архимандрит Серафим
Езическият Рим бе озверен.
Днес беше вече тридесети ден,
откак по улици и по мегдани
проливаше се кръв на християни.
В туй грозно и свирепо тържество
безспорното държеше първенство
сам император Диоклетиан -
за кръв жадуващ и от кръв пиян.
Изпълнил дните си с разгул и гадост,
той цял тресеше се от адска радост,
когато му докладваха, че ето
за месец са изпратени в небето
над седемнайсет хиляди души!
Що царската му светлост ще реши?-
Дали да спре гонението вече?
-Не, а да продължи - той властно рече.
И със усмивка пъклена добави:
-Тук искам папата да се изправи
пред моя съд! Аз ще го съдя сам!
С това ще искам пример да ви дам
на сила, безпощадност и на твърдост.
В тях скрита е властителската мъдрост!
* * *
На следващата сутрин Маркелин,
на гонената църква първи син,
треперещ, блед и немощен застана
пред грозний съд на Диоклетиана.
Наляво от намръщения цар и
здигнат бе на идоли олтар.
И мечове от злост и сеч оцапани,
във кръв невинна неведнъж потапяни,
блестяха страшно струпани на куп.
А връх на всичко бе светият труп
на християнин, току що посечен,
с глава търкулната там недалече.
На папа Маркелин за миг косите
настръхнаха. Затвори той очите
и олюля се, победен от страх.
С молба във погледа си плах
обърна се към царя мълчалив
и сякаш рече: „Остави ме жив!"
Не продължи разпитването много
и Маркелин отказа се от Бога...
Той взе тамян и с него прикади
пред идолите с болка във гърди.
Тогава стана Диоклетиан от трона си,
забравил своя сан, прегърна Маркелина
с две ръце и рече му с усмивка на лице:
-От днес ще бъдеш ти приятел мой!
под мойта сянка ще си на покой!
И даде му веднага за утеха
извезана със златни нишки дреха.
На папата злочест му прилоша.
Та скрива ли се грешната душа
под скъпа тъкан? Всичко вижда Бог
и Неговият съд е прав и строг!...
Но що да стори?... Тоя ден прекара
той в пир безкрай мъчителен със царя.
А през нощта, когато цял градът
бе в сън потънал, с изтерзана гръд,
прибра се той във своя беден дом,
де дяконът го срещна мълчешком
с изпълнено от горка скръб сърце
и със следи от сълзи на лице.
Той безутешно плакал бе, защото
бе вече всичко чул. Вестта за злото,
що папата направил беше днеска,
доведе християните до треска.
Разбра туй Маркелин и звук дори
не произнесе, а се гузно скри.
Затвори се във тъмната си стая
и мрачно долу гледаше отчаян.
„Какво направих? О, какво сторих!
И що с измяната си придобих?!
Защо не е това кошмарен сън!...
Ах, срам ме е да се покажа вън!
Аз, папата, кураж на други давах!
Чедата си във подвиг утвърждавах!
А сам от вярата отпаднах днес!
Та има ли от мене по-злочест!
Христе, от себе си се тъй гнуся
и никога не ще си сам простя!
Знам Твойте думи: „Който се от Мене
пред силни отрече при изкушение,
и Аз от него ще се отрека.”
Как дигнах против моя Бог ръка!!!”
Заплака Маркелин. Гърдите грешни
изпущаха въздишки безутешни.
Тъй плака той нощи и дни наред.
На съвестта безмилостният гнет
покой не даваше му ни за миг,
дорде си спомни Петровия лик.
И изведнъж го мисъл озари.
В гърдите му взе вяра да гори.
Нали бе изменил и тоз апостол
на Господа от боязливост просто?
И той се бе отрекъл от Христа,
ала след туй отново пред света
Го изповяда и простен бе той!
И вкусва с Бога днес блажен покой...
* * *
Реши се Маркелин и тръгна в път.
В град Синуеса, скритом от светът,
събор епископски се бе събрал
в ония дни на скръб и на печал -
църковните съдбини да урежда
и вдъхва в християните надежда.
Пред Божите служители-владици
яви се изведнъж във власеница,
смирено кретащ, с пепел на глава
сам папата и рече тез слова:
-О, братя мои, в грях велик аз паднах!
От Бога и от Църквата отпаднах!
Съдете тоз, що сам се веч осъди!
Съдът ви безпощаден нека бъде!...
Дорде говореше, сълзи поток
очите му изливаха. Жесток
към себе си в туй тежко покаяние,
извикваше той само състрадание.
В затишието гробно някой пръв
прошепна тихо: - Туй петно със кръв
ще може някак си да се измие!
А други рекоха: - Не бива ние
да съдим. Вижте, кай се той, нали?
Сам нека своя съд определи!
Тогава Маркелин изрече смело:
-Добре, сам съдник ще съм в мойто дело!
Лишавам се от своя сан свещен,
понеже в грях съм смъртен опетнен!
А след смъртта ми никой да не смее
таз плът да погребе! А нека нея
изхвърлят в някой див самотен кът!
Там псетата дано я изядат!
Той с грозна клетва пред това събрание
подсили свойто страшно завещание:
-Кой дръзне моя труп да погребе,
проклет да е под светлото небе!
Подир това завърна се във Рим
като окаяник и подсъдим.
Взе пак оная дреха златошита,
отиде във двореца и попита:
-Дали е тука Диоклетиан?
-Не - рекоха, - в съда е. Съди там.
След няколко минути Маркелин
в съда бе и видя, че не един
християнин бе изправен там пред царя
за своето Верую да отговаря.
Той смело път в тълпата си направи,
пред Диоклетиана се изправи,
издигна дрехата със две ръце
и хвърли я в самото му лице.
-Вземи си я! Не ща я! Аз сгреших,
че те послушах. Зле се оскверних
и нямам мир, откак ме ти примами.
Ах, в пламъци ме хвърли съвестта ми!
Проклети да са твоите богове!
Във тях се крият тъмни бесове!
Не искам ти да си ми покровител!
Изневерих на благия Спасител!
Той даваше ми истински покой!
А ти ме втикна в ад! О, Боже мой,
прости! Пак искам Твой да съм!
Дано с кръвта очистя срамното петно!...
За царя бе това гръм от небето.
Той пламна в гняв. Със злоба на лицето
измери Маркелина. И блед, и твърд
осъди бързо папата на смърт.
Палачите осъдения взеха.
С тях тръгна той, но пълен със утеха.
Та що са мъките, дори смъртта
в сравнение с гнета на съвестта?!
Ах, той надяваше се чрез смъртта си
да най де мир, умил греха си.
Щом го убият там, извън града,
от робство той ще литне в свобода!...
След него крачеше с тъга в душата
Маркел, презвитерът, навел главата.
Почака го светият мъченик
и рече му с просветнал, бодър лик:
-Бъди във вярата непоклатим,
че ти си следващият папа в Рим!
На мене във греха не подражавай!
Сам твърд бъди и слаби утешавай!
Аз бях позор за светлото небе!
Бди, сине, никой да не погребе
таз грешна плът, от милост към която
със смъртен грях си опетних душата!..
Когато стигнаха местото лобно,
войниците погледнаха го злобно.
А той със умоляващ кротък лик
им рече: - Дайте ми в тоз сетен миг
последна милост! - От сърце ви моля.
Аз искам на Христа да се помоля!
Те разрешиха. Коленичи той
и рече: - О, Иисусе, Боже мой!
При тебе ида с пълно упование,
че ще приемеш мойто покаяние
и милостив ще бъде Твоят съд
над тоз, що сам осъди се на смърт!
И рече на палачите: - Удрете!
И те пробиха го в сърцето.
Той падна, продължаващ да шепти
тез думи само: - Господи, прости!
Един войник отсече му главата
и тя се в кръв търкулна из тревата.
И само полъх с песен погребална
въздишаше над тая смърт печална.
И всички разотидоха се бързо.
Презвитерът Маркел нема таз дързост
да хвърли върху мъртвия земя...
Туй много време никой не посмя,
че всеки се от клетвата боеше,
която папата изрекъл беше.
Тъй дни занизаха се - пет и десет
и седмици изтекоха, и месец...
Но ни граблива птица, нито звяр,
ни летен пек, ни дъжд, ни слънчев жар
докоснаха се до светата плът на тоз,
що намразил я бе до смърт!...
* * *
А между туй презвитерът Маркел
във Рим престола папски бе заел.
Върлуваше гонението още.
В една от тия неспокойни нощи,
преди Маркел да склопи в сън очи,
апостол Петър се яви в лъчи
и каза му: - Защо до тоя час
ти не използва папската си власт
и не зарови папа Маркелина?
Маркел отвърна: - Вече месец мина
и ето ние, верните във Рим,
от страшната му клетва се боим!
Но Петър рече: - Как не помниш ти,
що писано е в книгите свети,
че който се от все сърце смирява
Сам Бог прославя го и възвисява!
Иди и с почести го погреби!
След свойте тежки вътрешни борби
той за светата вяра, за Христа
в покайна ревност си проля кръвта!
Знай, че макар да падна в грях, днес в рая
сред мъчениците и той сияе!...
Сутринта преди зората - рано
християните понесоха на рамо
на Маркелина тленните останки
и украсили ги с цветя и гранки,
във гробница самотна ги зариха
със почести, псалми и песен тиха.
На гроба бе поставен надпис скромен:
„На папа Маркелин - за вечен спомен!
Той стори грях, но свърши в добродетел
и даде на страхливи пример светъл!”
Празнува се 7/20 юни
Езическият Рим бе озверен.
Днес беше вече тридесети ден,
откак по улици и по мегдани
проливаше се кръв на християни.
В туй грозно и свирепо тържество
безспорното държеше първенство
сам император Диоклетиан -
за кръв жадуващ и от кръв пиян.
Изпълнил дните си с разгул и гадост,
той цял тресеше се от адска радост,
когато му докладваха, че ето
за месец са изпратени в небето
над седемнайсет хиляди души!
Що царската му светлост ще реши?-
Дали да спре гонението вече?
-Не, а да продължи - той властно рече.
И със усмивка пъклена добави:
-Тук искам папата да се изправи
пред моя съд! Аз ще го съдя сам!
С това ще искам пример да ви дам
на сила, безпощадност и на твърдост.
В тях скрита е властителската мъдрост!
* * *
На следващата сутрин Маркелин,
на гонената църква първи син,
треперещ, блед и немощен застана
пред грозний съд на Диоклетиана.
Наляво от намръщения цар и
здигнат бе на идоли олтар.
И мечове от злост и сеч оцапани,
във кръв невинна неведнъж потапяни,
блестяха страшно струпани на куп.
А връх на всичко бе светият труп
на християнин, току що посечен,
с глава търкулната там недалече.
На папа Маркелин за миг косите
настръхнаха. Затвори той очите
и олюля се, победен от страх.
С молба във погледа си плах
обърна се към царя мълчалив
и сякаш рече: „Остави ме жив!"
Не продължи разпитването много
и Маркелин отказа се от Бога...
Той взе тамян и с него прикади
пред идолите с болка във гърди.
Тогава стана Диоклетиан от трона си,
забравил своя сан, прегърна Маркелина
с две ръце и рече му с усмивка на лице:
-От днес ще бъдеш ти приятел мой!
под мойта сянка ще си на покой!
И даде му веднага за утеха
извезана със златни нишки дреха.
На папата злочест му прилоша.
Та скрива ли се грешната душа
под скъпа тъкан? Всичко вижда Бог
и Неговият съд е прав и строг!...
Но що да стори?... Тоя ден прекара
той в пир безкрай мъчителен със царя.
А през нощта, когато цял градът
бе в сън потънал, с изтерзана гръд,
прибра се той във своя беден дом,
де дяконът го срещна мълчешком
с изпълнено от горка скръб сърце
и със следи от сълзи на лице.
Той безутешно плакал бе, защото
бе вече всичко чул. Вестта за злото,
що папата направил беше днеска,
доведе християните до треска.
Разбра туй Маркелин и звук дори
не произнесе, а се гузно скри.
Затвори се във тъмната си стая
и мрачно долу гледаше отчаян.
„Какво направих? О, какво сторих!
И що с измяната си придобих?!
Защо не е това кошмарен сън!...
Ах, срам ме е да се покажа вън!
Аз, папата, кураж на други давах!
Чедата си във подвиг утвърждавах!
А сам от вярата отпаднах днес!
Та има ли от мене по-злочест!
Христе, от себе си се тъй гнуся
и никога не ще си сам простя!
Знам Твойте думи: „Който се от Мене
пред силни отрече при изкушение,
и Аз от него ще се отрека.”
Как дигнах против моя Бог ръка!!!”
Заплака Маркелин. Гърдите грешни
изпущаха въздишки безутешни.
Тъй плака той нощи и дни наред.
На съвестта безмилостният гнет
покой не даваше му ни за миг,
дорде си спомни Петровия лик.
И изведнъж го мисъл озари.
В гърдите му взе вяра да гори.
Нали бе изменил и тоз апостол
на Господа от боязливост просто?
И той се бе отрекъл от Христа,
ала след туй отново пред света
Го изповяда и простен бе той!
И вкусва с Бога днес блажен покой...
* * *
Реши се Маркелин и тръгна в път.
В град Синуеса, скритом от светът,
събор епископски се бе събрал
в ония дни на скръб и на печал -
църковните съдбини да урежда
и вдъхва в християните надежда.
Пред Божите служители-владици
яви се изведнъж във власеница,
смирено кретащ, с пепел на глава
сам папата и рече тез слова:
-О, братя мои, в грях велик аз паднах!
От Бога и от Църквата отпаднах!
Съдете тоз, що сам се веч осъди!
Съдът ви безпощаден нека бъде!...
Дорде говореше, сълзи поток
очите му изливаха. Жесток
към себе си в туй тежко покаяние,
извикваше той само състрадание.
В затишието гробно някой пръв
прошепна тихо: - Туй петно със кръв
ще може някак си да се измие!
А други рекоха: - Не бива ние
да съдим. Вижте, кай се той, нали?
Сам нека своя съд определи!
Тогава Маркелин изрече смело:
-Добре, сам съдник ще съм в мойто дело!
Лишавам се от своя сан свещен,
понеже в грях съм смъртен опетнен!
А след смъртта ми никой да не смее
таз плът да погребе! А нека нея
изхвърлят в някой див самотен кът!
Там псетата дано я изядат!
Той с грозна клетва пред това събрание
подсили свойто страшно завещание:
-Кой дръзне моя труп да погребе,
проклет да е под светлото небе!
Подир това завърна се във Рим
като окаяник и подсъдим.
Взе пак оная дреха златошита,
отиде във двореца и попита:
-Дали е тука Диоклетиан?
-Не - рекоха, - в съда е. Съди там.
След няколко минути Маркелин
в съда бе и видя, че не един
християнин бе изправен там пред царя
за своето Верую да отговаря.
Той смело път в тълпата си направи,
пред Диоклетиана се изправи,
издигна дрехата със две ръце
и хвърли я в самото му лице.
-Вземи си я! Не ща я! Аз сгреших,
че те послушах. Зле се оскверних
и нямам мир, откак ме ти примами.
Ах, в пламъци ме хвърли съвестта ми!
Проклети да са твоите богове!
Във тях се крият тъмни бесове!
Не искам ти да си ми покровител!
Изневерих на благия Спасител!
Той даваше ми истински покой!
А ти ме втикна в ад! О, Боже мой,
прости! Пак искам Твой да съм!
Дано с кръвта очистя срамното петно!...
За царя бе това гръм от небето.
Той пламна в гняв. Със злоба на лицето
измери Маркелина. И блед, и твърд
осъди бързо папата на смърт.
Палачите осъдения взеха.
С тях тръгна той, но пълен със утеха.
Та що са мъките, дори смъртта
в сравнение с гнета на съвестта?!
Ах, той надяваше се чрез смъртта си
да най де мир, умил греха си.
Щом го убият там, извън града,
от робство той ще литне в свобода!...
След него крачеше с тъга в душата
Маркел, презвитерът, навел главата.
Почака го светият мъченик
и рече му с просветнал, бодър лик:
-Бъди във вярата непоклатим,
че ти си следващият папа в Рим!
На мене във греха не подражавай!
Сам твърд бъди и слаби утешавай!
Аз бях позор за светлото небе!
Бди, сине, никой да не погребе
таз грешна плът, от милост към която
със смъртен грях си опетних душата!..
Когато стигнаха местото лобно,
войниците погледнаха го злобно.
А той със умоляващ кротък лик
им рече: - Дайте ми в тоз сетен миг
последна милост! - От сърце ви моля.
Аз искам на Христа да се помоля!
Те разрешиха. Коленичи той
и рече: - О, Иисусе, Боже мой!
При тебе ида с пълно упование,
че ще приемеш мойто покаяние
и милостив ще бъде Твоят съд
над тоз, що сам осъди се на смърт!
И рече на палачите: - Удрете!
И те пробиха го в сърцето.
Той падна, продължаващ да шепти
тез думи само: - Господи, прости!
Един войник отсече му главата
и тя се в кръв търкулна из тревата.
И само полъх с песен погребална
въздишаше над тая смърт печална.
И всички разотидоха се бързо.
Презвитерът Маркел нема таз дързост
да хвърли върху мъртвия земя...
Туй много време никой не посмя,
че всеки се от клетвата боеше,
която папата изрекъл беше.
Тъй дни занизаха се - пет и десет
и седмици изтекоха, и месец...
Но ни граблива птица, нито звяр,
ни летен пек, ни дъжд, ни слънчев жар
докоснаха се до светата плът на тоз,
що намразил я бе до смърт!...
* * *
А между туй презвитерът Маркел
във Рим престола папски бе заел.
Върлуваше гонението още.
В една от тия неспокойни нощи,
преди Маркел да склопи в сън очи,
апостол Петър се яви в лъчи
и каза му: - Защо до тоя час
ти не използва папската си власт
и не зарови папа Маркелина?
Маркел отвърна: - Вече месец мина
и ето ние, верните във Рим,
от страшната му клетва се боим!
Но Петър рече: - Как не помниш ти,
що писано е в книгите свети,
че който се от все сърце смирява
Сам Бог прославя го и възвисява!
Иди и с почести го погреби!
След свойте тежки вътрешни борби
той за светата вяра, за Христа
в покайна ревност си проля кръвта!
Знай, че макар да падна в грях, днес в рая
сред мъчениците и той сияе!...
Сутринта преди зората - рано
християните понесоха на рамо
на Маркелина тленните останки
и украсили ги с цветя и гранки,
във гробница самотна ги зариха
със почести, псалми и песен тиха.
На гроба бе поставен надпис скромен:
„На папа Маркелин - за вечен спомен!
Той стори грях, но свърши в добродетел
и даде на страхливи пример светъл!”
Празнува се 7/20 юни
Няма коментари:
Публикуване на коментар