ЖЕНАТА

Тя идваше често на моя бряг и дълго стоеше замислена. Сълзи капеха по бузите ѝ. Отчаянието беше завладяло нейната душа. Животът ѝ мина бързо, като на кинолента и в него видя само мъка... За какво ли живееше?...

Мъжът ѝ не я разбираше и се отнасяше към нея лошо. Егоизмът му не позволяваше да обича друг човек освен себе си. Жената даваше всичко от себе си, а не получаваше нищо в замяна. Беше се превърнала в една слугиня, която от сутрин до вечер готвеше, чистеше и обслужваше семейството си. Пък и болестите не я оставяха, понякога от болка нямаше сили да стане, но знаеше, че трябва да изпълни задълженията си. С последни сили се надигаше и приведена със сълзи на очи вършеше слугинската си работа. Животът ѝ се беше превърнал в кошмар- грижи, болести и мъка го съпътстваха. Нямаше утеха, нямаше разбиране от никого в семейството. Те като че ли не оценяваха всичко, което вършеше за тях и не я заслужаваха....

Само Бог я подкрепяше и ѝ даваше утеха. Тя вярваше от цялата си душа, че Бог не ще я остави в скърбите. Случваше се да има толкова тежки дни, че дори вярата не я утешаваше. Бог като че ли беше далеко от нея и тя се отчайваше, идваше на брега и плачеше безутешно. Сълзите, като че ли  удавяха нейната мъка. След като си поплачеше ѝ ставаше по-добре и пак продължаваше напред. Надяваше се, че някой ден Господ ще я утеши на място, където няма да има скръб и печал.

Животът се изниза бързо и ето, че един ден тя дойде на моя бряг. Беше много болна. Дойде, като че ли да се сбогува с мен. Пак плачеше, но от време на време се усмихваше, като че ли виждаше вече небесните утешения. Тя застана на колене и дълго се молеше. Изведнъж главата ѝ клюмна и тя се свлече на брега. Вълните ми миеха нейното безжизнено тяло. Жената беше предала Богу духа си, а на устата ѝ грееше усмивка. Най-накрая Господ беше утешил нейната изстрадала душа.

А семейството ѝ едва сега разбра какво е изгубило. Докато беше жива никой не я оценяваше. Сега се нуждаеха от нея и разбираха какво са загубили, но беше вече късно... Господ беше прибрал съкровището си и го беше съхранил на най-хубавото и безопасно място.

Защото този, който търпи безропотно скърбите си преживе, Господ ще го спаси и упокои душата му во веки веков.

Грета Бабулкова