ВЪВ ВИТЛЕЕМСКАТА ПЕЩЕРА

архимандрит Серафим

Бе чудна звездна нощ. Във пещерата 
край Витлеем, де някога Христос 
се бе родил, един отшелник прост, 
подгънал колене, в молитва свята 
се бе унесъл... Що ли той шептеше 
пред образа Иисусов тъй без глас 
във тоя тайнствен среднощен час? 
Дали го мъка някаква гнетеше, 
или внезапно пламналата страст 
във свойта дива, тиранична власт 
като в окови тежки го държеше?
Греховен спомен ли пробуди страх 
неочакван във гърди? Или тревога 
бе туй за неизпълнен дълг към Бога? 
Борба ли бе това с коварен грях?
Но тъй бе мирен бледният монах, 
тъй кротък, тъй благоговейно плах!
В трептящите лампадени лъчи 
блестяха сълзи в тихите очи.
Във тях четеше се света покруса 
и безпределна обич към Иисуса.
Той нежно разговаряше с Христа, 
забравил всичко друго във света 
и цял потънал в пламенна молитва. 
Това не бе уплашения вик 
на изкусен от тъмни духове.
Това не бе унилият език 
на роб, когото силният отритва.
Това не беше плач за грехове, 
това не бе със злото тежка битва, 
а сладка съзерцателна молитва...
Във тая нощ преди години много 
родил се беше тук Синът на Бога. 
Тогава на живота Светлината
изгря над цял свят тук от пещерата! 
Стенанията песен заглуши, 
и грейна слънце в тъмните души... 
Монахът туй си спомняше сега 
и чезнеше от сладостна тъга.
Духът му във набожно тържество 
празнуваше светото Рождество.
Той плачеше, потънал в съзерцания 
посред свещените възпоменания...
Ей тия камъни бездушни, неми 
били са най-щастливите тогаз 
свидетели на чудеса големи.
Те първи са видели в нощний час 
явилия се в плът Бог на земята.
Тук, може би, във тоя ъгъл тих 
на този камък Девата пресвята 
седяла е с молитва в тишината 
и шепнела псаломски някой стих.
А Йосиф е привързвал там край входа 
осела за халката. В небосвода 
е ненадейно бляснала звезда -
голяма, светла кат елмаз и чудна! 
Овчарите край спящите стада 
се сепнали в уплаха ранобудна. 
И ето неочаквано пред тях 
застанал Ангел светъл! С поглед плах 
те взряли се в сияйний Небожител 
и чули блага вест от благ Вестител: 
"Побързайте! Ще найдете в обора 
роден Спасителя на всички хора!"
Как трепнали са техните сърца!
Как греели са техните лица!
Изтичали те бързо в тъмнината, 
последвани от своите деца, 
които с тях лежали край стадата, 
и там, в обора беден, в пещерата
видели... рая, Бога, небесата!...
Тревожни и щастливи до забрава 
в смирението те открили слава, 
в безсилието - несломима мощ 
и вечний ден, запален в тая нощ!
Във яслите лежал е Младенецът, 
повит във пелени, на проста слама.
Ей тука в тая нищета голяма 
роден е на вселената Творецът!
Тез ясли - Божий са били престол, 
а сламата кат златен ореол 
красяла Детский Лик! Как беззащитен 
и колко беден Бог се е явил!
Но тронът на греха могъщ, гранитен, 
кат лед пред слънце - тъй се е стопил! 
Хор ангелски в оная нощ пресвята 
е възвестил всеобщо помирение 
и пял: "На Бога слава в небесата! 
Между човеците благоволение!" 
Ликували смирените сърца 
на ангели, овчари и деца...
Внезапно леки стъпки на камили 
се чули близо и замрели там.
Тогава ангелите лекокрили, 
които пеели с възторг голям, 
от входа лекичко се отклонили.
И ето влезли тука като в храм 
с благоговение свето в душите 
и с дари във ръцете мъдреците.
Те паднали пред яслите, смирени, 
поклон сторили пред Детето-Цар 
и с вяра във душите, на колени, 
поднесли всеки своя скромен дар.
А вън по-чудна греела звездата, 
и райски мир царувал в пещерата!
О, как е хубаво било тогава
да бъдеш с простите овчари тук!
И както цветенцето съзерцава 
небето без дихание, без звук, 
така и ти утихнал, станал друг, 
Детето-Бог с любов да съзерцаваш!... 
Създателю, защо не съм живял 
във времето на бедните овчари!
Тогаз, дошъл при Тебе, бих Ти дал 
сърцето си със свойте скромни дари!
И, съзерцавайки Те, бих се цял 
стопил от обич, че в любов изгарям 
към Тебе, Господи, безкрайно благ!
И днеска, ето - Рождество е пак. 
Звездите светят вън, както тогава.
Но всичко тук тъй празно е без Теб 
като трапеза без вино и хлеб!
Във бедността без Теб не виждам слава. 
Нощта е тъмна и пустинна степ, 
ликът Ти щом тъмата не огрява.
Без Теб е пуста цялата вселена 
и в подвизите сякаш няма цел.
Душата е самотна, угнетена, 
щом трона в нея Ти не си заел!
О, чуй гласа ми, Господи всеблаг! 
Дойди, всели се в моето сърце, 
че там е мрак, греховен, тежък мрак!
И сълзите на моето лице отрий!"... 
Монахът спря...Но що е туй? 
В духа му сякаш гласове говорят! 
Небесни двери ли ще се разтворят? 
Какъв е тоя шум отвъден?... 
Чуй, как в песен ангелска трепти просторът! 
Това е сякаш повей на крила!
А тая светлина отде нахлува?...
О, Господи, нима си Ти!... Ела!,..
Душата ми за Теб безкрай жадува!.
Във пещерата светна като ден. 
Изпълни въздуха благоухание.
Иконата Христова бе в сияние. 
Монахът бе все повеч изумен. 
Прекъснато бе неговото бдение 
от някакво безкрайно нежно пение.
Той чезнеше във обич сладка... В миг 
жив стана Иисусовият лик!...
И ето, появи се Сам Христос 
като Дете във бяла ризка, бос, 
смирен, с безкрайна благост във очи, 
пред инока застана цял в лъчи, 
загледа му се сякаш във душата 
и със любов неземна като в сън 
му рече с глас, напомнящ арфен звън:
-"Аз чух молитвените твои вопли 
и ето Ме при тебе! Не плачи!
Дойдох сълзите да отрия топли 
от твоите разплакани очи!
Аз бях при теб и съм. Аз вред съм, дето 
жадуват Ме и канят Ме в сърцето.
Аз влизам, дето Ми дадат покров 
под шатрата на чистата любов.
Чух Аз, как ти Ме искрено зовеш. 
Молитвата ти стигна небесата.
И ето Ме, дошъл пак в пещерата 
по светлий друм на твоя свят копнеж! 
Ти знаеш, тая нощ съм Аз роден.
Днес целий свят празнува Моя ден 
и всеки Ми по нещичко дарява: 
кой обич, кой сълзи, кой малка свещ, 
кой песен, кой молитва, кой прослава. 
Но питам: ти какво ще Ми дадеш?"... 
Монахът рече, щастлив до забрава:
-"Спасителю, готов съм да Ти дам 
душата си, превърнал я във храм!"
Христос усмихна се и продължи:
-"Това добре! Но друго що? Кажи!"
-"Иисусе мой! Какво ли мога още 
пред Твоя светъл лик да поднеса?
Теб посвещавам свойте дни и нощи, 
на младостта си свежата роса, 
молитвените свои часове
със утринните тихи песнопения 
подвижническите си трудове 
с вечерните си и среднощни бдения.
И всичко да Ти дам съм аз готов: 
крилатата си вяра от дете, 
на свойта зрялост мъдрата любов, 
надеждата, що в старостта расте 
и чака да живей във друг свят нов!"...
-"Аз всичко туй приемам с тиха радост." 
каза Христос. - "Но друго още... що?"
Монахът, приласкан от райска сладост, 
не мръдваше от своето место,
а впил очи в Небесний Младенец, 
със вдъхновението на певец 
изрече: -"Боже, в Твоя празник светъл 
бих искал нещо много да Ти дам!
Но що достойно е за Теб, не знам
Ако ли в мене найдеш добродетел, 
порасла, без да съм я сам усетил, 
кат цвят в пустиня, откъсни я Сам!
На Теб единствен искам да я дам, 
защото тя от Теб е и за Теб е.
Но туй дали ще найдеш в мене Ти? 
Защото виж, душата ми кат степ е 
пустинна, дето нищо не цъфти.
Вземи от мен, каквото Сам обичаш, 
та бедните Си ясли да обкичиш!"
-"Добре!" - каза Иисус - "И туй приемам. 
Но дай Ми ти това, което немам!"...
- "Та, Господи, какво ли нямаш Ти?
Не са ли Твои войнствата небесни 
от ангели безплътни и свети, 
които пред престола Ти стоят, 
облечени в сияния чудесни, 
от огнезрачния Ти лик горят, 
из райските обители летят 
и Царството Ти пълнят с чудни песни! 
Не са ли Твои слънцето, звездите, 
луната, млечний път - тоз звезден прах, 
безкраят син, земята, планините, 
пустините, животните, горите, 
красивите сърни, еленът плах, 
моретата и рибите във тях!
Не са ли Твои тайнствените сили, 
кои животворят всемира цял, 
и облаците бели, лекокрили, 
кои Си из небето разпилял 
над снежни върхове, за да летят
и кули непрестъпни да градят 
в просторите бездънни, тъмносини!
Не са ли Твои хълмите, полята, 
дъждът, и бурите, и тишината, 
светкавицата, тоя огнен меч, 
със който всяваш ужас надалеч, 
гърмът, ехтящ над тъмната дъбрава, 
градушката, която сее смърт, 
и нежната роса, живот що дава, 
и всеки храст, и всеки камък твърд, 
пенливите шумящи водопади, 
стадата и уханните ливади, 
потокът, който пеейки шурти, 
цветецът, що ухае и цъфти 
и слави Твойто име! Нали всичко 
е Твое: всеки лист, дърво и птичка,
и въздухът, и вятърът бездомен,
и тоя целият всемир огромен!
Нали туй всичко Теб се подчинява 
и словото Ти свято изпълнява!
Какво съм аз, да мога да Ти дам 
за Твоя празник дар за Теб достоен?
Нима духът ми грешен, неспокоен 
да бъде заслужава в Твоя храм!"
Аз знам, че съм единствен във всемира 
петно на Твойта царствена корона.
И все пак в Теб сърцето ми намира, 
Иисусе мой, единствена заслона!
Аз знам, че ти със свойта доброта 
търпиш ме и закриляш ме в света 
и даваш ми край другите Си дари 
дихание да мога да раста 
в подем към Твойте слънчеви олтари... 
За всички Твои дивни добрини, 
за любовта към падналите твари, 
за Твойта прошка в нашите злини, 
за Твоите Таворски светлини, 
за всички Твои дарове в живота, 
за Твойта саможертва на Голгота, 
що от любов ме кара да горя 
към Теб, Иисусе мой, благодаря!"
-"Приемам твойта светла благодарност 
и твойта преданост, и твойта вярност!" 
каза Христос. - "Но друго искам Аз
от тебе в тоя тих заветен час!"
-"Създателю, що друго! Сам кажи!
Ти виждаш мойта тъмна нищета.
Отде за Теб да взема светли дари?
Аз съм по-нищ от бедните овчари. 
Като бездомна птичка съм в света.
Но учат ме сказанията стари, 
какво да сторя в свойта слепота: 
обичаш химни Ти, псалми и песни,
хваления безхитростни, небесни!
О, приеми Ти моята хвала 
за Твойте неописани дела!"
Иисус простря ръката Си ефирна, 
докосна с нея леко като лъх 
на кроткия монах душата мирна, 
и в нея спря от щастие всеки дъх. 
Па със безкрайна обич във очи, 
в сияние от слънчеви лъчи 
продума: - "С радост и това приемам! 
Но казах, дай Ми туй, което немам!
Защо не можеш да Ме разбереш?
Не знаеш ли какво да Ми дадеш?"
Монахът се изправи - сякаш вече 
решен на всичко бе и с порив рече:
-"Кажи, Христе, какво, - кажи ми Сам! 
Готов съм всичко, всичко да Ти дам!"
Иисус продума кротко: - "Знаеш ти, 
че в небесата е неспирна песен 
от ангели безплътни и свети!
Звезди безброй са Моят нимб небесен! 
Щастлив е, който горе долети.
Но пътят за нататък не е лесен.
Усилия и кървав пот са нужни, 
смирение, сърдечна чистота 
да дойдеш до полята теменужни 
на рая, пълен с вечна красота!
Но всяка плът е скверна пред очите 
на Бога. Как тогаз ще се спасиш?
Не можеш ти да стигнеш до звездите, 
докле в нечистота и в грях лежиш.
А Аз за тебе и за твойте братя 
дойдох в света бурлив от небесата.
Бог всемогъщ - Човек Аз станах тих, 
за тебе Аз до тебе се смирих -
да ти подам ръка да дойдеш горе
и наследиш надзвездните простори,
очистен от безбройните злини, 
облечен във лазурни светлини!
Не чуваш ли гласът Ми да те вика 
във часове на размисъл света -
да скъсаш със съблазънта велика 
и да умиеш свойта сквернота? 
Наистина, ти всеки час се вричаш 
да бъдеш чист, послушен, но след миг 
започваш пак греха си да обичаш 
и да скверниш небесния си лик!
Ти немощен си, зная Аз това.
Тежат ти твойте пламенни оброци...
Да скъсаш сам със своите пороци 
не можеш... И навеждаш пак глава.
Тъй твоята вина расте, расте...
А си призван за Божие дете!
Но ето, Аз при теб на помощ ида 
и искам странний дар на любовта!
Ти не разбра ли? - Искам да те видя 
облечен в дрехата на светостта!
Към туй те Моята любов зове -
О, дай Ми, дай Ми...твойте грехове!"... 
Монахът във покруса взе да плаче, 
наведе оросените клепачи 
и тихо каза: - "Господи, нима 
не се гнусиш от моята тъма?
Аз раб съм Твой нещастен, непотребен. 
Нима са мойте грехове за Тебе 
единственият дар за Рождество!?" 
Любвеобилний Господи, 
какво ще сториш с тях?"
Христос му кротко рече:
"Ти дай Ми ги и Аз ще ги простя!"... 
Монахът падна ничком пред Христа. 
Като че в него нещо се пречупи
и бент отприщи се. Той зарида 
неудържимо, ниско се прихлупи 
и цял стопи се в обич и във плач... 
Когато вдигна взор, бе вече здрач. 
Разсъмваше се... Ала ликът свиден 
на Иисуса станал бе невидим...