СКЪПИ ЧИТАТЕЛИ, АКО ТОЗИ БЛОГ ВИ ХАРЕСВА, МОЖЕ ДА МЕ ПОДКРЕПИТЕ ТУК Generated image

Необходима ли е религията?

Митрополит Михаил
1939 г.

Въпросът, с който желая да ви занимая, е въпрос жизнено-практически. Разрешението му внася повече светлина и радост в живота на човека. Защото, между ценностите, които осмислят човешкия живот, религиозната вяра заема първо място. Тя е безценен бисер на човешкия дух, чрез който най-вече се дава цена на живота в тая грешна и плачевна земя. Религиозната вяра дава разрешение и отговор на най-важните жизнени въпроси: отгде сме, за какво сме, накъде отиваме и какъв е завършекът на нашия живот. Чрез религиозната вяра, именно, се дава хармонично развитие на нашия дух. Тя помага да си създаде човек единствено правилен мироглед. Но вярата не е случайна придобивка или измислица. Тя е необходима потребност за нашето съществувание. Както на тялото са необходими храна и отдих, така и вярата е необходима за човешката душа. Коренът на религиозната вяра лежи в живите връзки на тая душа с нейния Създател. И както нашите телесни очи търсят слънчевата светлина, така и нашите духовни очи се стремят към Духовното Слънце, Бога, за да бъдат изпълнени с успокоителна светлина. Иначе, отдалечавайки се от Бога, напущайки религиозната вяpa, large човешката душа се излага на страшни опасности и изкушения. Безверието осакатява и извращава човешката природа. То ѝ отнема спокойствието. Заглушава най-добрите стремежи на човешкия дух. Всеки, който е изгубвал Бога, е преживявал страшна трагедия. Оттук и трагичният характер на хората, герои на безверието у Чехова, Максима Горки и у други писатели. Давид Щраус, който жестоко се бори против божественото largeдостойнство на Иисуса Христа, в края на своята книга „Der alte und neue Glaube", описва твърде искрено състоянието на безрелигнозния човек. Той казва: „Загубата на вярата в Провидението принадлежи към най-чувствителните загуби, които са свързани с отричането на християнството. Подир това вие виждате себе си поставен сам в средата на една чудовищна световна машина с нейните железни зъбчати колела, въртящи се с шум около вас, — виждате себе си сред този ужасен механизъм, беззащитен и безпомощен, без да сте гарантиран нито за момент, че при най-малка предпазливост не ще бъдете закачени от някое колело и разкъсани на парчета или ще бъдете сплескани от тежкия удар на някой грамаден чук. Това съзнание на пълна изоставеност е нещо ужасно“.
Хенрих Хайне, който в известното си стихотворение „Въпроси“ (Fragen) нарече глупец оня, който се занимава с религиозни въпроси, в края на живота си, бидейки болен на легло, бе озарен от истините на християнството и на Библията, Когато приятелите му го запитали, къде най-напред ще отиде, когато оздравее, в театъра ли, той отговорил: „не, драги приятели, най-напред ще отида в църква!“
Известна е омразата към религията и особено към всичко християнско на Фридрих Ницше, чийто идеи така жадно и лекомислено се поглъщат от нашата интелигенция. Ницше показваше себе си като краен и отчаян безбожник. Вяра, религия, християнство — всичко това за него е заблуждение. Чрез устата на своя герой Заратустра, Ницше се провиква: „Кажи ми, кой е по-безбожен от мене, за да се порадвам на неговите указания. Аз отричам Бога, като Бог.. Дори ако биха ми доказали съществуванието на Бога на християните, и тогава още по-малко бих могъл да повярвам в Него". Но, явявайки се съзнателен атеист, Ницше ясно показва, към какво може да доведе в живота на човека всеки атеизъм. Като изгуби Бога, своя жизнен идеал, той съзна дълбоката важност на това съдбоносно събитие. Той почувствува, че изгуби смисъла и целта в живота. А какво е означавала за Ницше тая загуба, може да се види от неговата Повест за безумния, който търси Бога и под образа на когото лесно е да се узнае самия Ницше. В нея той пита: „Чували ли сте вие за оня безумец, който посред пладне запалил фенер, избягал на площада и непрекъснато викал: „Бога търся, Бога"! Всички, които стояли и не вярвали в Бога, високо се смеели и подигравали. Но безумният не преставал да бяга сред тълпата и, пронизвайки всички със своя поглед, викал: „Кажете, къде е Бог? „Но аз ще ви кажа: ние Го убихме, — и вие и аз. Ние всички сме негови убийци!
Но, как ние можахме това до направим? Как можахме да изпием морето? Какво направихме ние, като откъснахме земята от нейното слънце? Накъде тя сега отива? Накъде ние отиваме? Далеч от всяко слънце? Не падаме ли ние неудържимо в пропастта? Отзад, отпред, отстрана, от всички страни? И има ли още висше и низше? Не блуждаем ли в безконечното пространство? Не чуваме ли дишането на необятната пустота? Не става ли по-студено? Не настъпва ли по-тъмна и по-тъмна нощ? Нима не се чува шумът на гробарите, които погребват Бога? Нима не усещаме миризмата от гниенето? И боговете гният! Бог е умрял! Бог не ще възкръсне! И ние Го убихме! С какво ще се утешим ние, убийци между убийци? Най-святото и могъществено същество, което само е било в света, почина под ударите на нашитe ножове. Кой ще измие от нас тази кръв? С каква вода можем да се очистим? Какви празници на изкуплението, какви свещенни игри трябва да се измислят? Величието на това събитие не е ли твърде непосилно за нас?  Явно е, че Ницше сам се е ужасявал пред факта от „смъртта на Бога“. „Като е погребал Бога“, по неговото фигурално изражение, в душата му е останала страшна пустота, невъобразим ужас. За него се указва тежко да живее в хладния гроб без Бога. Той търси истината, знанието, но пак желае да намери за тях опора в религията. „О, ако истините — възклицава той — бяха тъй спасителни, успокоителни и благотворни, каквито са заблужденията на религията („Меп-schliches also Mensckliches*, I, S 166)!
Без религия Ницше представлява човека, че „ходи по въже, протегнато над цяла бездна“. Страшно е да разбере такъв човек своето положение, — „като съзнава под себе си бездната, страшно е да ходи, страшно е да се вглежда наоколо, страшно е да се поколебае, страшно е и да се спре — да не ходи“. Затова, въпреки че отрече религията, Ницше не престава да се стреми страстно към религиозния идеал и изпитва някаква безумна страст пред непознаваемия Бог. Сякаш, безумно плачейки, той вика към изгубения Бог: „О, върни се, мой неизвестни Боже, моя скръб, мое последно щастие! Върни се с всички Твои стари мъчения, върни се! Моите сълзи текат към Тебе. И моят сърдечен пламък гори за Тебе, само за Тебе още гори“. (Герасимов, Ницшеянство, стр. 44)! И въпреки че обяви безпощадна война на Христа, Ницше най-накрай се нарече с името на Христа. Известно е неговото последно писмо до приятеля му Брандес, написано, когато неговият умствен живот вече завинаги гаснеше, и бе подписано: „Разпятият“. Вижда се, след несполучливата и неравна борба с християнския идеал, със Спасителя Христа, и от неговите уста, както, преди 16 века, от друг отчаян борец срещу християнството, Юлияна Отстъпника, трябваше да се изтръгне същото признание: „Ти победи, Галилеянино! Защото в тази борба, наистина, Ницше падна страшно сразен: съвършено отслабнал, той погина в своята безумна гордост, неговото съзнание се помрачи и лудостта тури край на живота на тая разтревожена душа. Така Ницше, със своя трагичен край и със своята неумолима логика, показа, че е много лесно да се отрича Бог и душата, обаче, това значи — да се отрече истината, като истина, доброто, като добро, и хубавото, като хубаво. Или, иначе казано, тогава „нищо не е истинно, всичко е позволено" (Hichts ist wahr, alles ist erlaubt). Няма морал, като морал. Ницше имаше свой морал извън всеки морал и добро. И той се състоеше в преклонение пред силната личност и в възвеличаване на личности, като Нерон, Цезар, Боржиа и други, които са запечатани с всечовешко презрение. Оттук отсътствието на каквото и да било ограничение за съвестта на неверующия човек и широкият простор на всички човешки страсти. Обаче, напълно прави остават думите, че, „ако безверието прилича на слаба ледена кора, по която все пак някога може да мине един човек, то повлекат ли се след него повече души, неминуемо ще намерят своята гибел“.
Това потвърждава и Достоевски. Както е известно, в „Братя Карамазови", в поемата „Великият инквизиторъ" той ни рисува картината на живота тогава, когато хората, издигащи сития стомах като кумир, и недоволни от верующите хора и от свещеници и всякакви проповедници, ще изгонят последните по гори и пущинаци. Но, вместо да направят живота по-добър, той става много по-лош и по мъчен защото, настъпват грабежи, убийства и безчинства на всяка крачка. Хората идват почти да антропофагия, до човекоядство. Целият живот заприличва на зверилница. Едва тогава хората си спомнят за миналото, потърсват пак свещеници и проповедници и заживяват с Бога, намирайки в Него успокоение,
щастие и утеха. . . Кой не ще съзре в тая картина едно изпълнено пророчество в живота на руския народ? Но само в живота на руския народ ли?
Не преди много години вестниците съобщиха, че един американски лекар не можел да търпи Бога, вярата и свещениците. Случайно прочел, че някои, като него, образували „град на безбожниците“. Веднага той побързал да отиде, но какво вижда там? Хората, като се обезверили, се и оскотили. Нямали никакво доверие помежду си. Крадели се. Убивали се. Лъжели се. Тогава разбрал той цената на вярата! И побързал да напише писмо до един свой приятел — да правят и струват, но да им пратят мисионери и да им помогнат да се сдобият с църкви.
Така е с всеки човек. Щом той изгуби вярата, при най-малка несполука, унива, пада духом. На това, се дължат така зачестилите в последно време самоубийства. Техните жертви са лишени от ценната подпора на вярата. Докато животът за тях е светъл празник, те лекомислено живеят, а почувстват ли малко страдание — вземат необмислени решения. И това правят и учени хора. Защо? Защото не чувствуват връзката си с Бога! Такъв случай изнася Гьоте в лицето на Фауста. Фауст е учен човек, доктор, юрист, философ. Но продава душата си за наслади. Той е недоволен. Пустота вее в душата му. Отчаяни мисли го налягат. И той е готов да изпие чашата с отрова. Но чува — „Христос воскресе!“ Спомня си детинството и своята детска вяра. И тая вяра го заставя да се върне отново към живота. Такова е жизненото значение на вярата.
Обаче, това, което говоря, не се отнася до онези, които мислят, като Ламетри, че трябва да ядем, пием и се веселим, или като Фохт, че човек не е нищо друго, освен Странствуваща печка, нито като Фойербаха, че ние сме само това, що ядем. . . Грубият човек с материалистически мироглед може самодоволно да отрича вярата и църквата като отживелици. Но истинските учени, както показват анкетите на Пфенигсдорфа, Д-р Денерга и Тобрума, 92% от тях са верующи хора, 6% още се съмняват, а само 2% са безверници. Аз мисля, че при тези резултати на такива безпристрастни анкети, няма и не бива да има място повече за ратоборство срещу вярата от името на науката. Истинското знание довежда до Бога. Само полузнанието отрича вярата и Бога. Съвременни мислители, като Бергсон и Джеймс, ни откриват значението на жизнената интуиция и безсмъртие на човешкото съзнание. А социологът Ромен Ролан счита за мизерен оня човек, който отрича вярата. Той сам казва: „Аз не вярвам, а живея с Бога“.
Време е и ние да си дадем сметка за положението у нас. Никой не може да отрече, че нашето общество е раздвоено. Грубото материалистическо схващане за живота води упорита борба за повече материални блага. То е готово да пролива бистра кръв, да подигне българин срещу българин и брат срещу брат. Така, злото, чрез своите оржъдия, ред години вече у нас жъне своите плодове. Наша велика и свещена задача е да намерим здравата опора в живота, за да се борим със стихиите на тоя свят. Тая опора е вярата в Бога и в Храста Спасителя. Само чрез нея ще се запази семейството и всичко боголюбезно, братолюбезно и доброхвално. Светът днес бушува в злото, в стихията на злото. Сатаната играе безшумното си хоро. Но ние трябва да му се противопоставим, да му дадем отпор. Как? Като създаваме истински ценности и като запазим вековечната опора в живота на човека: вярата му в Бога и в спасението. Като народ, ние сме страдали в живота много, премного сме страдали. Трябва да гледаме занапред да стъпим здраво на нозе, като пoeмем своите съдбини в здрави ръце. Сега вече много хора, които плащаха в миналото тежък данък на предубеждението, че културата и науката могат да заместят църквата и вярата днес, като гледат, що става в света и наоколо, се коригират и връщат към своята стара, но свята Bяpa. Защото всички се убедихме достатъчно, че щом се отнеме вярата на човека, отнема се и морала му. А както отделният човек, така особено, и народите, имат нужда от опора във вярата и в морала, за да могат да съществуват. И сам Христос Спасителят ни приканва към това. Той иска от нас да приличаме на оня благоразумен мъж, който съгради къщата си на камък. Заваля дъжд. Придойдоха реки. Духнаха ветрове и напряха на тая къща но тя не рухна, защото беше основана на камък“. (Мат. 7:2,—20). Всеки, обаче, който отрича вярата, който отхвърля нейната ценна опора, морала, пак, според думите на Христа, ще заприлича на неразумен човек, който си съгради къща на пясък. И заваля дъжд. Придойдоха реки. Духнаха ветрове и напряxa на тая къща и тя рухна, и рухването ѝ беше голямо“ (Мат. 7: 26—27)
Кой желае да се случи това с негововата къща, с неговия живот, с нашия народ. Никой, разбира се. Но затова трябва да издигнем вярата си, като силно горящ светилник. Докато тя гори в нашите души, нашият път е осветлен, ние сме в безопасност. Всички ще бъдем спасени!

Прочетете още: Бог, природа и човек

Няма коментари:

ДАРЕТЕ И ПОДКРЕПЕТЕ

Описание Сума
Дарение BGN

Дарете в евро

Абонирайте се, за да следите канала в

Популярни публикации

Последователи