архимандрит Серафим
В Саровский лес, сред борове, ели,
де само диви зверове живеят,
де горски птички чудни песни пеят,
светецо мил, се ти уедини!
Живееше там скромен и самотен,
зовеше се сам „бедний Серафим",
но Богу ти бе станал син любим,
че бе смирен, и кротък, и работен.
Помежду вековечните елхи
градинка си направи ти в гората
и, с песни обработвайки земята,
се радваше на твоите лехи.
Поел в света небесната пътека,
същински серафим бе ти във плът,
У теб пламтеше от любов духът
към Бога, към света и към човека.
Ти като гълъб бе по чистота.
Във твойта гръд гореше плам небесен.
Животът ти бе непрестанна песен
и подвизи, молитви, нищета.
Как често ти, загледан в небесата,
тъжеше по изгубения рай...
И ето, Бог, без никой туй да знай,
за тебе в рай преобрази гората.
Без страх тогава всички зверове
дохождаха при теб из гъсталака,
че виждаха на твойто чело знака
на светостта. И кротки бяха те.
От твойте длани мечката ядеше
и като агне бе беззлобна тя.
Около теб ухаеха цветя,
и мир...божествен мир в гората беше!
Ти бе като безгрешния Адам:
власт имаше над всички горски твари,
и птиченцата бяха ти другари.
Посред животните ти беше сам.
А Бог над тебе непрестанно бдеше,
че бе Му скъпо твоето сърце.
И ти, закрилян от свети Ръце,
пред Бога като тиха свещ гореше.
И никакви враждебни ветрове
у теб не угасиха плама Божий,
и сатаната не можа да сложи
вериги върху твоите криле.
В молитва ти прекара дълги нощи
самотен под звездите, без стреха,
и, победил във свойта плът греха,
се приживе превърна в живи мощи.
И твойта слава се разчу навред...
Човеците от цялата околия,
притиснати от всякаква неволя,
към теб запъплиха за благ съвет.
А ти посрещаше ги като братя
в леса като във дивен някой храм...
За всекиго — от малък до голям —
със обич ти разгръщаше обятия.
Душата си да раздадеш готов,
на всеки казваше ти с глас спокоен:
„Що води те при мене, радост моя?“
и всяка жалба слушаше с любов.
О, колко сълзи се пред теб изляха!
Но всеки, който чул ти бе гласа,
напущаше с утеха веч леса,
че твойте думи в пътя му светяха.
И дълго ти живееше така...
Раздаваше сърцето си на всички,
превръщаше и злите в кротки птички
със свойта благославяща ръка.
Когато свърши подвигът ти жизнен,
като свещица тих ти догоря.
Но твойто слънце другаде изгря.
Смъртта взе само твоя труп безжизнен.
В Саровската пустиня бе печал...
Но в небесата радост бе велика!
Бог в Своите покои те повика,
зарад които беше те създал...
И оттогава с непрестанна песен
те слави целий православен мир!
Достоен за безсмъртен си псалтир
ти, земен ангел и човек небесен!
В Саровский лес, сред борове, ели,
де само диви зверове живеят,
де горски птички чудни песни пеят,
светецо мил, се ти уедини!
Живееше там скромен и самотен,
зовеше се сам „бедний Серафим",
но Богу ти бе станал син любим,
че бе смирен, и кротък, и работен.
Помежду вековечните елхи
градинка си направи ти в гората
и, с песни обработвайки земята,
се радваше на твоите лехи.
Поел в света небесната пътека,
същински серафим бе ти във плът,
У теб пламтеше от любов духът
към Бога, към света и към човека.
Ти като гълъб бе по чистота.
Във твойта гръд гореше плам небесен.
Животът ти бе непрестанна песен
и подвизи, молитви, нищета.
Как често ти, загледан в небесата,
тъжеше по изгубения рай...
И ето, Бог, без никой туй да знай,
за тебе в рай преобрази гората.
Без страх тогава всички зверове
дохождаха при теб из гъсталака,
че виждаха на твойто чело знака
на светостта. И кротки бяха те.
От твойте длани мечката ядеше
и като агне бе беззлобна тя.
Около теб ухаеха цветя,
и мир...божествен мир в гората беше!
Ти бе като безгрешния Адам:
власт имаше над всички горски твари,
и птиченцата бяха ти другари.
Посред животните ти беше сам.
А Бог над тебе непрестанно бдеше,
че бе Му скъпо твоето сърце.
И ти, закрилян от свети Ръце,
пред Бога като тиха свещ гореше.
И никакви враждебни ветрове
у теб не угасиха плама Божий,
и сатаната не можа да сложи
вериги върху твоите криле.
В молитва ти прекара дълги нощи
самотен под звездите, без стреха,
и, победил във свойта плът греха,
се приживе превърна в живи мощи.
И твойта слава се разчу навред...
Човеците от цялата околия,
притиснати от всякаква неволя,
към теб запъплиха за благ съвет.
А ти посрещаше ги като братя
в леса като във дивен някой храм...
За всекиго — от малък до голям —
със обич ти разгръщаше обятия.
Душата си да раздадеш готов,
на всеки казваше ти с глас спокоен:
„Що води те при мене, радост моя?“
и всяка жалба слушаше с любов.
О, колко сълзи се пред теб изляха!
Но всеки, който чул ти бе гласа,
напущаше с утеха веч леса,
че твойте думи в пътя му светяха.
И дълго ти живееше така...
Раздаваше сърцето си на всички,
превръщаше и злите в кротки птички
със свойта благославяща ръка.
Когато свърши подвигът ти жизнен,
като свещица тих ти догоря.
Но твойто слънце другаде изгря.
Смъртта взе само твоя труп безжизнен.
В Саровската пустиня бе печал...
Но в небесата радост бе велика!
Бог в Своите покои те повика,
зарад които беше те създал...
И оттогава с непрестанна песен
те слави целий православен мир!
Достоен за безсмъртен си псалтир
ти, земен ангел и човек небесен!
Няма коментари:
Публикуване на коментар