех на брошурките ми. Редовно, всяка година, започвайки от 1937 г. и до 1943 година включително, излизаше по едно ново, допълнено издание на книжката „Чудесата на Св. Ивана Рилски“ в тираж по 3000 бройки, които като топъл хляб се разграбваха от благочестивите поклонници на манастира. Дядо Павел изразяваше възторга си като дете, като виждаше, че книжката с всяка година става все по-обемиста и по-обемиста. „Един ден - предсказваше той - това ще стане една голяма книга! Работи, брате, работи, за славата на св. Ивана Рилски!“
През 1946 година с големи трудности излезе последното седмо юбилейно издание на тази книжка, имаща 68 страници. Там бяха публикувани 70 случая на благодатна помощ на Св. Йоан Рилски. След това аз събрах и други нови описания за чудеса на Св. Йоан -повече от 150 на брой. Те, обаче останаха непубликувани, поради пречките от цензурата. Аз ги прочитах пред християнските братства, когато
посещаваха манастира, чак до 1961 година, когато обителта беше превърната в Национален музей. През 1939 година Дядо Павел пожела със свои средства да издаде една брошурка, превод от хвърчащите листовки, разпространявани едно време от руския манастир на Св. Гора „Св. вмч. Пантелеймон“. Той замоли да я преведат и през 1939 г. излезе брошурката със заглавие „Необикновеният търсач на загубената овца“. Върху корицата на тази книжка беше изобразен Добрият Пастир - Христос. Дядо Павел раздаваше безплатно тази брошурка за благословение на поклонниците.
Схимонах Павел добре разбираше значението на духовното четиво като духовна храна за душата и сам постоянно четеше както Св. Писание, така също и св. отци. От манастирската библиотека той вземаше за прочит Житията на светиите, съставени от св. Димитрий Ростовски на славянски език. Имаше и някои свои книги на славянски и на руски, като например „Словата на Св. Исаак Сирин“, издание на молдавския манастир „Нямцу". От тази книга той почти всекидневно прочиташе по нещичко. А когато поостаря и започна да недовижда, поиска да му се даде от манастирската библиотека св. Евангелие, а също и Псалтир с едри славянски букви". Той ги четеше докато му се появи перде на очите. Тогава замолваше някой друг да му попрочита от духовните книги, а през другото време започна повече да се упражнява в Иисусовата молитва. За целта, за свое улеснение, той си измисли една доста оригинална броеница, която остана после за спомен от него и се пази грижливо. Тази броеница се състои от едно сандъче с размери 50x70 см. То е разделено с преградки на четири отделения. В долната част имаше две по-големи отделения, а в горната - две по-малки такива. В долната част са сложени 100 едри ореха, а в горната - 40 малки орехчета. Дядо Павел си седеше на едно малко столче, а на една проста масичка пред него е поставено това сандъче-броеница. Той вземаше по един от едрите орехи и произнасяйки Иисусовата молитва, го преместваше от едното отделение в другото. Когато преместеше всичките 100 ореха, той местеше отгоре едно от дребните орехчета, за да обозначи по този начин една стотица от произнесените от него молитви. За денонощие той трябваше да изпълни това свое молитвено правило - да каже 4000 Иисусови молитви. От честата употреба, черупките на орехите бяха станали като полирани. Тази, измислена от Дядо Павел, броеница, изглежда му даваше възможност да бъде всеки момент на разположение на някой брат или посетител, които често идваха при него. Прекъсването на молитвеното правило при влизане на посетители не му пречеше, защото той във всеки момент знаеше докъде е стигнал с молитвите си и колко още му остават, от определените за 24 часа.
Ръководейки се от принципите на монашеското нестяжание, Дядо Павел не искаше да държи при себе си пари. Условията на живота, обаче, в Рилския манастир винаги са били такива, че без пари в него се живее трудно. Манастирските братя винаги получаваха на ръка малки суми от манастирската каса - за посрещане на различни разходи и нужди, които не могат да бъдат задоволявани от манастирското управление: снабдяване е топло облекло за зимата, допълнително набавяне на дърва, за лекарства и пътни разноски, кърпене на обувки, пощенски и други различни дребни разноски. Дядо Павел, след като се посъветва с някои опитни в духовния живот висши духовни лица и получи от тях съвет и благословение да не се отказва от малката парична помощ, която му беше определена от манастирското управление, за получаване по ведомост, реши да замоли мене да му пазя парите. Аз се съгласих да му бъда в услуга, но заявих, че имам достатъчно житейски опит и познавам добре манастирските ни условия, и за да предпазя себе си от различни клюки и неприятности, ще заведа строга отчетност за прихода и разхода на сумите, които ще пазя на негово име. Заведох един тефтер, в който ежемесечната парична помощ, която му беше отпускана от манастирската каса беше заприходявана срещу подписа на манастирския касиер. Също така, при разход, сумите, отпускани от мене по изричната заповед на Дядо Павел, предавах срещу подпис на прислужника му. Отбелязвано беше на коя дата и даже за купуване на какво беше изписвана сумата за разход. Когато в течение на ред години се икономисваха по-големи суми, те, по нареждането на Дядо Павел бяха изразходвани за благотворителни или други цели. Веднъж, от тях бяха отпуснати пари на двама светогорци, дошли да събират помощ за техния манастир на Света Гора. Веднъж Дядо Павел нареди да бъдат поръчани няколко черни (траурни) епитрахили - за „Бог да прости“ на родителите му. Веднъж пожела да бъде набавена за манастирската библиотека хубава илюстрована Библия, която да остане там за негов вечен молитвен спомен. Той поразпита много хора - архиереи и професори - за да узнае каква най-хубава илюстрована Библия би било добре да се набави за целта. Препоръчали му английската. Но понеже се явиха валутни пречки за набавяне на такава, то се набави хубава немска, която и се записа под инвентарен №448 на 7 април 1938 г.
Когато наближи да умира, Дядо Павел ми завеща да изпратя веднага след смъртта му по 100 лева за поменуването му в манастирите: Бачковски, Троянски, Преображенски и Зографски (чрез архимандрит Теофил в Пловдив), което и изпълних, а остатъка предадох в манастирската каса.
Като поостаря, Дядо Павел започна да се оплаква: „Не мога вече да се командвам!“ определиха му един от манастирските послушници за да му прислужва - да му пали печката, да му донася ядене от кухнята и проч.
Преди да почине, Дядо Павел на няколко пъти вдигаше фалшива тревога: „Умирам, умирам!“ Братята се притичваха при него на помощ, но скоро разбираха, че тревогата е била вдигната напразно. Веднъж така ме повикаха няколко уплашени братя, заедно с о. Архимандрит Сергий, духовното чедо на д. Павел: „Бързо отивайте да четете на Дядо Павел - умира!“
- Къде е Дядо Павел? - питам аз.
Оказа се, че той лежи на една пейка в коридора. Усетил, че нещо не му е добре на сърцето, помислил, че последният час на живота му е ударил и побързал да отиде при духовното си чедо о. Сергий, за да потърси от него съдействие, за да вземе последно св. Причастие. Отивам при д. Павел, който лежи на пейката. Питам го дали ще има сили и възможност да слезе долу до съборната църква, за да го причастя там? Той каза, че ще може да слезе. Поддържайки го от двете страни, аз и о. Сергий, слязохме с него по стълбите към църквата. Причастих го по „чина на умиращите“ и след това го отведохме до неговата стая, за да си легне. И друг път - през 1923 г. - съм виждал с очите си и върху себе си изпитах чудотворното въздействие на св. Причастие върху тежко болните и умиращите, а ето - и този път Св. Тайни оказаха такова върху Дядо Павел. На другия ден той се почувства здрав и бодър, и се разхождаше из двора на манастира. Подобни тревоги - както вече казахме - се повтаряха няколко пъти, а когато наближи смъртта му, той почина спокойно. На 5 август 1949 г. Дядо Павел се почувства зле. Лекарят установи, че сърцето му работи слабо, а кръвното налягане е само 110. Същия ден, след вечернята, му направиха маслоосвещение, а в 7.30 вечерта той мирно почина в Господа от старческа немощ, на 74 годишна възраст.
По това време в манастира се случи да бъде Преосвещения Левкийски Епископ Партений, викарият на Софийската Митрополия, който и извърши погребението на блаженопочиналия старец в съслужение с манастирското духовенство.
Бог да упокои душата му в селенията на праведниците!
Нека вечно пребъде паметта за него!
Няма коментари:
Публикуване на коментар