За душата и тялото

Всяко движение на душата е съпътствано от движение на тялото и всяко движение на тялото от движение на душата; всяко действие и движение на човешкото същество е действие и движение едновременно на неговата душа и тяло. Плътта не може да осъществи нищо без душата, нито душата без плътта, но по различни причини: тялото се нуждае от душата, за да живее и да се движи, докато душата се нуждае от тялото, за да се проявява, изразява и действа във външния свят. Защото тялото е слугата, органът и средството на душата, средство, необходимо за упражняването на функциите ѝ в условията на земно съществуване. В този смисъл всички действия и проявления на душата са възможни само чрез тялото. Така душата остава неизразена, докато телесните органи, нужни за проявяването на нейното действие, не са в състояние да влязат в ролята си на средство. Такъв е случаят с ембриона, у който те не са развити, както ясно обяснява св. Григорий Нисийски: „Дори душата да не се проявява ясно с някакви действия, това не значи, че тя не присъства в зародиша. Всъщност оформянето на бъдещия човек е вече в силата си, но душата е още скрита, понеже тя може да се прояви само според необходимата закономерност. Така тя присъства, но е невидима; тя ще се открие само благодарение на естествената дейност, съпътствайки израстването на тялото“. Действието на душата се развива и разраства във връзка с тялото. При първоначалното образуване, подобно на корен, скрит в земята, се появява единствено сила за растежа и храненето. Древността на тялото не може да понесе повече от това. Сетне, когато растението види светлината и пусне кълн на слънцето, чувствата разцъфват за живот. И накрая, когато тялото израсне и достигне присъщата си големина, засиява като плод силата на разума; ала това не става в един миг; душата следва старателно усъвършенстването на своето средство и дава плодове, доколкото ѝ позволява силата на тялото, което я приютява"... Покрай всички тези разсъждения обаче не трябва да забравяме, че душата е с различна природа от тази на тялото, че тя е безтелесна и доминира над него; душата е тази, която дава живота на тялото; на нея то дължи порядъка си: тя направлява неговите действия и поддържа неговата цялост. Единението на душата и тялото се дължи на душата, която прониква във всяка от частите му и го превръща в свой орган. Св. Максим отбелязва: „Душата, която изпълва цялото тяло, осигурява живота и движението му, бидейки проста по природа и безтелесна, без да се разпръсва, нито затваря в него, а като държи всеки от неговите членове, тъй като то е призвано да я приема със заложената си по природа сила и способност да вмества нейните действия“. Св. Макарий Велики пише от своя страна: „Душата, бидейки ефирно тяло, е обгърнала и обвила членовете на това земно тяло. Обгърнала е окото, чрез което вижда и тя. Обгърнала е ухото, с което и тя чува. Обгърнала е ръката, носа и изобщо цялото тяло с неговите членове. Така душата е напълно съединена с тялото, чрез което осъществява всичките си действия в хода на живота“. Казват, че следните четири причини променят състоянието на тялото и внушават на ума страстни или безстрастни мисли: това са ангелите, демоните, въздухът, който дишаме, храната, която поглъщаме. Казано е, че ангелите преобразяват с думи, демоните -с докосване, въздухът с превратностите във времето, храната с качеството си, изобилието или оскъдицата. Освен това паметта, обонянието и зрението променят телесното състояние, ако душата е засегната първа от връхлетелите скърби или радости. Накърнената душа променя телесното състояние. А промененото състояние поради споменатите причини внушава подобни мисли на ума. Можем дори да кажем, че цялото състояние на душата дава отпечатък върху тялото и особено върху лицето. Така, отбелязва св. Йоан Касиан, както духовниците могат „по израза, по лицето, по вида на външния човек да разпознаят състоянието на вътрешния човек“. - Conferences, VII, 1. Но още във Вехтия завет е казано: „Сърцето на човека изменя лицето му на добро или на лошо“ (Сир. 13:32). Въпреки че душата бива носена от тялото и зависи от него в своите проявления и действия в околния свят, в същността си тя все пак остава самостоятелна. Докато тялото не може да се движи без душата, душата е в състояние да се движи сама. От друга страна, благодарение на съзнанието си човекът се извисява над пределите на тялото си. Св. Атанасий отбелязва: „Когато душата е дошла в тялото и е била свързана в него, тя не е притисната и съизмерима с малките размери на тялото, а твърде често, дори когато то лежи в леглото си неподвижно и сякаш заспало в смъртта, душата със собствена сила будува и се издига над природата на тялото“. Тази независимост се проявява ясно при смъртта, когато тялото се разлага, а душата продължава да живее. „Ако душата е тази, която движи тялото, без самата тя да бъде движена от нещо друго - пише св. Атанасий, - от това следва, че душата се движи сама и дори след като тялото е положено в земята, тя продължава да се движи сама. Понеже не душата умира, а тялото, когато тя се отдели от него. Прочее, ако беше движена от тялото, тя би следвало да умре, след като двигателят й се оттегли; но ако душата движи тялото, има повече причини тя да се движи сама. А ако се движи сама, тя непременно живее след смъртта на тялото. Понеже движението на душата не е друго, а самият ѝ живот.“ Виждаме, че тя носи живота, надарен с разум и разсъдък, онзи живот, който е видимо различен от телесния и от всичко, което се случва чрез тялото. Затова когато тялото се разпада, тя самата не се разпада с него и остава безсмъртна, защото тя не е за друг, а носи като същност живота в себе си. 

Из книгата "Терапия на менталните болести" на православния богослов Жан-Клод Ларше