Новогодишен подарък

 Беше през зимата, срещу Нова година. Дебел сняг покриваше земята. Дърветата бяха свели клони, отрупани с бял, пухкав сняг. Свечерило се беше, и пътищата в неосветения градец с тесни улици, не се виждаха. Тишина цареше над глъхналите къщя. Нито кучи лай, нито песен на петли.

Старият учител Светлов се връщаше изморен и измръзнал от преброяването на населението в неговия район. Той премина глухия двор с нависналите овощни дървета и почука на пътната врата. Отвътре се чуха звънливите гласчета на неговите две палави деца — Здравко и Кирилка, които тичешком дойдоха и му отвориха.

— Татенце, купи ли ни подаръци за новата година? Ние приготвихме елхата! Мама опече чудесна баница! О, милото ми татенце, какви ли чудесни неща ни носи! — чуруликаха децата и грабнаха чантата от ръката на баща си.

Но какво разочарование! В чантата имаше само една кесия с месо, половин кило ябълки и два хляба.

— Браво, татко, това ли са твоите новогодишни подаръци? Толкова ли ни ти обичаш? Затуй ли ние толкова добре се учим? Затуй ли така радостни те очаквахме? — И двете деца заридаха и се тръшнаха върху миндеря, на който майка им уморено охкаше. Бащата влезе в стаята съкрушен и виновен. Той не знаеше как да утеши хубавите си рожби.

— Получи ли си заплатата? — попита жена му.

— Няма още пари! — глухо отвърна учителят. И той доби кураж да се доближи до децата, вдигна ги, привлече ги при себе си и внезапно проговори с дълбока тъга.

— Деца, не ми се сърдете, че не можах да ви зарадвам с подаръци. Слушайте да ви разкажа, какво видях днес. Има и от нас, и от вас по-нещастни хора тая нощ, срещу Нова година.

Децата погледнаха доверчиво баща си и през просълзените им очи блеснаха искрици на очакване и състрадание.

Колко много пъти са плакали те за бедните хора в приказките, които баща им тъй хубаво разказва!

— Остави сега приказките, хайде да вечеряме, — помоли го жената.

— Нека да им разкажа, това не е приказка, а истинска картина, която току-що видях в къщата на бежанката- вдовица Мария Христова от Кукушко.

— Разкажи ни, разкажи, татенце, — извика Здравко и обгърна шията на баща си.

— Няма да вечеряме, преди да чуем тая случка, — добави Кирилка и се намести на коленете на баща си.

Майката седна до тях и скръсти ръце, очаквайки разказа. Печката буботеше, часовникът тракаше на масата, а котката се облизваше.

— Деца, — почна бащата, — никоя приказка не е тъй страшна и тъй жална, както е сцената, която заварих днес у тая вдовица!

— Къде живее тя?

— Там горе, на ул. „Родопска", близо до монастирския метох. Нали сте виждали една висока къща от плетеница с издадена навън стая, като чардак, с прозорци с дървена решетка, без стъкла, с парцали замрежена? Когато лятос минавахме край метоха, вий ме питахте:

— Когашна ли е тая старинна къща и защо ли още не я събарят, ами чакат да падне сама! Ето там, гдето не очаквах да намеря хора за преброяване, днес намерих тая нещастна бежанка с три малки деца. Когато се изкачвах по грохналата дървена стълба, аз треперех от страх да не падна. На въпроса ми: — „Хора, кой живее тука?“ — обади се един слаб, глух глас, като от гроб да излизаше.

— Кой ни дири нас, живо погребаните?

На вратата в заснежения пруст се показа жълта дрипава жена, с две хлътнали очи на издълбаното от бръчки лице и странно като ме изгледа, попита с разсеян поглед:

— Какво ви съм потребвала? Никой досега не ни е търсил и не ни е виждал!

— Дойдох да ви преброя, тетко. Утре е Нова година, Царят иска да знае, колко хора и добитък има на тоя ден в България.

— Че кой знае дали до утре ще бъдем живи ние, — отвърна тя и се опита да се усмихне. В разкривената ѝ от мъка уста се показаха няколко почернели зъба и тя вдигна костелива ръка да затули устата си.

— Господи, Боже, какви неща има по света, — въздъхна жената на учителя и прибави: — не разтъжавай моля ти се децата, хайде да вечеряме!

— Казвай, казвай, татенце, какво видя после? — нетърпеливо замоли Кирилка.

— Няма да вечеряме докато не чуем тая страшна приказка и докато не помогнем, — извика Здравко и погали баща си по бузата.

Бащата прегърна добрите си деца, и целуна едното, целуна другото и продължи:

— Защо няма да доживеете? — попитах аз с удивление жената.

— Елате ни вижте, — рече тя и открехна вратата, в която аз влязох и изтръпнах. В опушената от дим стая, на голите дъски до прозореца, който вместо стъкла имаше съдран чувал, лежаха свити като премазани котенца, две деца, жълти и изпити, полуголи и боси и жално скимтяха. А до тях на дървено триножно столче седеше премръзнало от студ момченце на около 12 години, също дрипаво и мръсно, обуто в налъми и гризеше кочан варена царевица. Озърнах се наоколо в стаята: ни креват, ни постеля, ни сандък, ни долап, нито съдове за ядене! Само една купчина дрипи, едно гърне и една стомна, а на огнището без огън, вместо дърва — сурови клонки от хвойни и тръни, които жената чупила с ръце и носила на гръб от далечния баир над града.

— Откога живеете тука и така лошо?

— От две години, откак баща ни доведе и умря, тука ни настаниха в тая стара гръцка къща и никой не дойде да ни види. Децата са малки и не мога да ги оставя сами, за да диря работа, пък и ние сме селяни, не разбирам никаква градска работа. В тютюневия склад не ме приемат, та все седим, гладуваме и се моля на Бога само за едно: час по-скоро да дойде и ни прибере горе на небето! Ама на, пуста душа не умира, трябва да сме много грешни!... — И тя се закашля, залюля се, капки кръв се показаха на бледите ѝ устни, и като падна на пода, сви се на кълбо и се затресе така страшно, че помислих: ей сега ще умре! Децата я гледаха тъпо и безчувствено, защото сигурно,

 са обръгнали на тая сцена и защото кръвта в жилите им се смразява. Двете малки се обърнаха на корем и заскимтяха.

— Момченце, ами ти ходиш ли на училище?

— Не ходя, защото мама ме праща у фурнаджията да се грея и да продавам симиди, та да купувам хляб. Но днеска никой не купува симид, измръзнах и само три лева съм спечелил. Сълзи задавиха гърлото ми и аз нямах сили да разпитвам тая нещастна жена за името ѝ, за имената на децата, за датите на рождение и пр. Повярвах, че те са живи погребани.

— Горките бежанчета! — простена жената на учителя, и с глас заплака.

След нея, също с глас заплакаха и децата, които се притискаха до баща си и гледаха с изумление неговото страдалческо лице, също обляно в сълзи.

Цялото семейство на учителя оплакваше съдбата на клетите българи-бежанци, каквито в града имаше над 500 фамилии.

— Деца, какво да правим сега? — попита учителят, след като се поуспокои.

— Трябва веднага да помогнем, тук хора гинат, ние сме християни, залък не мога да туря в уста тая нощ, — продума майката и като скочи от миндеря, почна да преполовява гозбите и да пълни празни тенджери и чинии.

— Аз зная какво трябва да се прави, — извикаха Здравко и Кирилка и се втурнаха в своята стая, откъдето скоро домъкнаха цяла бохча със стари дрешки, обуща и играчки.

— Не дойде ли тая жена днес да ти донесе моя бележка за брашно и дърва? — попита Светлов жена си.

— Не, не е дохождала! Щях ли да крия досега?

— Нещастната жена е обезумяла от глад и от отчаяние. Тя стои като молепсана/безутешна/ и чака молитвено само смъртта да я спаси.

Аз ѝ дадох всички пари, които носех в джоба на жилетката, пратих я тук, обадих на Християнското Дружество и те ми обещаха да я навестят и да ѝ пратят веднага дърва.

— Милото ни татенце, колко си добър! Прости ни, че ти искахме подаръци! Това е срамота за нас, да се веселим, когато наши братя и сестри умират от глад и студ, — каза Здравко.

— Хайде да бързаме, — викна Кирилка, аз съм готова с бохчата. Вземайте вие яденето и брашното. Тате, ти ще носиш фенера и чувалчето с нарязани дърва, нали?

— Бог да ви благослови, деца, поздравете бедната жена, — каза майка им и се прекръсти.

Скоро учителят и неговите добри деца преминаха двора и поеха без път през сняг и виелица, водени от блуждаещата светлина на фенерчето, да носят спасителна подкрепа на загиващото бежанско семейство.

— Това е нашият новогодишен подарък, — казваше Здравко.

— Да, деца, милосърдието е най-добрият подарък за добрите деца. Бързайте, да ги заварим живи. Да ги облечем, да ги стоплим и нахраним! Тяхната радост е ваш подарък срещу Нова година.

И те усилиха своя ход, за да изпълнят радостно своя дълг на християни.

Автор: Стоян Сталев- учител

Из старо списание за деца от декември 1930 г.