ПОГИБЕЛ И ИЗБАВЛЕНИЕ

архимандрит Серафим

Понесъл е тежък кръст старец прегърбен, 
пристъпва със сили последни - едва, 
върви той по пътя неравен и стръмен, 
на своята тъжна житейска съдба...

Години е носил той мълком товара 
и заедно с него — надежда една, 
че все пак един ден ще найде отмора -
награда за много беди и тегла!

Хе-е-е, там хоризонта се веч зазорява, 
там чакат го радост и светъл живот,
до днес той ни радост, ни песен познава, 
но там ще ликува, ще пее с възторг.

И колкото по към целта приближава, 
умора му волята бързо ломи; 
той пъшка, поти се, ту сяда, ту става 
и сякаш, на себе си нещо мълви:

- О, колко тежи този кръст, как убива! 
Ожулени, в кърви са мойте плещи....
И ето, пак хълм се на пътя издига!?
О, стига! Не мога! Тежи ми ...тежи!

Тук старецът спира, прикляква в тревата, 
запретва ръкави, потрива ръце 
и без да разсъди, започва с теслата
да дяла от кръста парче след парче...

Наистина кръстът смали се, олекна 
и старецът пътя си пак продължи 
и мисли си - колко сега е по-лесно, 
защо ли не сторих това отпреди?

Когато и малкото хълмче прехвърли 
пред него небесният град се разкри, 
сърцето му радост неземна изпълни -
той виждаше сбъднати свойте мечти!

Пред портите градски за миг се стъписа. 
От входа го пропаст дълбока дели, 
но бързо му хрумна спасителна мисъл -
той кръста за мост ще си приспособи!

И дълго той търси най-сгодното място, 
пресмята, размерва за стотния път, 
дордето разбра, че е всичко напразно, 
че кръстът е къс - не достига отвъд!

Изпаднал във ужас, без всяка надежда 
се тюхкаше бедният старец сега -
защо ли посегна от кръста да реже, 
когато тъй близо е бил до целта?

Изправен пред прага на мрачната бездна, 
той вижда, че няма за него друг път; 
освен в глъбините ѝ сам да изчезне, 
защото плътта бе сломила духът!

И в същото време, когато понечи 
да свърши - се чу пронизителен звън!
На нощната маса будилник звънеше ...
О, слава на Бога, че всичко бе сън!