архимандрит Серафим
Понесъл е тежък кръст старец прегърбен,
пристъпва със сили последни - едва,
върви той по пътя неравен и стръмен,
на своята тъжна житейска съдба...
Години е носил той мълком товара
и заедно с него — надежда една,
че все пак един ден ще найде отмора -
награда за много беди и тегла!
Хе-е-е, там хоризонта се веч зазорява,
там чакат го радост и светъл живот,
до днес той ни радост, ни песен познава,
но там ще ликува, ще пее с възторг.
И колкото по към целта приближава,
умора му волята бързо ломи;
той пъшка, поти се, ту сяда, ту става
и сякаш, на себе си нещо мълви:
- О, колко тежи този кръст, как убива!
Ожулени, в кърви са мойте плещи....
И ето, пак хълм се на пътя издига!?
О, стига! Не мога! Тежи ми ...тежи!
Тук старецът спира, прикляква в тревата,
запретва ръкави, потрива ръце
и без да разсъди, започва с теслата
да дяла от кръста парче след парче...
Наистина кръстът смали се, олекна
и старецът пътя си пак продължи
и мисли си - колко сега е по-лесно,
защо ли не сторих това отпреди?
Когато и малкото хълмче прехвърли
пред него небесният град се разкри,
сърцето му радост неземна изпълни -
той виждаше сбъднати свойте мечти!
Пред портите градски за миг се стъписа.
От входа го пропаст дълбока дели,
но бързо му хрумна спасителна мисъл -
той кръста за мост ще си приспособи!
И дълго той търси най-сгодното място,
пресмята, размерва за стотния път,
дордето разбра, че е всичко напразно,
че кръстът е къс - не достига отвъд!
Изпаднал във ужас, без всяка надежда
се тюхкаше бедният старец сега -
защо ли посегна от кръста да реже,
когато тъй близо е бил до целта?
Изправен пред прага на мрачната бездна,
той вижда, че няма за него друг път;
освен в глъбините ѝ сам да изчезне,
защото плътта бе сломила духът!
И в същото време, когато понечи
да свърши - се чу пронизителен звън!
На нощната маса будилник звънеше ...
О, слава на Бога, че всичко бе сън!
Понесъл е тежък кръст старец прегърбен,
пристъпва със сили последни - едва,
върви той по пътя неравен и стръмен,
на своята тъжна житейска съдба...
Години е носил той мълком товара
и заедно с него — надежда една,
че все пак един ден ще найде отмора -
награда за много беди и тегла!
Хе-е-е, там хоризонта се веч зазорява,
там чакат го радост и светъл живот,
до днес той ни радост, ни песен познава,
но там ще ликува, ще пее с възторг.
И колкото по към целта приближава,
умора му волята бързо ломи;
той пъшка, поти се, ту сяда, ту става
и сякаш, на себе си нещо мълви:
- О, колко тежи този кръст, как убива!
Ожулени, в кърви са мойте плещи....
И ето, пак хълм се на пътя издига!?
О, стига! Не мога! Тежи ми ...тежи!
Тук старецът спира, прикляква в тревата,
запретва ръкави, потрива ръце
и без да разсъди, започва с теслата
да дяла от кръста парче след парче...
Наистина кръстът смали се, олекна
и старецът пътя си пак продължи
и мисли си - колко сега е по-лесно,
защо ли не сторих това отпреди?
Когато и малкото хълмче прехвърли
пред него небесният град се разкри,
сърцето му радост неземна изпълни -
той виждаше сбъднати свойте мечти!
Пред портите градски за миг се стъписа.
От входа го пропаст дълбока дели,
но бързо му хрумна спасителна мисъл -
той кръста за мост ще си приспособи!
И дълго той търси най-сгодното място,
пресмята, размерва за стотния път,
дордето разбра, че е всичко напразно,
че кръстът е къс - не достига отвъд!
Изпаднал във ужас, без всяка надежда
се тюхкаше бедният старец сега -
защо ли посегна от кръста да реже,
когато тъй близо е бил до целта?
Изправен пред прага на мрачната бездна,
той вижда, че няма за него друг път;
освен в глъбините ѝ сам да изчезне,
защото плътта бе сломила духът!
И в същото време, когато понечи
да свърши - се чу пронизителен звън!
На нощната маса будилник звънеше ...
О, слава на Бога, че всичко бе сън!
Няма коментари:
Публикуване на коментар