ЧУДОТО ПО ГОЛГОТСКИЯ ПЪТ

 Станислав Ваклинов

Каменистият път, който извеждаше към Йерусалимския хълм, известен като лобно място на осъдените на смърт престъпници, беше оживен като никога. Голямото множество народ в дълга върволица бе поело към Голгота.

— Какво има? Сякаш целият Йерусалим се е запътил нагоре! Къде отиват толкова хора?

Запитаният учудено извърна глава. Една жена гледаше с широко разкрити очи движещата се тълпа по Голготския път.

— Какво има ли? Виж, че в Йерусалим все пак се намирал някой, който да е останал чужд на тържеството, що от няколко дни вълнува града?

— Тържество ли?

— Да, тържество! Не чуваш ли радостните викове, които ечат във въздуха?

Жената се ослуша. Действително долитаха викове, но трудно бе да се определи какво чувство ги бе извикало. Поиска да запита още нещо, но като видя, че този, когото бе заговорила, се бе отдалечил, реши да полюбопитствува по-отблизо за събитието, което действително ѝ беше съвсем чуждо. И забърза, та се сля с тълпата.

— Но какво има?...

Никой не обърна внимание на въпроса ѝ. Отвори уста да запита пак, но не посмя. Едва ли щеше някой да ѝ отговори. Всички бяха заети със себе си, бързаха, блъскаха се, приказваха помежду си оживено. Гласът ѝ беше тих — никой не би го чул в общата глъчка. Но някаква неясна тревога бе попълзяла в сърцето ѝ. Виждаше, че става нещо необикновено, което ѝ бе обяснено като тържество. Но защо не можеше да го приеме така сърцето ѝ?

И тя се втурна между хората. Проправи си път, пристъпи няколко крачки напред, но някои ѝ се oпряxa и я изблъскаха пак назад. Въпреки туй, тя не спря. Макар и с доста труд, успя да излезе напред, където тълпата беше най-гъста. Тук, когато понечи да направи нова крачка, спря я войнишки щит. Огледа се: кордон от войници препречваше пътя на всички. Напред не можеше да се пристъпи.

Погледна какво охраняваха войниците и ѝ се стори, че очите ѝ я лъжат. Един слаб човек, приведен под тежестта на огромен кръст, бос, едва пристъпяше по каменистия път. Непознатият, с когото преди малко бе заговорила, ѝ каза, че тържество е сбрало целия град. Този ли, Който носеше, прегърбен и немощен, тежкия кръст, извикваше тържеството?

Жената нямаше време да разсъждава. Една тежка ръка я блъсна встрани, тя политна да падне, други я задържаха и я тикнаха пак напред. Изведнъж, без да знае как, се намери пред кордона от войници, току до самия Кръстоносец. Погледна Го — и нещо я прикова на мястото ѝ. Този образ не за пръв път виждаше...

Как се намери извън множеството, жената не усети. Когато погледна кроткия лик на Страдалеца, Който водеше върволицата, почувствува немощ и виене на свят. Не се помнеше, когато блъскана, прескачана и газена от хиляди нозе, забързали по пътя, по който никога преди това не бяха минавали толкова много хора. Но когато дойде на себе си, видя се останала много назад от върволицата, паднала по очи сред пътя. Скочи веднага на нозе и се затича напред. Някаква сила я понесе.

Човекът с кръста ѝ беше добре познат. Той бе същият, Който събираше около Себе Си множество народ да го поучава. Той бе същият, Който тя беше зърнала преди време да се движи, заедно с учениците Си, през една улица и с вяpa бe прозряла в Него своето спасение. Тогава тя беше обладана от болест, която я измъчваше цели дванадесет години. Напразно бе търсила лекари и лекове за страданието си. Единствено в Този Човек, Който се наричаше Иисус — още от първия миг, когато очите ѝ Го видяха, тя съзря търсения лекар. Тогава Той бе пак окръжен от народ. Тя пак се промъкна между навалицата с усилие, в порив да се допре само до дрехата Му. Защото вяра бе озарила душата ѝ: само един допир до Него щеше да ѝ донесе търсеното спасение! И не се излъга: когато успя да се докосне до крайчеца на хитона Му, усети прилив на здраве и на нови сили в тялото си. Тя беше оздравяла!

Тогава Той се обърна и запита кой се бе допрял до Него. Със страх Го погледна: може би бе направила нещо, което нямаше право да извърши? Но страхът ѝ бе пропъден веднага: един благ поглед я обласка. И звънна в ушите ѝ Неговият кротък, ободрителен глас:

— Дерзай, дъще! Твоята вяра те спаси!...

Но къде бе воден Той сега? И защо такава радост бе изпълнила всички — целия град почти — от туй, че бе Му наложено бреме не за Неговите мишци? Тя видя как Той се превива под тежкия кръст. Видя и друго: трънен венец около челото Му. Защо беше пък това?...

Жената тичаше. Тя искаше да достигне тълпата, да се домогне пак до Кръстоносеца — и да Му помогне. С що? Сама не знаеше. Но чувствуваше дълг да стори това. Щом в цял Йерусалим не се намери един човек, който да се притече на помощ на Тогова, Който само добро е правил на всички, тя, слабата жена, ще се помъчи да Му помогне!

Ето, тя пак е напред. Блъскат я войниците, но тя не спира. Приближи се съвсем близо до Кръстоносеца. Той пак вдигна поглед. Каква безкрайна тъга се отразява в дъното на очите Му! Той е цял изпрашен. От челото му се стичат капки кръв и се смесват с обилната пот, която струи от бледото Му лице.

Жената пристъпи. Сякаш несъзнателно тя вдигна ръка към главата си и сне забрадката си. Миг след това кърпата беше в ръката на Мъченика под кръста. Той я пое кротко и поднесе до лицето Си: да избърше потта и кървавите капки, причинени от острите бодли на венеца, впили се в челото Му.

Бавно обходи кърпата лицето на Иисуса. Също бавно изнемощялата ръка я върна на тази, която я бе подала.

Но какво бе станало, че войникът, който се бе затичал да отпъди промъкналата се напред жена, се спря, без да изпълни намерението си? — Върху кърпата се бе отпечатал образът — същият, безкрайно благ и чудно одухотворен, образ на Този, Когото водеха на смърт!

За миг всички, които бяха напред, се спряха поразени от чудото. Но скоро пак бяха обладани от предишните си чувства — и забравиха за него.

Жената остана пак сама насред пътя, коленичила, стиснала с тръпни пръсти своята кърпа, върху която сега бе поставен печатът на светостта.

Преди обладана от желание за подвиг, сега се почувствува безкрайно немощна. Бе се затичала да оказва помощ, а ето че спря, след като направи една незначителна услуга на Тогова, към Когото сърцето ѝ бе изпълнено с най-чиста признателност.

И тя не тръгна наново след тълпата. Онзи, Който властвуваше над чудото, нямаше нужда от помощ. Всичкото, което тя, слабата жена, можеше да стори за Него, бе го  направила. За повече — не намираше сили в себе си.

И тя сведе глава — и свърна назад. Чувствуваше, че горе, на върха, се подготвя едно тежко престъпление срещу Иисуса, но не пожела да присъствува на извършването му. Тя не успя да спаси Чудотвореца, но едно от чудесата на Този Чудотворец бе спастрила в своята кърпа.

И тази кърпа сама стана чудотворна.

Кърпата на света Вероника!