Св. Николай
Велимирович
Евангелие за радостта и злорадството
Мат. 9: 1 – 8, Зач. 29
Да не се радваш на чуждото добруване е една от
най-недостойните черти на загрубялата от греха човешка душа. На какво, от съмване до мръкване, слънцето учи човешките
очи? Хора, радвайте се на доброто и тази радост ще ви направи богове! Гладният славей в зори пее по два часа, преди да намери
две зърна за закуска. На какво славеят учи хората, богатите в постелята, които
започват своя ден с отворени уста, но не за песен, а за храна? Хора, радвайте
се на доброто и пейте за доброто! Не питайте за чие добро! Доброто няма
господар на земята. То е далечен гост; ние – сътворените и смъртните, не сме
владетели на доброто, а негови певци.
Да тъжиш за чуждите скърби – това го могат и грешните старци. Но да се радваш на чуждата радост – това го умеят само децата и онези, които са невинни като деца. Истина ви казвам – говори Господ, – който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него. (Марк. 10: 15; Мат. 18: 3). А какво е Царството Божие, ако не сбор от всички блага и отсъствие на каквото и да е зло? Невинното дете се радва на чуждото добро повече, отколкото злият старец на своето собствено. Защото за детето няма чужда радост. То споделя усмивките на всички устни, та чак и присмеха възприема като усмивка. Никой на земята не е тъй подобен на Бога, както невинното дете. Божията радост за нашето добро, па макар и най-малкото, е неизказана и съвършена.
Господ, като дошъл между хората, им открил неизмеримото на Божиите блага. На тези блага се зарадвали децата и всички онези хора, които по своята непоквареност най-много приличали на деца. Но тези блага не само не зарадвали хората със зъл ум и вкаменени сърца, а напротив – натъжили ги и ги огорчили. Христос напомня на хората за тяхното изконно отечество в Божията светлина и обществото на ангелите – децата се радват на това, а злите старци ругаят. Христос отнема страха от хората и ги прави безстрашни господари на света – децата го приемат с благодарност, а князете го отхвърлят. Христос очевидно показва как човек, съединен с живия Бог, може да победи и себе си, и природата около себе си, и злите духове, и болестите, и смъртта – и децата, с веселие, се трупат около Господа, за да се насладят още повече на тези победи, докато князете се трупат около Господа с огорчение, за да намерят повод за Неговото унижение, арест и мъчение. Децата искат от Христа благословение, а народните старейшини бълват проклятия върху Него. Ако хората са здрави и нормални, те биха се радвали с детска радост на всяка Христова дума, на всяко Негово дело. Защото Той им показва само добро, само светлината и красотата на доброто, само сладостта, постоянството и силата на доброто. Но много хора – нито тогава, нито пък днес, не се радват да видят благата, които Христос открито им показвал. Защо, защо? Защото хората са се примирили със злото, свикнали са със злото, съюзили са се със злото и злото им е станало като същност, а доброто – като измама. Като кокошка, която дълго време е кълвала по нарисувани зърна, и когато между нарисуваните зърна е поставено истинско зърно – тя, разочарована, не иска повече да кълве, гледайки на истинското зърно като на лъжливо. О, кокоши ум имат онези хора, които мислят, че и от Христовите ръце може да се роди измама, както от останалите нечисти ръце! Ако и от Неговите ръце, и от Неговите уста би произлизала измама, тогава, наистина, човешкият живот щеше да е по-лош от небитието, по-страшен и от най-страшния сън и по-безумен от най-безумния водовъртеж. Стократно жалки са онези, които на подадената Христова десница не подават своята ръка; и ето, на която и да е друга страна да са подали ръката си, подали са я в огъня или във вълчите челюсти. А блажени сте сто пъти вие – вярващите, които се радвате само при споменаването на Христовото име, както дете при споменаването на името на майка му. Само се препашете със сила и търпение, та до край да устоите във вярата и радостта. Защото за онзи, който тръгне след Христа и се върне, ще бъде по-тежко, отколкото за онзи, който никога не е тръгвал след него. И ако Господ го е избавил от един зъл дух, а той се отрече от Господа, ще го нападнат и завладеят други седем духа, по-зли от онзи – първия (Лк. 11: 24 – 26).
Христос е като водораздел. Където Той се появи, там хората веднага се разделят на два лагера: на такива, които се радват на доброто, и на други, които не му се радват. Така е между хората и до ден днешен, така е било и по времето, когато Господ, облечен в човешка плът, е ходел по земята. Днешното евангелско четиво описва това страшно разделение между хората в присъствието на показващия благата и наш Господ и Спасител – Иисус Христос.
Тогава Той влезе в един кораб, отплува обратно и пристигна в града Си. Това станало след Неговото посещение при езичниците на източния бряг на Генисаретско море[1]; след изцелението на двамата бесновати и след страшното изобличение на невярващите хора от самите демони, че Христос е Син Божий. Той влязъл в кораба. Това бил онзи същият кораб, с който Той, заедно с апостолите, преплавал езерото; същият, на който преди това извършил също толкова велико чудо като изгонването на демоните от хората – Тогава, като стана, запрети на ветровете и на морето, и настана голяма тишина. Днес отново чуваме от Евангелието, че Господ, при завръщането Си от това пътуване, изцелил разслабения и простил греховете му. Така, за кратко време, Христос извършил три велики дела, три изключителни чудеса, които ясно свидетелствали, че Бог е посетил хората. В кратко време Господ разкрил три неизмерими велики блага на хората: власт над природата, власт над демоните и власт над греховете и болестите. Три големи причини за радост на хората! Страшни са веригите, с които ни връзва природата – кой няма да се зарадва на освобождението от тези вериги? Още по-страшни са веригите, с които ни оковават демоните и ни бият, докато обезумеем – кой няма да се зарадва от победата над тези най-върли врагове на човешкия род? А веригите, с които грехът ни спъва и ни предава в робство на природата? Демоните и болестите са първите вериги, в които човек се оковава самоволно, като още отначало се отказва от послушание и смирение пред своя Творец. О, смъртни, кой от вас не ще се зарадва от разкъсването на тези първи вериги, които са основата и материалът за всички останали ваши робски вериги?
Това - последното благо, Господ представил пред хората тогава, когато от Гадаринските предели потеглил обратно и пристигна в града Си. Неговият град бил Капернаум, в който Той се настанил, защото бил отхвърлен и без малко не бил убит от гражданите на Своето дългогодишно обиталище - Назарет (Лк. 4: 28 – 31; Мат. 4: 13).
И ето, донесоха при Него един разслабен, сложен на постелка. Това събитие е описано и от евангелистите Марк и Лука. Последните двама описват случая с някои подробности, които евангелист Матей пропуска. Разслабеният бил толкова зле, че не само не можел да дойде сам при Христа, ами не можело даже да се допрат до него и да го свалят от постелката, та затова неговите роднини и приятели били принудени да го изнесат с нея от къщата и да го донесат пред Господа. Отчайващата разслабеност се вижда още и от това, че четирима човека трябвало да носят постелката, за да могат да я държат стабилно и по-малко да я тръскат при ходенето. Като я донесли до къщата, където бил Христос, те видели, че от многото народ, който се тълпял пред вратата, ще е съвсем невъзможно да влязат. И те решили да разкрият покрива на къщата и през него да спуснат постелката с болния пред Христа. В това време Господ излагал пред народа Своето учение. Той им проповядваше словото. Той не пропилявал нито миг - след делата проповядвал със слово, след словото вършел дела. Непрестанно си служел със слово и дела само за да помогне на човеците да се радват на доброто и да вярват в доброто и в Него като на върховен притежател и изявител на доброто.
И като видя Иисус вярата им, каза на разслабения: дерзай, чедо, прощават ти се греховете! Господ Иисус видял тяхната вяра не тогава, когато те спуснали болния пред Него, а още тогава, когато те вдигнали постелята с болния и тръгнали от къщата към Него. Защото, Онзи, който можел да види помислите на човешкото сърце, можел още по-лесно да види случващото се надалеч, както и наблизо. Той е видял Натанаил под смокинята, преди още да бъде доведен пред Него (Иоан 1: 48). Какво говорим?! Той е видял случващото се, а и онова, което ще се случи до края на времената. Тук не е казано: „Като ги видя Иисус“, а видя… вярата им, та с това да се покаже, че Иисус вижда и онова, което е още по-трудно да се види, онова, което е най-съкровено в човека. А това отново е написано заради нас, та да знаем, че Господ и днес вижда, както и тогава, и още да знаем, че Божията помощ може да очакваме в страданията само тогава, когато имаме вяра. Бог, като види нашата вяра, не закъснява със Своята помощ.
И като видя… вярата им. Но чия вяра? Дали само вярата на онези, които донесли болния, или и вярата на болния? Най-напред е очевидна вярата на онези, които са донесли болния. И само по тяхната вяра Господ е можел да изцели разслабения. Защото при много случаи Христос е извършвал чудо и без знанието, и без вярата на болния. Преди всичко мъртвите, които Той е възкресил, не са могли да имат вяра, та чудото да ставало по тяхната вяра. Та чак и близките им невинаги са показвали особена вяра. За Наинската вдовица не се споменава, че вярвала, а само че плачела за мъртвия си син. Но часът, в който Господ пристъпил към нея, и натъжен, решително ѝ казал: Не плачи, може би в нея засияла вярата в Неговото могъщество. Нито пък Марта и Мария – Лазаровите сестри, вярвали твърде много, че Христос ще възкреси техния умрял брат и то четири дена, след като лежал в гроба. Единствено началникът Иаир имал силна вяра в Христа, когато пристъпил към него и казал: Дъщеря ми тоя час умря; но дойди, възложи ръката Си върху нея и тя ще оживее (Мат. 9: 18). Също тъй Христос не излекувал много тежко болни по тяхната вяра, а главно по вярата на техните роднини и приятели. Така излекувал Той слугата на стотника в Капернаум (Мат. 8) – не по вярата на тежко болния слуга, а по вярата на стотника, както излекувал и дъщерята на хананейката – според вярата на майката (Мат. 15: 22); както излекувал много епилептици, бесновати и глухонеми – по вярата на техните роднини или приятели, които ги водели при Него (Мат. 9: 32; 15: 30; 17: 14 и др.). Гадаринските бесновати пък очистил от демоните и ги излекувал и без тяхната вяра, и без вярата на техните близки, единствено по съображения и според плана на домостроителството за човешкото спасение, единствено за да пробуди вярата в оглупелите и да я укрепи в маловерните (Мат. 8: 26).
От случая с този разслабен се вижда, че вярата на онези, които са го занесли при Христа, е била голяма. Христос не ценил тяхната вяра по външни признаци; Той гледал направо в техните сърца и видял тяхната голяма вяра. Но ние, които не виждаме в сърцето, можем по външните признаци да разберем, че вярата им наистина била голяма. Четири човека да се решат да донесат един безнадеждно болен при Христа – това не е ли признак на голяма вяра? Освен това да вдигнат покрива, да го разкрият и да спуснат болния през покрива в къщата пред Христа – това не е ли очевиден признак на силна вяра? Защото, замислете се, на какъв риск да станат за посмешище на своите съседи, тези четири човека се излагали, ако трябвало след толкова труд и след разкриване на покрива на къщата, да върнат болния обратно неизлекуван! А хората и тогава, както и днес, се плашели от осмиване и се страхували от неуспеха. Само най-силната вяра не се плаши от присмех, нито се страхува от неуспеха – даже не мисли за присмеха, както и не се съмнява в успеха.
Господ, значи, можел да излекува болния, като виждал само вярата на неговите носачи. Ала има признаци, че и сам болният имал вяра. Преди всичко, един що-годе в съзнание човек, ако няма вяра, би ли позволил на хората заедно с постелята да го носят по улиците, и, което е най-важно – нима би им позволил да го качат на покрива и да го спуснат през него вътре в къщата? Но има и още един вътрешен признак за вярата на болния. Господ го нарекъл чедо – Чедо, прощават ти се греховете! Нима Господ би нарекъл чедо един невярващ? Нима на неразкаял се може да се рече: „Прощават ти се греховете“? Когато Христос щял да възкреси сина на Наинската вдовица, той не му рекъл „чедо“, нито „сине“, нито „момко“. Защото мъртвият нито може да вярва, нито може да се кае. А тук Той нарича болния чедо! Та не Той ли е казал: ако човек се покае , прости му (Лк.17: 3)? Покаянието, значи, е условие за прощаването. А без срам и страх пред Бога, и без вяра в Бога, няма покаяние.
Тогава някои от книжниците казаха в себе си: Той богохулства. Така мислели онези, които не се радвали на доброто, съюзниците и робите на злото. Всъщност казват: Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Тези разбойнически и изсъхнали души, които мислели себе си за най-големите мъдреци, и които искали да свалят Христос поне на своето ниво, ако не и на по-ниско, неоспоримо не могли да вместят в своя плитък и помрачен ум мисълта, че Бог може да се яви като човек, и че това явяване на Бога като човек се е осъществило в лицето на самия Господ Иисус. На тях не им било до страданието на болния, а още по-малко пък до неговото изцеление – те търсели Христова дума, с която да могат да унизят Христа, да го отстранят от своя път и от своята съвест.[2] Защото им бил непоносим.[3]
А Иисус, като видя помислите им, рече: защо мислите лошо в сърцата си? Не се казва в ума, а в сърцата, което означава, че тяхната мисъл била съединена с огорчение и омраза. Защото те не слушали Христа [словата Му] нито като вярващи, нито като обективни изследователи, а като шпиони и преследвачи. Ако да са били вярващи, те щели да се зарадват на словата и делата Христови, както и останалите хора, които, като ги видели, прославили Бога. А ако били обективни изследователи, те щели да повярват в Христа, както е повярвал стотникът на стражата под Кръста на Голгота. Защото той обективно и безпристрастно наблюдавал всичко което се случвало, и като видял какъв страх и ужас обхванали цялата природа, той извикал: Наистина Божий Син е бил Тоя Човек! (Мат.27: 54).
Господ Иисус видял помислите им. Кой може да вижда помислите освен Бог? Ти изпитваш сърца и утроби, праведний Боже! – провиква се цар Давид (Пслм. 7: 10). Аз, Господ, прониквам в сърцето и изпитвам вътрешностите, за да въздам всекиму според пътя му и според плодовете на делата му – казва Господ чрез пророк Иеремия (17: 10). А Соломон в молитвата си казва: Ти познаваш сърцата на синовете човечески (II Парл. 6: 30). И ето, Господ вижда сърцата и помислите в сърцата. Както земята не може да види окото, а окото може да види земята, така е и с всички земни творения, ограничени от времето. Те не могат да прозрат в тайните на вечността, а Окото на вечността може да прозре и види всичко, което е на земята и във времето. Гледайки с Окото на вечността, Господ Иисус е прозрял и видял какво се крие и в морските дълбини и в дълбините на човешките сърца, както и във всички дълбини на времето и пространството.
Защо мислите лошо в сърцата си? Това попитал незлобивият Господ своите подслушвачи и гонители. О, каква неизмерима чистота на Христовите мисли! Каква неописуема красота на Неговото сърце! Защо мислите лошо? Защо не мислите добро? Защо очаквате лошото? Защо не очаквате доброто? Защо стоите до бистрия извор и очаквате от него да потече мътилка? Защо гледате към слънцето и очаквате неговото потъмняване? Откажете се от тези болнави привички, па се радвайте на бистрия извор и на слъчевата светлина! Господ не им се присмива, не ги напада, не ги навиква, както би постъпил обикновен, смъртен човек към своите врагове тогава, когато би успял да върне здравето и силата на един разслабен човек. Наистина, и най-внимателният лекар не би могъл тъй благо да се отнася към своя най-тежко болен, както кроткият и милостив Господ се обръща към своите безумни преследвачи – защо мислите лошо в сърцата си?, когато може да мислите добро, да очаквате доброто, и да се радвате на доброто?
Кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете ли; или да кажа: стани и ходи? Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (казва на разслабения); тебе казвам: стани, вземи си постелката и върви у дома си. И той стана веднага пред тях, взе това, на което лежеше, и отиде у дома си, като славеше Бога. Да каже дума, за Господ е същото, както и да извърши дело. За обикновен смъртен човек е еднакво лесно да каже: „опрощават ти се греховете“ и „стани и ходи“, тъй като и едното, и другото остават без никакви последици. Но за безгрешния Господ словото е същото, каквото е и делото. Затова Той иска с горните думи да каже: „Кое е по-лесно да се направи – да се опростят греховете на човека, или да се вдигне здрав от постелята?“ И едното и другото е еднакво невъзможно за обикновения смъртен човек. За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно (Мат. 19: 26). Кое, значи, е по-лесно – да се излекува душата, или да се излекува тялото? Душата не може да се излекува по никакъв друг начин, докато не ѝ се опростят греховете. Като се опростят греховете, и душата става здрава; а при здрава душа е лесно да се изцели и тялото. Затова, по-важно е да се простят греховете на болния, отколкото да бъде вдигнат на крака, както е по-важно да се премахне червеят от корена на дървото, отколкото да се очисти дървото от прояденото от червея. Защото докато червеят е в дървото, дотогава ще има и проядено по дървото. Причина за болестите почти винаги е грехът – и за душевните, и за телесните. Изключения са случаите, когато Бог, по Своя благ Промисъл, допуска телесни болести и върху праведниците, както най-ярко показва примерът с праведния Иов. Но от сътворението на света като правило важи, че грехът е причина за болестите. И онзи, който може да унищожи в болния греха, може още по-лесно да направи неговото тяло здраво. Онзи, който пък временно може да подари здраве на тялото, а не може да прости греха, постъпва като овощаря, който чисти дървото от прояденото, ала не знае как, нито пък може да отстрани, червея от корена на дървото.
Всичко, което върши Иисус, върши съвършено, с план и без грешки. Той се радва да върне на болния в пълнота здравето на душата и тялото. Затова първо лекува душата му и чака книжниците да изрекат своето си, т.е. да кажат: Той богохулства, за да има повод да обясни връзката на греха с болестите, да изтъкне превъзходството на душата над тялото и да покаже още по-ясно Своето божествено всемогъщество. На тежко болния понякога се предписва по-силно лекарство. В този случай Господ показва Себе Си като властимащ. Тук Той не се позовава на Небесния Отец, а на Своята предвечна власт и сила. Трябва да се обърне внимание и на думата „на земята“: Син Човеческий има власт на земята да прощава. Т.е., докато човек е в този живот на земята, само дотогава могат да му се простят греховете. Но когато си отиде от земята, няма да има опрощение. В другия свят няма опрощение за грешниците, които без покаяние са се преселили от този живот. Затова е казано на земята.
Стани, вземи си одъра и върви у дома си! – така решително говори Господ на болния, не както говорят книжниците, а като такъв, който има власт. И както Той има власт да опрости греховете на душата, така също има власт и да заповяда на тялото да бъде здраво. Но за да няма никакво съмнение в оздравяването на болния, Господ му заповядва да вземе своята постеля, на която са го донесли четирима души, и да си върви вкъщи. А защо му нарежда да иде точно в своята къща? Първо, защото Господ се сърадва на чуждото добро, и защото желае оздравелият първо да отиде в дома си, за да занесе радост там, където продължително време царувала тъгата, и да зарадва своите домашни, които са се мъчили около него по време на болестта му. Второ, за да покаже на славолюбивите книжници, че каквото Той върши, го върши от чисто човеколюбие, а не както те постъпват, за да ги прославят хората. Както на пастира не му е до това да го хвалят неговите овце, така и на Христос не му е до това да го хвалят хората. От човеци слава не приемам (Иоан 5: 41), казал Той при друг случай, а сега искал и да го покаже.
А народът, като видя това, почуди се и прослави Бога, Който е дал такава власт на човеците. Докато книжниците в сърцата си хулели Христа, останалият народ, на когото светската суета не е помрачила съвсем ума и не е отровила съвсем сърцето, се чуди и прославя Бога за Неговите невиждани дела, които Господ извършил пред очите на всички. Този народ, който така се чуди, и който прославя Бога, е много по-добър от твърдоглавите книжници и е много по-близо до доброто и истината от гадаринските езичници, които видели чудото и не прославили Бога, а жалейки за своите свине, изгонили Христос човеколюбеца от своите земи. Но и този народ, все пак, не разбрал предвечната[4] божествена сила на Христа Спасителя. Той [народът] прослави Бога, Който е дал такава власт на човеците. Но този народ не видял и не припознал Господа Иисуса като Единороден Божи Син.
Да тъжиш за чуждите скърби – това го могат и грешните старци. Но да се радваш на чуждата радост – това го умеят само децата и онези, които са невинни като деца. Истина ви казвам – говори Господ, – който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него. (Марк. 10: 15; Мат. 18: 3). А какво е Царството Божие, ако не сбор от всички блага и отсъствие на каквото и да е зло? Невинното дете се радва на чуждото добро повече, отколкото злият старец на своето собствено. Защото за детето няма чужда радост. То споделя усмивките на всички устни, та чак и присмеха възприема като усмивка. Никой на земята не е тъй подобен на Бога, както невинното дете. Божията радост за нашето добро, па макар и най-малкото, е неизказана и съвършена.
Господ, като дошъл между хората, им открил неизмеримото на Божиите блага. На тези блага се зарадвали децата и всички онези хора, които по своята непоквареност най-много приличали на деца. Но тези блага не само не зарадвали хората със зъл ум и вкаменени сърца, а напротив – натъжили ги и ги огорчили. Христос напомня на хората за тяхното изконно отечество в Божията светлина и обществото на ангелите – децата се радват на това, а злите старци ругаят. Христос отнема страха от хората и ги прави безстрашни господари на света – децата го приемат с благодарност, а князете го отхвърлят. Христос очевидно показва как човек, съединен с живия Бог, може да победи и себе си, и природата около себе си, и злите духове, и болестите, и смъртта – и децата, с веселие, се трупат около Господа, за да се насладят още повече на тези победи, докато князете се трупат около Господа с огорчение, за да намерят повод за Неговото унижение, арест и мъчение. Децата искат от Христа благословение, а народните старейшини бълват проклятия върху Него. Ако хората са здрави и нормални, те биха се радвали с детска радост на всяка Христова дума, на всяко Негово дело. Защото Той им показва само добро, само светлината и красотата на доброто, само сладостта, постоянството и силата на доброто. Но много хора – нито тогава, нито пък днес, не се радват да видят благата, които Христос открито им показвал. Защо, защо? Защото хората са се примирили със злото, свикнали са със злото, съюзили са се със злото и злото им е станало като същност, а доброто – като измама. Като кокошка, която дълго време е кълвала по нарисувани зърна, и когато между нарисуваните зърна е поставено истинско зърно – тя, разочарована, не иска повече да кълве, гледайки на истинското зърно като на лъжливо. О, кокоши ум имат онези хора, които мислят, че и от Христовите ръце може да се роди измама, както от останалите нечисти ръце! Ако и от Неговите ръце, и от Неговите уста би произлизала измама, тогава, наистина, човешкият живот щеше да е по-лош от небитието, по-страшен и от най-страшния сън и по-безумен от най-безумния водовъртеж. Стократно жалки са онези, които на подадената Христова десница не подават своята ръка; и ето, на която и да е друга страна да са подали ръката си, подали са я в огъня или във вълчите челюсти. А блажени сте сто пъти вие – вярващите, които се радвате само при споменаването на Христовото име, както дете при споменаването на името на майка му. Само се препашете със сила и търпение, та до край да устоите във вярата и радостта. Защото за онзи, който тръгне след Христа и се върне, ще бъде по-тежко, отколкото за онзи, който никога не е тръгвал след него. И ако Господ го е избавил от един зъл дух, а той се отрече от Господа, ще го нападнат и завладеят други седем духа, по-зли от онзи – първия (Лк. 11: 24 – 26).
Христос е като водораздел. Където Той се появи, там хората веднага се разделят на два лагера: на такива, които се радват на доброто, и на други, които не му се радват. Така е между хората и до ден днешен, така е било и по времето, когато Господ, облечен в човешка плът, е ходел по земята. Днешното евангелско четиво описва това страшно разделение между хората в присъствието на показващия благата и наш Господ и Спасител – Иисус Христос.
Тогава Той влезе в един кораб, отплува обратно и пристигна в града Си. Това станало след Неговото посещение при езичниците на източния бряг на Генисаретско море[1]; след изцелението на двамата бесновати и след страшното изобличение на невярващите хора от самите демони, че Христос е Син Божий. Той влязъл в кораба. Това бил онзи същият кораб, с който Той, заедно с апостолите, преплавал езерото; същият, на който преди това извършил също толкова велико чудо като изгонването на демоните от хората – Тогава, като стана, запрети на ветровете и на морето, и настана голяма тишина. Днес отново чуваме от Евангелието, че Господ, при завръщането Си от това пътуване, изцелил разслабения и простил греховете му. Така, за кратко време, Христос извършил три велики дела, три изключителни чудеса, които ясно свидетелствали, че Бог е посетил хората. В кратко време Господ разкрил три неизмерими велики блага на хората: власт над природата, власт над демоните и власт над греховете и болестите. Три големи причини за радост на хората! Страшни са веригите, с които ни връзва природата – кой няма да се зарадва на освобождението от тези вериги? Още по-страшни са веригите, с които ни оковават демоните и ни бият, докато обезумеем – кой няма да се зарадва от победата над тези най-върли врагове на човешкия род? А веригите, с които грехът ни спъва и ни предава в робство на природата? Демоните и болестите са първите вериги, в които човек се оковава самоволно, като още отначало се отказва от послушание и смирение пред своя Творец. О, смъртни, кой от вас не ще се зарадва от разкъсването на тези първи вериги, които са основата и материалът за всички останали ваши робски вериги?
Това - последното благо, Господ представил пред хората тогава, когато от Гадаринските предели потеглил обратно и пристигна в града Си. Неговият град бил Капернаум, в който Той се настанил, защото бил отхвърлен и без малко не бил убит от гражданите на Своето дългогодишно обиталище - Назарет (Лк. 4: 28 – 31; Мат. 4: 13).
И ето, донесоха при Него един разслабен, сложен на постелка. Това събитие е описано и от евангелистите Марк и Лука. Последните двама описват случая с някои подробности, които евангелист Матей пропуска. Разслабеният бил толкова зле, че не само не можел да дойде сам при Христа, ами не можело даже да се допрат до него и да го свалят от постелката, та затова неговите роднини и приятели били принудени да го изнесат с нея от къщата и да го донесат пред Господа. Отчайващата разслабеност се вижда още и от това, че четирима човека трябвало да носят постелката, за да могат да я държат стабилно и по-малко да я тръскат при ходенето. Като я донесли до къщата, където бил Христос, те видели, че от многото народ, който се тълпял пред вратата, ще е съвсем невъзможно да влязат. И те решили да разкрият покрива на къщата и през него да спуснат постелката с болния пред Христа. В това време Господ излагал пред народа Своето учение. Той им проповядваше словото. Той не пропилявал нито миг - след делата проповядвал със слово, след словото вършел дела. Непрестанно си служел със слово и дела само за да помогне на човеците да се радват на доброто и да вярват в доброто и в Него като на върховен притежател и изявител на доброто.
И като видя Иисус вярата им, каза на разслабения: дерзай, чедо, прощават ти се греховете! Господ Иисус видял тяхната вяра не тогава, когато те спуснали болния пред Него, а още тогава, когато те вдигнали постелята с болния и тръгнали от къщата към Него. Защото, Онзи, който можел да види помислите на човешкото сърце, можел още по-лесно да види случващото се надалеч, както и наблизо. Той е видял Натанаил под смокинята, преди още да бъде доведен пред Него (Иоан 1: 48). Какво говорим?! Той е видял случващото се, а и онова, което ще се случи до края на времената. Тук не е казано: „Като ги видя Иисус“, а видя… вярата им, та с това да се покаже, че Иисус вижда и онова, което е още по-трудно да се види, онова, което е най-съкровено в човека. А това отново е написано заради нас, та да знаем, че Господ и днес вижда, както и тогава, и още да знаем, че Божията помощ може да очакваме в страданията само тогава, когато имаме вяра. Бог, като види нашата вяра, не закъснява със Своята помощ.
И като видя… вярата им. Но чия вяра? Дали само вярата на онези, които донесли болния, или и вярата на болния? Най-напред е очевидна вярата на онези, които са донесли болния. И само по тяхната вяра Господ е можел да изцели разслабения. Защото при много случаи Христос е извършвал чудо и без знанието, и без вярата на болния. Преди всичко мъртвите, които Той е възкресил, не са могли да имат вяра, та чудото да ставало по тяхната вяра. Та чак и близките им невинаги са показвали особена вяра. За Наинската вдовица не се споменава, че вярвала, а само че плачела за мъртвия си син. Но часът, в който Господ пристъпил към нея, и натъжен, решително ѝ казал: Не плачи, може би в нея засияла вярата в Неговото могъщество. Нито пък Марта и Мария – Лазаровите сестри, вярвали твърде много, че Христос ще възкреси техния умрял брат и то четири дена, след като лежал в гроба. Единствено началникът Иаир имал силна вяра в Христа, когато пристъпил към него и казал: Дъщеря ми тоя час умря; но дойди, възложи ръката Си върху нея и тя ще оживее (Мат. 9: 18). Също тъй Христос не излекувал много тежко болни по тяхната вяра, а главно по вярата на техните роднини и приятели. Така излекувал Той слугата на стотника в Капернаум (Мат. 8) – не по вярата на тежко болния слуга, а по вярата на стотника, както излекувал и дъщерята на хананейката – според вярата на майката (Мат. 15: 22); както излекувал много епилептици, бесновати и глухонеми – по вярата на техните роднини или приятели, които ги водели при Него (Мат. 9: 32; 15: 30; 17: 14 и др.). Гадаринските бесновати пък очистил от демоните и ги излекувал и без тяхната вяра, и без вярата на техните близки, единствено по съображения и според плана на домостроителството за човешкото спасение, единствено за да пробуди вярата в оглупелите и да я укрепи в маловерните (Мат. 8: 26).
От случая с този разслабен се вижда, че вярата на онези, които са го занесли при Христа, е била голяма. Христос не ценил тяхната вяра по външни признаци; Той гледал направо в техните сърца и видял тяхната голяма вяра. Но ние, които не виждаме в сърцето, можем по външните признаци да разберем, че вярата им наистина била голяма. Четири човека да се решат да донесат един безнадеждно болен при Христа – това не е ли признак на голяма вяра? Освен това да вдигнат покрива, да го разкрият и да спуснат болния през покрива в къщата пред Христа – това не е ли очевиден признак на силна вяра? Защото, замислете се, на какъв риск да станат за посмешище на своите съседи, тези четири човека се излагали, ако трябвало след толкова труд и след разкриване на покрива на къщата, да върнат болния обратно неизлекуван! А хората и тогава, както и днес, се плашели от осмиване и се страхували от неуспеха. Само най-силната вяра не се плаши от присмех, нито се страхува от неуспеха – даже не мисли за присмеха, както и не се съмнява в успеха.
Господ, значи, можел да излекува болния, като виждал само вярата на неговите носачи. Ала има признаци, че и сам болният имал вяра. Преди всичко, един що-годе в съзнание човек, ако няма вяра, би ли позволил на хората заедно с постелята да го носят по улиците, и, което е най-важно – нима би им позволил да го качат на покрива и да го спуснат през него вътре в къщата? Но има и още един вътрешен признак за вярата на болния. Господ го нарекъл чедо – Чедо, прощават ти се греховете! Нима Господ би нарекъл чедо един невярващ? Нима на неразкаял се може да се рече: „Прощават ти се греховете“? Когато Христос щял да възкреси сина на Наинската вдовица, той не му рекъл „чедо“, нито „сине“, нито „момко“. Защото мъртвият нито може да вярва, нито може да се кае. А тук Той нарича болния чедо! Та не Той ли е казал: ако човек се покае , прости му (Лк.17: 3)? Покаянието, значи, е условие за прощаването. А без срам и страх пред Бога, и без вяра в Бога, няма покаяние.
Тогава някои от книжниците казаха в себе си: Той богохулства. Така мислели онези, които не се радвали на доброто, съюзниците и робите на злото. Всъщност казват: Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Тези разбойнически и изсъхнали души, които мислели себе си за най-големите мъдреци, и които искали да свалят Христос поне на своето ниво, ако не и на по-ниско, неоспоримо не могли да вместят в своя плитък и помрачен ум мисълта, че Бог може да се яви като човек, и че това явяване на Бога като човек се е осъществило в лицето на самия Господ Иисус. На тях не им било до страданието на болния, а още по-малко пък до неговото изцеление – те търсели Христова дума, с която да могат да унизят Христа, да го отстранят от своя път и от своята съвест.[2] Защото им бил непоносим.[3]
А Иисус, като видя помислите им, рече: защо мислите лошо в сърцата си? Не се казва в ума, а в сърцата, което означава, че тяхната мисъл била съединена с огорчение и омраза. Защото те не слушали Христа [словата Му] нито като вярващи, нито като обективни изследователи, а като шпиони и преследвачи. Ако да са били вярващи, те щели да се зарадват на словата и делата Христови, както и останалите хора, които, като ги видели, прославили Бога. А ако били обективни изследователи, те щели да повярват в Христа, както е повярвал стотникът на стражата под Кръста на Голгота. Защото той обективно и безпристрастно наблюдавал всичко което се случвало, и като видял какъв страх и ужас обхванали цялата природа, той извикал: Наистина Божий Син е бил Тоя Човек! (Мат.27: 54).
Господ Иисус видял помислите им. Кой може да вижда помислите освен Бог? Ти изпитваш сърца и утроби, праведний Боже! – провиква се цар Давид (Пслм. 7: 10). Аз, Господ, прониквам в сърцето и изпитвам вътрешностите, за да въздам всекиму според пътя му и според плодовете на делата му – казва Господ чрез пророк Иеремия (17: 10). А Соломон в молитвата си казва: Ти познаваш сърцата на синовете човечески (II Парл. 6: 30). И ето, Господ вижда сърцата и помислите в сърцата. Както земята не може да види окото, а окото може да види земята, така е и с всички земни творения, ограничени от времето. Те не могат да прозрат в тайните на вечността, а Окото на вечността може да прозре и види всичко, което е на земята и във времето. Гледайки с Окото на вечността, Господ Иисус е прозрял и видял какво се крие и в морските дълбини и в дълбините на човешките сърца, както и във всички дълбини на времето и пространството.
Защо мислите лошо в сърцата си? Това попитал незлобивият Господ своите подслушвачи и гонители. О, каква неизмерима чистота на Христовите мисли! Каква неописуема красота на Неговото сърце! Защо мислите лошо? Защо не мислите добро? Защо очаквате лошото? Защо не очаквате доброто? Защо стоите до бистрия извор и очаквате от него да потече мътилка? Защо гледате към слънцето и очаквате неговото потъмняване? Откажете се от тези болнави привички, па се радвайте на бистрия извор и на слъчевата светлина! Господ не им се присмива, не ги напада, не ги навиква, както би постъпил обикновен, смъртен човек към своите врагове тогава, когато би успял да върне здравето и силата на един разслабен човек. Наистина, и най-внимателният лекар не би могъл тъй благо да се отнася към своя най-тежко болен, както кроткият и милостив Господ се обръща към своите безумни преследвачи – защо мислите лошо в сърцата си?, когато може да мислите добро, да очаквате доброто, и да се радвате на доброто?
Кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете ли; или да кажа: стани и ходи? Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (казва на разслабения); тебе казвам: стани, вземи си постелката и върви у дома си. И той стана веднага пред тях, взе това, на което лежеше, и отиде у дома си, като славеше Бога. Да каже дума, за Господ е същото, както и да извърши дело. За обикновен смъртен човек е еднакво лесно да каже: „опрощават ти се греховете“ и „стани и ходи“, тъй като и едното, и другото остават без никакви последици. Но за безгрешния Господ словото е същото, каквото е и делото. Затова Той иска с горните думи да каже: „Кое е по-лесно да се направи – да се опростят греховете на човека, или да се вдигне здрав от постелята?“ И едното и другото е еднакво невъзможно за обикновения смъртен човек. За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно (Мат. 19: 26). Кое, значи, е по-лесно – да се излекува душата, или да се излекува тялото? Душата не може да се излекува по никакъв друг начин, докато не ѝ се опростят греховете. Като се опростят греховете, и душата става здрава; а при здрава душа е лесно да се изцели и тялото. Затова, по-важно е да се простят греховете на болния, отколкото да бъде вдигнат на крака, както е по-важно да се премахне червеят от корена на дървото, отколкото да се очисти дървото от прояденото от червея. Защото докато червеят е в дървото, дотогава ще има и проядено по дървото. Причина за болестите почти винаги е грехът – и за душевните, и за телесните. Изключения са случаите, когато Бог, по Своя благ Промисъл, допуска телесни болести и върху праведниците, както най-ярко показва примерът с праведния Иов. Но от сътворението на света като правило важи, че грехът е причина за болестите. И онзи, който може да унищожи в болния греха, може още по-лесно да направи неговото тяло здраво. Онзи, който пък временно може да подари здраве на тялото, а не може да прости греха, постъпва като овощаря, който чисти дървото от прояденото, ала не знае как, нито пък може да отстрани, червея от корена на дървото.
Всичко, което върши Иисус, върши съвършено, с план и без грешки. Той се радва да върне на болния в пълнота здравето на душата и тялото. Затова първо лекува душата му и чака книжниците да изрекат своето си, т.е. да кажат: Той богохулства, за да има повод да обясни връзката на греха с болестите, да изтъкне превъзходството на душата над тялото и да покаже още по-ясно Своето божествено всемогъщество. На тежко болния понякога се предписва по-силно лекарство. В този случай Господ показва Себе Си като властимащ. Тук Той не се позовава на Небесния Отец, а на Своята предвечна власт и сила. Трябва да се обърне внимание и на думата „на земята“: Син Човеческий има власт на земята да прощава. Т.е., докато човек е в този живот на земята, само дотогава могат да му се простят греховете. Но когато си отиде от земята, няма да има опрощение. В другия свят няма опрощение за грешниците, които без покаяние са се преселили от този живот. Затова е казано на земята.
Стани, вземи си одъра и върви у дома си! – така решително говори Господ на болния, не както говорят книжниците, а като такъв, който има власт. И както Той има власт да опрости греховете на душата, така също има власт и да заповяда на тялото да бъде здраво. Но за да няма никакво съмнение в оздравяването на болния, Господ му заповядва да вземе своята постеля, на която са го донесли четирима души, и да си върви вкъщи. А защо му нарежда да иде точно в своята къща? Първо, защото Господ се сърадва на чуждото добро, и защото желае оздравелият първо да отиде в дома си, за да занесе радост там, където продължително време царувала тъгата, и да зарадва своите домашни, които са се мъчили около него по време на болестта му. Второ, за да покаже на славолюбивите книжници, че каквото Той върши, го върши от чисто човеколюбие, а не както те постъпват, за да ги прославят хората. Както на пастира не му е до това да го хвалят неговите овце, така и на Христос не му е до това да го хвалят хората. От човеци слава не приемам (Иоан 5: 41), казал Той при друг случай, а сега искал и да го покаже.
А народът, като видя това, почуди се и прослави Бога, Който е дал такава власт на човеците. Докато книжниците в сърцата си хулели Христа, останалият народ, на когото светската суета не е помрачила съвсем ума и не е отровила съвсем сърцето, се чуди и прославя Бога за Неговите невиждани дела, които Господ извършил пред очите на всички. Този народ, който така се чуди, и който прославя Бога, е много по-добър от твърдоглавите книжници и е много по-близо до доброто и истината от гадаринските езичници, които видели чудото и не прославили Бога, а жалейки за своите свине, изгонили Христос човеколюбеца от своите земи. Но и този народ, все пак, не разбрал предвечната[4] божествена сила на Христа Спасителя. Той [народът] прослави Бога, Който е дал такава власт на човеците. Но този народ не видял и не припознал Господа Иисуса като Единороден Божи Син.
Но това, което тогавашните хора не
видели и не припознали, виждаме и припознаваме ние, на които чрез
Църквата е дадена благодатта да видим истината и да я признаем. Да се научим,
значи, да се радваме на доброто, защото всяко благо е от Бога, и така ще се
научим да се радваме на Бога – животворния извор на вечната радост. Както казва
вдъхновенният пророк: Ще се радвам и тържествувам за
Тебе, ще възпявам Твоето име, Всевишний (Пслм. 9: 2). От
тази радост ще се отворят очите ни, за да видим пълнотата на истината в Господ
Иисус; ще ни се отвърже езикът, за да Го признаем и прославим като Син Божий –
единствения Спасител и единствения Човеколюбец.
На Него слава и хвала. Заедно с Отца и Сина, и Светаго
Духа – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар