КЪМ СВ. ИВАН РИЛСКИ

архимандрит Серафим

Да бе останал ти,

светецо, непознат

на своя лих народ

след ралото да крачиш

и с мъка във гърди,

и във душата с глад

за по- красив живот

да щял би сал да плачеш;

и всеки ден така

да тънеш в свойта скръб —

велик и неразбран —

на тиха смърт осъден —

без своята ръка

в протест свещен и скъп

да дигнеш смело сам

срещу греха повсъден;

ти би се потопил

във общия кипеж

на общата злина

и като капка малка

във вълните би се скрил;

и твоят свят стремеж

към вечна добрина

би свехнал в горест жалка!

Във гъстата гора

на своя лих народ

ти паднал би кат дъб,

от времето обрулен.

В случайната игра

на залез и възход

в преходна би се скръб

ликът ти свят затулил.

И никой не би знал

за твоя дух велик,

възлюбил светостта,

разраснал се широко,

и в обич възмечтал

рода си мъченик

да дигне над света,

до Божий трон високо . . .

Но ти в небесен плам

остави своя плуг,

селцето, своя дом

и впусна се в горите.

В молитвен подвиг там,

пламтящ кат никой друг,

ти стана жив псалом

на Бога в планините.

И тъй се ти спаси

и цял народ поде

с гигантската си мощ

към небесата сяйни . . .

Ти близък си на вси.

И ето, векове

веч светиш в наш’та нощ

над скърбите безкрайни.

И днес народът твой

ликува в твоя ден,

о, светъл прищелец

из тъмната тревога:

Теб слава пее той

и чувства се блажен,

че има свой светец —

молитвеник пред Бога!