СТАРЕЦЪТ

Белобрад и бездомен старец се беше приютил в дюните. Всяка сутрин аз го събуждах с плясъка на вълните си. Той ставаше, измиваше набръчканато си лице и гледаше с тъжните си очи изгряващото слънце, като че ли казваше:“Благодаря ти Боже, че и днес съм жив!“ Ежедневието му беше сурово. През деня стоеше до прага на една църква и просеше милостиня от минаващите хора. Някои го съжаляваха и му даваха монети, които той грижливо прибираше. Благославяше всички хора, дори и тези пропуснали в бързината да му дадат милостиня. Той обичаше хората от цялото си сърце, но най-много обичаше Бог и често с присвити устни шептеше молитви. Устата му мълвяха почти постоянно Иисусовата молитва „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме мене грешния!”

Така минаваше денят му, а вечер си купуваше малко хляб, за да залъже глада си. После се връщаше при храма, влизаше в него и заставаше до голямата икона на Пресвета Богородица. Дълго се молеше се за хората дали му милостиня и пускаше останалите му пари в кутията за дарения на храма. След това идваше при мен, умиваше се и отиваше при дюните да поспи. Така се повторяше това всеки ден докато не дойде зимата. През зимата добри хора го настаниха в мазата си, за да не измръзне. Старецът ежедневно благодареше на Господ и винаги Го славословеше.

Но лоша болест го налегна и той не можеше да става. Хората се смиляваха и му носеха храна, колкото да не умре от глад. Дори в това си положение старецът не се отчая, защото винаги имаше Господ в сърцето си и Той го утешаваше. Старецът често казваше „Слава Богу за всичко, Слава Богу в скръб и в радост!”

Един ден го намериха мъртъв и въпреки, че той не се къпеше тялото му ухаеше, лицето му някак неземно сияеше и устата му бяха запечатали последната му усмивка. Старецът се беше упокоил при Господ и се радваше на небесните блага, които беше събрал преживе.

Грета Бабулкова