ЧАШАТА

 В. Никифоров-Волгин
       Когато с отец Виталий слязохме от паянтовата веранда на неговата старозаветна къщичка, ни обгърна диханието на августовския мрак, шумоленето на високите липи и блещукането на звездите.
        — Нощ… — прошепна отец Виталий с шепота на човек, влязъл в тих храм.
        По алеята от липи стигнахме до бяла църква. Седнахме на дървените стъпала на стария параклис сред селското гробище, под дърветата. Наоколо — кръстове, тук-таме, над гробовете, пламъчетата на кандилцата. Неугасимото кандило свети през прозореца на олтара.
        Отец Виталий в бял подрасник седи, обгърнал колене с ръцете си. На рамото му падна пожълтяло листо.
        — Дойде ли нощта, нямам покой!… Тъй си и бродя по опустелите стаи, по градината, по гробището, отивам далеч в гората и все ходя, все тъгувам, все го викам — моето тихо момче. Но нито молитвата, нито нощното бодърствуване, нито спокойствието на Божиите звезди могат утоли скръбта ми… Застана пред престола, и си спомня моето заклано агънце и онемея… Чакат, кога ще дойде на себе си отчето, а аз стоя безгласно пред Чашата Господня и плача… И като ме гледат, и всички молещи се в църквата заплакват…
        Раменете на отец Виталий потрепериха. Той захлупи с ръце лицето си.
        — Едничък ми бе останал след покойната ми жена! Такъв един ласкав и замислен. Обичаше разказите за светите мъченици… И за всички му беше жал, на всички се усмихваше малкото ми синче!..
        Няма да забравя онази нощ!.. Онези бяха дошли — пияни, пропити с грях. Разбиха вратата на същата тази църква и влязоха в нея с шапки на главата и с цигари в уста. Момчето ми не спеше. Видя ги и ме събуди. Колкото и да го молих да не идва с мен, тръгна!.. както си беше… по бяла нощничка… Дойдохме в църквата. А те с шегаджийски песни разтвориха Царските Двери и започнаха да палят свещите на престола! Храчеха и сквернословеха. Думи не ми достигат да кажа какво ми беше тогава на душата!.. Започнах да ги моля, безсрамните и пияните, да се побоят от Бога, да не кощунствуват. Те не ме слушаха. Блъскаха ме в гърба, скубеха ми косите, заплюваха ме и ми удряха плесници… Изведнъж — какво да видя! — един от тях пипа Чашата Господня! Чашата!
        И тогава стана…
        Синчето ми се втурна в олтара.
        Виждам го… С малките си ръчички изтръгва Чашата Господня от ръцете на пияния кощунник. И няма да повярвате, но я изтръгна! По чудо я изтръгна! Сякаш и сега е пред очите ми в бели, като хитона на Детето Иисус, одежди, с Христовата Чаша слизащ по стъпалата на солея…
        И точно тогава пострада за Христа моето светло момче. Не успях да стигна до него, когато високият войник го хласна с приклада по главата… И когато го видях обагрен с кръв, бездиханен, не заплаках. На душата ми бе ясно и светло. Спокойно го взех на ръце и го понесох към къщи, а по ръцете ми струеше кръвта му.
        Ала когато го опях и погребах… Прибрах се от гробището в осиротелия си дом и тогава, като си го спомних — мъченика, в бял хитон, като на Детето Христос, в ръчичките си стискащ Чашата Христова — паднах отчаян на пода и започнах да си скубя косите…
        Нищо не може да смекчи скръбта ми, защото той е пред очите ми, ангелската душичка, за Христа пострадал!..
        След дълго мълчание отец Виталий каза:
        — Да идем на гроба му и да отслужим панихида.
        Станахме от стъпалата на параклиса и тръгнахме да служим нощна панихида.

Източник