Семето на цялото нравствено зло е себелюбието. То лежи на самото дъно на сърцето. Би трябвало човек, според своето предназначение, да забравя себе си в своя живот и дейност - би трябвало да живее само за Бога и за хората. Освещавайки своята дейност чрез възнасянето и като благодарствена жертва към Спасителя Бога, той би трябвало цялата да я разпростира в полза на ближните и върху тях да излива всичко, каквото и да получи от Щедродателя - Бога. Тук едното не съществува без другото: не може да обичаме Бога, не обичайки ближните и не може да обичаме ближните, без да обичаме Бога; също така обичайки Бога и ближните не е възможно да не жертваме себе си за Божията слава и за благото на ближните. Но когато човек чрез мисълта, сърцето и желанието си се отвръща от Бога, а вследствие на това и от ближните, то естествено той се задържа само върху себе си, поставя себе си за център, към когото направлява всичко, без да щади нито Божествените устави, нито благото на ближните.
Ето го коренът на греха! Ето го семето на цялото нравствено зло! То дълбоко се крие във вътрешността на сърцето. Но развивайки се и показвайки се по-близо до повърхността на сърцето, това семе изниква от него вече в три вида, като в три ствола, които са проникнати от неговата сила, преизпълнени са с неговия живот: в себепревъзнасянето, себекористността, и любовта към наслаждения. Първото принуждава човека да казва в сърцето си: кой е като мене; второто: искам да завладея всичко; третото: искам да живея за свое удоволствие.
Кой е като мене! - Коя душа не е изпитвала в себе си подобно движение? Не само онези, които по природата са надарени с високи съвършенства, или чрез своите трудове са успели да направят нещо важно и общополезно, могат мислено да се превъзнасят над другите. Себепревъзнасянето преминава през всички възрасти, звания и състояния; следва подир човека през всичките умствени и нравствени степени на усъвършенстване; то не се подчинява на никакви външни отношения и макар човек да би живял сам, в неизвестност и отдалеченост от всички, той винаги и навсякъде е подложен на това изкушение - да се превъзнася. От времето, когато той приел в сърцето си първата измама на змията: ще бъдете като богове, от тогава той започнал да превъзнася себе си над всички, като Бог, - започнал да поставя себе си по-високо от онази черта, на която е поставен от природата и обществото - това е общата болест на всички и на всекиго. Струва ти се, та какво опасно има в това да се полюбувам мислено, че аз съм по-високо от онзи, другиго, трети? - А при това, вижте колко злини и колко тъмни порождения произтичат от тази незначителна, според нас, мисъл! Ако онзи, който чрез своята мисъл и сърце се превъзнася над всички, предприеме нещо, то го предприема не заради гласа на разума и съвестта, не заради съветите на мъдрите и внушението на словото Божие, а поради свои съображения - предприема затова, защото така му се иска: той е своеволен; ако привежда в изпълнение предприетото дело - всичко очаква само от себе си: той е самоуверен, самонадеян; когато го изпълни - всичко отнася до себе си и от това става високомерен, горд, претенциозен, неблагодарен; поставяйки себе си по отношение на другите - желае навсякъде и във всичко да се изпълнява неговата воля, всичко да се движи по негов знак: той е властолюбив, склонен към насилие; поставяйки другите по отношение на себе си - не може да търпи тяхното влияние, в какъвто и скромен вид да би се явявало то: той е презрителен и непокорен; срещайки нарушение на неговата воля излиза извън себе си, обижда се и се възпламенява от мъст; той жадува за чест и слава, когато притежава силен характер; лицемерен и тщеславен е, когато е малодушен; дързък, своенравен, надут и склонен към осъждане - когато е низък. Ето в какви видове се явява себепревъзнасянето, ето колко греховни движения му дължат своя произход! Едва ли някой може да не изобличи себе си в едно или друго.
Искам всичко да бъде мое, замисля себекористният - и ето я втората издънка на коренното нравствено зло. В нея по-забележимо от всичко се разкрива духът на себелюбието. То, като че ли само лично действа тук: своекористният няма да каже дума, няма да направи крачка и движение без да произтече от тук някаква изгода за него. У него всичко така е пресметнато, всичко така е подредено, на всичко е даден такъв ход, че и времето, и мястото, и вещите, и лицата - всичко, до което се докосва неговата ръка и мисъл - внася в неговата съкровищница сроден на себе си данък. Личната полза, интересът - ето я коренната пружина, която навсякъде и винаги привежда в бързо движение цялото му същество и под нейното подбуда той е готов да обърне всичко в средство за своите цели: ще търси висши степени на достойнство и чест, ако това е изгодно - ще заеме най-трудната длъжност, ако тя е по-доходна от другите - ще се реши на всякакъв труд, няма нито да яде, нито да пие, само да би се запазила неговата полза. Той е или користолюбив, или алчен, или скъперник, и само под силно влияние на тщеславието може да обича великолепието и пищността. Неговата собственост му е по-скъпа от самия него, по-скъпа от хората и Божествените постановления. Душата му като че ли се поглъща от вещите и живее дори не със себе си, а с тях. Ето я силата и областта на втората издънка на злото семе - себелюбието! Кой няма някакви вещи, с които да се раздели му е също така болно, сякаш загубва самото си сърце, - разделя се с щастието си?
Искам да живея за свое удоволствие, казва поробеният от плътта, и живее за свое удоволствие. При него душата затъва в тялото и чувствата. За небето, за духовните нужди, за изискванията на съвестта и дълга, той не мисли, не иска и дори не може да помисли (Рим. - 8:7). Той е изпитал само разни видове наслаждения, само с тях и умее да се задоволява, да говори за тях и да разсъждава. Колкото блага има на земята, колкото потребности има в неговото тяло, толкова пълни с удоволствия области има за онзи, който се е предал на чувствеността, и за всяка от тях в него се образува особена склонност. От тук — лакомството, многото ядене, изнежеността, контенето, леността, разпътството -наклонности, чиято сила се равнява на силата на природен закон, който стеснява свободата. Започне ли той да услажда вкуса си - става сластолюбив; играта на цветовете го научава на контене, разнообразието на звуците - на многословие; необходимостта от хранене го влече към преяждане; потребността от самосъхранение — към леност; другите потребности - към разпътство. Намирайки се в жива връзка с природата чрез тялото, душевно предаденият на тялото пие удоволствия от нея посредством толкоз канали, колкото функции има в тялото му и заедно с наслажденията той всмуква в себе си и коренния дух на природата - духът на механическото непроизволно действане. Заради това, колкото повече наслаждения има у някого, толкоз по-тесен е кръгът на неговата свобода, а който се е предал на всички наслади, той, може да се каже е напълно свързан с връзките на плътта.
Ето как злото в нас се разраства от малкото почти незабележимо семе. На дъното на сърцето, както отбелязахме, лежи семето на злото - себелюбието; от него вървят пълни с неговата сила трите издънки на злото - трите негови видоизменения: себепревъзнасянето, себекористността, чувствеността, а тези трите раждат вече безчислено множество страсти и порочни наклонности. Както главните стволове на дървото пускат от себе си множество клони и израстъци, така в нас се образува цяло дърво на злото, което, като се вкорени в сърцето, след това се разпространява по цялото наше същество, излиза навън и покрива всичко, което ни обкръжава. Може да се каже че подобно дърво има у всекиго, чието сърце макар и малко обича греха - с тази разлика само, че у едного по-пълно се разкрива една, а у другиго - друга негова страна.
Но каква е причината, че ние до голяма степен не го забелязваме в себе си, и не рядко държим в мисълта си и, без да се срамуваме, казваме на глас: какво пък толкоз съм направил? - Или: какво ми е лошото? Причината за това е много естествена, и тя е ново порождение на живеещия в нас грях. - Не забелязваме, защото не можем да забележим. Грехът не ни позволява това: той е изключително хитър и предвидлив. Неприкрито дървото на злото, което описахме, би могло още от първия път да застане пред очите на ума и да отблъсне всекиго от себе си. Затова той бърза да го облече с листа, да прикрие неговото безобразие, и така го прикрива, че душата, в която това дърво расте, не може да различи не само корена и стволовете, но дори и вейките. Тези листвени покрития са - разсеяността и многогрижието. Онзи, който е разсеян не обича да живее в себе си, многоогриженият няма свободна минута. Единият не може, а другият няма кога да забележи онова, което става вътре в нас. С първото пробуждане от сън душата им веднага излиза извън себе си, - и при първия отива в света на мечтанията, а при последния пък се потапя в морето на нужните уж дела. За тях не съществува нещо сегашно и това собствено характеризира цялата тяхна дейност. Единият живее по-охотно в създадения от него свят, и се докосва до действителния само отчасти, не преднамерено, повърхностно. Другият и с мисълта и сърцето си е изцяло напред. Той бърза да довърши всяко дело колкото се може по-скоро, за да пристъпи към друго; започва второто - и бърза към трето; изобщо, при него с настоящото са заети само ръцете, нозете, езика и т.н., а цялата му душа е устремена към бъдещето. Но как при такъв ход на вътрешните движения да забележат какво се крие в тяхното сърце?
Но грехът не се задоволява единствено само с този листен покров: през него може още някак да се проникне, може да се разтворят листата му от вятъра на скърбите и вътрешните сътресения на съвестта и да се открие укриващото се под тях безобразие на греха: затуй грехът сам от себе си създава някакъв най-непроницаем покров, по подобие на застояла мътна вода, където потапя своето дърво и то с неговите листа. Това покривало се състои от незнанието, безчувствието и безгрижието. Не знаем своята опасност, затуй и не я чувстваме; не я чувстваме, затуй се предаваме и на безгрижие. И каквото и да бихте предприемали за вразумяването на такъв грешник, всичко е напразно. Той дълбоко е потънал в греха, като в море. Произвеждайте колкото може по-силни звуци над водата - този, който е във водата няма нищо да чуе. Поразявайте нерадивия грешник с каквото ви е угодно, той никак няма да се смути. Изобразете пред него неговото собствено състояние, той ще каже: това не съм аз. Представяйте му крайната опасност, от която той не е далече, той ще ви уверява, че това не се отнася до него; събуждайте го от дрямката, той няма да се посрами да възкликне: аз действам. - Толко здраво е покривалото, с което грехът окончателно скрива себе си от погледите на оногова, когото е завладял!
Ето в общи черти всичко, което ни предстои да променим в себе си, ето го обширното поприще на дейност в светия подвиг на себеизправлението! Трябва да снемем покривалото на греха - да изгоним от своята душа безгрижието, безчувствието, самоизмамата, разсеяността и многогрижието; трябва да отсечем всички негови клонки - всички порочни страсти и наклонности и накрая да го изкопаем със самия корен, да изгоним себелюбието - чрез самоотверженост. Това е не малък труд и не лек! Греховната нечистота, изобразена преди това, покрива душата не като прах, който може да издухаме чрез леко движение на въздуха. Не, тя е проникнала в самото ни същество, сраснала се е с него в едно, станала е като част от него; затова, да се освобождаваме от нея е все едно да откъсваме себе си от себе си, да изваждаме окото си, да отсичаме ръката си. Впрочем такава трудност не трябва да ни потиска, а да ни пробужда от нерадението. Онзи, който искрено желае да се спаси не гледа препятствията: от тях той още по-бодро ще се надигне, по-решително ще пристъпи и по-ревностно ще започне спасителното дело на себеизправлението.
Но как да извършим това дело? - С какво да започнем, какво да правим след това, какво - по-нататък, изобщо какъв е ходът на вътрешното себеизправление? Човешкото сърце е дълбоко; как да узнаем какво става в него, а толкоз повече, какво би се появило в него при известни обстоятелства? Всеки си има свой характер, у всекиго - свое настроение, свои страсти, склонности, навици. Затова, у всекиго ходът на вътрешното себеизправление трябва да бъде собствен, а да се установи един ход за всички е невъзможно. Себеизправлението не е дело на хладни съображения, а - на живо и усърдно действане, извършващо се дълбоко в сърцето. Християнството е тайна, не само в основаването, но и в прилагането. Ходът на образуването му в сърцето е подобен на пътуване по скрит и забъркан подземен ход. На встъпващия в него ще кажат: ето го пътя - и онзи, който се решава да върви, върви вече сам. Кой тогава може да бъде спасен, ще каже някой, съобразявайки всички трудности на себеизправлението? - Отговаряме с отговора на Спасителя на подобен въпрос: за човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно (Мат. 19 : 25-26). Който се реши да започне християнския живот получава чрез Св. Тайнства просвещаващата, укрепваща и утешаваща благодат на Св. Дух. Пребивавайки неотлъчно с него, тя го ръководи през цялото време на опасното земно странстване по най-премъдър и предвидлив начин. И кой ли би могъл да се надява сам да извърши изправлението на своето сърце? - Нима в това свято дело някой може да очаква успех от човешка помощ и човешка опитност? Чуйте какво казва Господ: Ще ви поръся с чиста вода и вие ще се очистите от всички ваши скверноти, и от всички ваши идоли ще ви очистя: Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам; ще взема из вашата плът каменното сърце и ще ви дам сърце от плът; Ще вложа във вас Моя Дух (Иезекия 36:25-26). Всичко е от Господа. Нека и да предадем себе си на Него - да предоставим себе си като нечиста и безобразна смес на Неговото благодатно въздействие, за да образува от нас, като Художник и Създател, добри съсъди за чест, - много добри създания. От своя страна ние можем да представим на Бога само искрено желание за себеизправление и пълна готовност да се покоряваме на Неговите знаци. Какво става с онзи, когото посети благодатта на Господа, как ще го поведе тя по пътя на очистването до състоянието на чистота и непорочност - това Спасителят е изобразил в притчата за блудния син.
Преди всичко благодатта поучава човека, как да съблече и снеме от себе си покривалата: понеже как иначе да пристъпим към труд, не виждайки над какво да се трудим? При това действие - заслеплението пада от очите на ума, на сърцето се завръща чувството и волята се пробужда от заспалото безгрижие. Едновременно е това душата неволно спира вниманието върху себе си и се съсредоточава вътре: пренасяйки душата отвъд гроба, пред съдийския престол, скръбта и страхът, я откъсват от света и представят на нейната загриженост друг висш вечен предмет. - Оголеното дърво на греха стои сега пред умствения взор на грешника с цялата си безобразна голота, и вече - не според естеството си - ражда себеосъждане, покрива със срам, изгаря със съда и угризенията на съвестта. Лъчът на Божието милосърдие ражда в смирената душа топлотата на умилението и извежда потоци от покайни сълзи; - накрая непрестанните обилни сълзи отмиват от сърцето цялото дърво на греха заедно с корена. Така се извършва всичко. Сега човек стои вече върху чистата земя на непорочността и усърдства за светото благочестие.
Кратко и леко е делото на себеизправлението когато се описва, но не така кратко, а толкоз по-малко бива то леко в действителност. Нашите нужди са многообразни: многообразни и грижовни са действията на благодатта в нас: едного тя приема направо в блажения покой, извежда го на пасбището на духа, пасе и го услажда; другиго изпитва чрез дълги заобикаляния и след многообразни вече странствания привежда там, като отруден и изнемогнал пътник. Защото изпървом тя ще тръгне с него по кривулести пътища, ще напрати върху него страх и боязън. И ще го мъчи със своето водене, докле се не увери в душата му и го не изпита със своите устави: но после тя ще излезе при него на правия път, ще го зарадва и ще му открие тайните си. ( Сир. 4:18-21)
Нека да побързаме към този благодатен покой, за мястото на духовно веселие, за самите тайни места на Божествено въздействие и освещение. - Трудно е! Но какво пък става без труд? От времето, когато бе прокълната за човека земята в своите дела, - човек с пот на лицето си доставя телесното благо, толкоз повече духовното. Затова пък накрая колко утешения има в придобивките. Жена, когато ражда има болки, но от радост за роденото дете забравя всички предишни скърби (Йоан 16:21). Страданията на сегашното време са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас (Рим 8:18), ще се яви и тук в духа ни, и отвъд, в цялото наше естество. И какво още може особено да ни послужи за утешение? Това, че трудът на себеизправлението не е толкоз тягостен на дело, колкото ни изглежда от първия път. Той ни се струва необятен само отстрани, само дотогава, докато не стъпим на него. - И тук, както в обикновените дела, всичко зависи от въодушевлението, с което някой пристъпва към делото. Попитайте всеки искрено деен човек, попитайте го за тежестта на трудовете му: той ще каже, че неговите трудове могат да ги пресмятат и претеглят само другите, а за него те не съществуват, той не ги забелязва. Привеждайки в бързо движение всички негови сили, въодушевлението поглъща всички безпокойства, издига го над всички препятствия и той върви сред неудобствата като по гладък и пространен път. - Същото е и в делото на спасението: тесен е пътят към царството, тежко изглежда Христовото иго, но само дотогава, докато стоим още отвън, съобразяваме, обмисляме хода на новия живот. Но когато в сърцето се зароди и образува спасителна решимост, тя носи със себе си и въодушевление за доброто дело. Въодушевеният последовател на Христа върви след Него, радвайки се и благославяйки игото, което е приел от Него. Отстрани ще го виждат сякаш е в труд, в язва и страдание, а той, като пред Сърцеведеца, гласно пред всички изповядва, че той и всички подобни на него живеят като незнайни, а добре познавани; оскърбявани, а винаги радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме; нямаме нищо, а всичко притежаваме (2 Кор. 6 : 9-10). - Ще попитате, откъде да вземем такова въодушевление? - Ще се молим и молитвата с вяра ще низведе този божествен огън. Ще се молим за въодушевление, за решимост и събуждане от греховния сън. Сега е по-близо до нас спасението. Нощта се превали, а денят се приближи ( Рим. 13 : 11,12). - Бог, Който някога заповяда да изгрее светлина от тъмнината, Той Същият да озари сърцата ни, за просветление на разума за познаване на славата Божия, в лицето на Иисуса Христа (2 Кор. 4:6); като Бог на надеждата дано ви изпълни със всяка радост и мир във вярата, та чрез силата на Светия Дух да се преумножава нашата надежда. (Рим. 15 : 13).
Няма коментари:
Публикуване на коментар