В человецех благоволение

 Змей Горянин

Тази вечер у доктор Начеви имаше много гости. Най-отбраните граждани се бяха събрали да посрещнат заедно Рождество и да знаменуват третия имен ден на единствения син на доктора.
Трапезата беше сложена в салона под големия полиелей и беше струпана с толкова много лакомства, че сложените в средата традиционни каледни гозби: сушени сливи, орехи, фасул, постни сърми и петмез - изглеждаха сконфузени, а зелената пръстена кадилница стоеше съвсем засрамена сред кристалните винени чаши. Конфузеше се и госпожа Начева, тя намери възможност още преди да започне вечерята да каже поотделно на всяка от гостенките си:
- Аз, знаеш, съм отчаяна противница на всички тези отживелици, но трябваше да направя удоволствие на мама.
И мяташе бърз поглед към свекърва си.
Гостенките съчувствено се отнасяха към домакинята и изразяваха това, като не обръщаха никакво внимание на "отживелиците".
Беше шумно. Беше весело. Вилицете и ножовете пълнеха салона с музиката на охолството, а звънтенето на винените чаши придаваше още по-голям чар на пиршеството. Отначало разговорите бяха полугласни и сдържани, а сетне когато слугинчето с нова рокля и снежна престилка втори път донесе каните, пълни с вино, гласовете се повишиха, затрептя смях, започнаха песни.
И тъкмо в най-оживената веселба и безгрижие, слугинчето влезе смутена и пошушна, нещо на госпожа Начева.
Младата жена помръдна устните си с досада, извини се на седящите до нея и излезе. Минавайки през коридора, тя взе един шал от закачалката и го метна над блестящата копринена рокля.
Отвори вратата. На осветлената площадка стоеше една дребна женица, прибулена с нещо прилично на парче от войнишко одеало, обута в разкривени обувки, които бяха оставили грозни следи по заснежените стълби и облечена в една тънка рокля, която вятърът свиваше около слабите боси нозе.
За по-малко от миг госпожа Начева забеляза всичко това и грозната нищета я накара да потръпне. А когато нещастницата заговори, на нея ѝ се прищя да блъсне вратата, да я заключи два пъти, да отърчи в салона и да залепи гръб до топлата камина, за да стопли леда, с който я бе затрупал само вида на бедната.
Жената каза на пресекулки:
- Аз... за господин доктора,... съм дошла... Детето ми е... Такова... много му е лошо... Да дойде господин доктора... да го прегледа ... Аз... ще си платя...
Госпожа Начева успя да се съвземе, да се отърси от сантименталността, която я бе обладала и спокойна да отсъди: ако тази жена би била просекиня- лесно! Би ѝ дала и пари и ядене. Всички ония обичайни коледни гозби - всички "отживялици" би ѝ дала с удоволствие. Но да вдигне доктора от трапезата, да развали целия празник - не! това беше безсмислица. Нима само нейният мъж е лекар в града, тя се помъчи да бъде любезна:
- За жалост, госпожо, докторът няма да може да дойде сега. Имаме гости и няма как да ги остави!
- Ох, Божичко! - простена жената. - Смили се, сестрице! Кажи му да дойде... Болно детенце... едничко ми е... Вдовица съм- и то ми е всичкото... Смили се, миличка... И на теб Господ ще ти даде рожба... Ще разбереш каква е майчината мъка... Сми...
- Казах ви, прекъсна я Начева,- че сега не може да дойде докторът. Оставете си адреса - той ще дойде утре. Или пък потърсете друг лекар.
И изброи имената на неколцина. Другата, като че не искаше да я дослуша, а бързо, задъхано каза:
- Няма кому да оставя детето. Чуй ме, госпожа! За ангел ще те имам! Кажи на доктора. Детето гори, като риба се мята... докато се върна, кой знай какво ще му стане... Нека да дойде! Близко сме. На през пет къщи сме от вас... до фурната...
Не може! - сопна се Начева. - Търсете друг доктор, или чакайте до утре!
И тръшна вратата.
Но през матовото стъкло видя, как бедната жена се олюля, а сетне си тръгна, още по-свита под дрипата, която я забулваше. И ѝ се стори, че чу едно стенание, което потъна във воя на вятъра.
Начева влезе в салона с приправена усмивка, с която може би заблуди някои от гостите си. Но докторът забеляза смущението ѝ и с поглед попита, какво е станало. Тя леко кимна, а сетне намери случай да му каже:
- Една просекиня беше. Дадох ѝ пари и я изпратих.
Каза и изведнъж някакви костеливи пръсти я стиснаха за шията. Не разкаяние, а някаква остра бо лка, почти физическа, задържа дъха ѝ, надигна се от гърлото към устните, оттам в слепите очи и заблъска лудо, страшно, с безнадежността и отчаянието на погребални камбани. Нажеженият от светлината салон ѝ се видя морав. Морава мъгла се стичаше от полиелея и из нея, като разгневени змии се виеха струйките тютюнев дим.
Щеше да падне, болката в слепите очи я караха да прималее, и въпреки това, можа да помисли: "Добре че Владо не забеляза нищо. Какъвто е...”
Наистина, докторът не бе забелязал нищо. Успокоен от отговора
на жена си, той приказваше с един гост и не гледаше към нея. И тя продължи настойчиво да мисли все едно и също: "Добре, че Владо не знае!
После изведнъж и стана ясно, че мисли една глупост. Какво значение имаше за нея това, че мъжът ѝ не знаеше, за клетницата, която тя бе нарекла просекиня?
О! Просекиня! Тази бедна жена, грозна от беднотия бе станала още по-грозна от отчаянието, с което просеше помощ за детето си. И нейната грозота сега беше препълнила сърцето на госпожа Начева. Беше развалила хубавия празник!
- Господи, защо тъкмо пред тяхната врата изправи тази разплакана жена- майка? Не можеше ли да се случи тъй, че тя да живее на друга улица, по близо до друг лекар? Защо непременно трябваше да бъде тяхна съседка?
Гостите шумяха, винените чаши звъняха весело, празничното безгрижие се смееше с цяло гърло. А Начева не чуваше нищо. Призракът, забулен с нечистия шал стоеше пред нея изправен до камината и ѝ викаше!
- Виждаш ли?  Аз съм се залепила до горещите плочки и пак ми е студено! Защото в сърцето ми е леденото трупче на моето дете.
Дете! И тя - Начева - имаше дете. Тази вечер щяха да празнуват третият му имен ден. Нейният хубав Титко - с големите черни очи, с розовите бузки и с устнички, които изглеждаха като листца на шипка.
Тя стана предпазливо и без да я забележат гостите влезе в спалнята. В единия ъгъл беше леглото на малкия; в другия - голямото коледно дърво, окичено и натруфено с подаръци. Бяха го сложили в спалнята след като малкият беше заспал. Сега - като станеше полунощ - щяха да запалят свещичките, щяха да се съберат всички гости и щяха да събудят тригодишния именик.
Начева се наведе над леглото на детето. То спеше спокойно полуусмихнато, шипковите листенца се бяха раздвоили и между тях блестяха бели зъбчета. Колко тих и спокоен беше сънят на детето ѝ!
Тя се извърна бързо, сякаш очакваше да я види зад гърба си. Но там седеше коледното дърво: пищно, натруфено, дразнещо дори с великолепието си. Но не него видя тя! Погледът ѝ беше спрян на върха му, откъдето я гледаше с благ укор образът на Иисуса - дете -една стара миниатюра, подарена на нейния Титко още за първия му имен ден.
Иисус я гледаше. Тя се мъчеше да отвърне поглед от него, но не можеше. Нямаше сили. Защото Той беше толкова благ и ѝ казваше:
- Знаеш ли колко е тъжно да гледаш едно дете да се мята като риба? И то е хубаво, като твоя Титко. И него аз обичам толкова, колкото обичам твоето дете. Дори малко повече, защото то няма никаква друга опора, освен мен и нещастната си майка. Аз го обичам толкова, че може още тази вечер да го направя ангелче, но жаля за майка му. Защото тя ще страда... Нали и ти ще страдаш, ако направя ангелче твоя Титко?
- Не! Не! Моля ти се недей! - изхлипа Начева. - Аз съм зла! Аз съм егоистка! Направи всичко каквото искаш с мен, но Титко остави! Моля ти се! И това детенце на тази нещастница!
- Ти тука ли си? - запита дакторът, ненадейно влязъл в спалнята. - Зачудих се, къде си отишла, пък ти, я! И плачеш? Какво има?
Той тревожно се наведе над леглото на сина си, но жена му се обвеси на ръката му:
- Владко, аз... ох, Божичко! Каква глупост направих!.. Клетото детенце! Може и да е умряло...
- Какви глупости приказваш! - крясна Начев. - Нищо му няма на детето!    
- Не! Не на Титко! Аз те излъгах! Не беше просекиня тая жена!.. една наша съседка. Не! -   Не я познавам. Вдовица. Живеела до фурната. Детето ѝ било болно и те викаше, а аз я изпъдих!.. Ох, Божичко!..
- Ех, че глупост си направила! - процеди мъжът ѝ. - Дано не е станало вече късно!
- Аз... за гостите!
- Гостите! Ще почакат! До фурната ли казваш?
И преди да облече балтона си, изхвръкна навън.

Наближаваше дванайсет. Начева беше се върнала при гостите, но в салона бе настъпила някаква тегота.
Домакинята едва бе смогнала да се напудри, ала очите ѝ бяха още леко зачервени. И отговаряше с мъка. Защото мисълта и бе заета само с едно: "Дано Владо не закъснее!"
Къде отишъл докторът ли? Нека гостите извиняват! Повикали го за едно болно дете. Защо не отказал ли? Но помислете, за Бога: едно болно дете! Как може да откаже?
Двете стрелки на големия стенен часовник вече се догонваха. Махалото ги събираше, за да отброят часовете на празничния ден: очите без да искат следяха бавния вървеж на махалото и очакваха първия удар. Всеки го очакваше със своя мисъл, а мисълта на Начева беше страшна, гризеше сърцето с острите зъби на разкаянието - и по цялото ѝ тяло забиваше ледени иглици.
- Господи, дано Владо не закъснее!
И изведнъж, с първия удар на часовника, влезе доктор Начев. Страните му бяха червени от студа, дишаше бързо, очите му светеха като коледни свещици. Той закова поглед върху жена си и викна!
- Цене, слава Богу! Стигнах тъкмо навреме! Ако бях закъснял с половин час - детето беше загубено. Добре, че намерих такси, та можах след инжекцията да го изпратя с майка му в болницата. Ще оздравее бедничкото.
- Ох, каква планина ми падна от плещите! - през сълзи отговори Начева.
- Прощавайте, приятели, - обърна се докторът към гостите си. Един много бърз случай.
И към жена си:
- Ами защо не си запалила свещиците на елхата? Защо не си събудила Титко?
- Да, да! Сега вече трябва да го събудя! Сега мога спокойна да го целуна за Рождество Христово и за имения ден.
Тя отърча, подирена от дванайстия удар на часовника, който зазвуча тържествено и празнично със словата на рождественската песен:
- В человецех Благоволение! 

Коледа 1949 г.