КАК ПО ХРИСТИЯНСКИ ДА ПОНАСЯМЕ СКЪРБИТЕ

По време на скърби християнинът трябва всячески да се пази от ропот против ближните, а особено от ропот против Божия промисъл, който устройва за нас само доброто и душеполезното. Роптаещият против ближните (с това) се отчуждава от братското единение. А св. Василий Велики пише: „очевидно е и това, че роптаещият страда от неверие и колебание в надеждата си на Бога." Ропотът е по-лош и по-вреден от всичко. Поради Своето велико милосърдие Господ Бог дълготърпи всички наши грехове, но Неговото милосърдие не понася нашия ропот и нашите хули - по думите на един Оптински подвижник. Още по-категорично изразява това и пpeп. Исаак Сирин: „Господ търпи всякакви човешки немощи, но не търпи човек, който винаги роптае и не оставя такъв без вразумително наказание." Заради ропот се изпращат нещастия - пише преп. Макарий Оптински. Поради нетърпение и малодушие някои хора по време на скърби роптаят дотолкова, че пожелават и си изпросват и смърт, а смъртта дори светците очакват със страх. По време на скърби по-полезно е да виним себе си за всичко и във всичко, а не другите. При благодарно търпение със смирение, със съзнание за своята греховност и покорност на волята Божия, облекчаваме скърбите си и те скоро преминават. В своето 51-во слово, преп. Исаак Сирин казва че когато по време на скърби си спомним за своите грехове и неправди, бързо се избавяме от скърбите, ако пък проявяваме малодушие, роптаем и обвиняваме другите, с това още повече умножаваме скърбите и увеличаваме тяхната тежест. Преп. Сисой Велики (V век) учи: „Каквото и скръбно изкушение да се случи с човека, той е длъжен да предава себе си на волята Божия и да изповядва (да съзнава), че изкушението е станало заради неговите грехове. Погрешно е да счита, че страда като мъченик." А преп. Марк Подвижник пише: „Всеки от нас подражава на Христовото смирение, ако счита постигащите го скърби като заслужено въздаяние за себе си." 
Иисус Христос на Голгота. Стенопис от ср. на XVI в. от Теофан Критски
Противно на ропота и малодушието, християнинът е длъжен да придобива благодарение и мъжество по време на скърбите. Блажени Иероним разсъждава: „Свойствената за християните добродетел се състои именно в това - за всичко, което изглежда неприятно, да благодарят на Създателя. При всички злополучия и беди винаги да въздават благодарност на Бога, казвайки: Благословен Бог! Зная, че търпя по-малко отколкото заслужавам да търпя, че всичко това е твърде малко по отношение на моите грехове, че не ми се въздава заслуженото (по-голямо наказание). Ето в какво е християнския ум (християнското съзнание)" А преп. Симеон Благоговейни съветва: „Ежедневно бъди готов за понасяне на всякаква скръб, с мисълта, че скърбите са избавление от множество (греховни) дългове. Затова, когато те сполетят, благодари за това на Бога."
Преп. Нил Синайски пише: „По време на всяко мъчително за нас събитие е много полезно, и изключително необходимо, да благодарим на Бога, Промислителя и Съдията на човешкия живот. Защото, ако при всички печални обстоятелства (които ни се случват не по наша вина) ние се окажем благодарни, без съмнение ще се удостоим с наградата, приготвена за победоносните мъченици... Нашата благодарност по време на скърбите Бог приема като равностойна на всяка правда (на всеки подвиг на правдата). Благодарността ни в такива моменти е проява на нашата любов към Бога „от цялата ни душа и с всичката ни сила"... И така, нищо не е толкова полезно по време на скърби както благодарността, защото тя ходатайства пред Бога за човешката немощ, привлича Божията милост, облекчава бремето на греховете, успокоява скръбта и увеличава наградата за нея. А който роптае по време на скърби, не само се лишава от наградата за търпението, но се подлага и на осъждане, а самата скръб от това само се увеличава."
Благодарността към Бога по време на скърби привлича Неговото милостиво благоволение и удвоява благодеянията Му към нас. Преп. Антоний Велики пише: „По време на скърби трябва да пребиваваме в твърдо търпение, и да благодарим за тях, за да получим въздаяние от Господа." Оптинският старец Леонид казва: „Чрез скърбите се очиства нашият вътрешен човек и според мярката на търпението и благодарението за тях, Всемилостивлят Бог ни дарува благодатта на Светия Дух с (произтичащите от това) духовни дарования."
Благодарението на Бога има още едно особено свойство- то ражда и усилва вярата и приближава до Бога. Неблагодарността отдалечава от Бога. Пред такава (изключителна) полза, която човек получава от благодарението, Словото Божие ни повелява усърдно да се упражняваме да благодарим на Бога, да възгряваме в себе си чувството на благодарност към Него. Апостол Павел пише: „За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса"!/ 1 Сол.5:18/ Някои питат: нима трябва да благодаря когато ме измъчват, когато издевателстват над мен, когато ме изтезават? Нима трябва да благодаря когато се вцепенявам от студ в бедната си къщичка, когато се измъчвам от глад, изнемогвам от тежки трудове и нужди, когато изведнъж се лишавам от деца, жена, когато внезапно губя имуществото си, или съм попаднал в ръцете на грабители, когато съм в рани, когато боледувам, когато съм оклеветен, когато живея в затвор и т.н.?
Невъзможното ли ни предписва ап. Павел, като казва: „За всичко благодарете"? Не, с това той призовава нас, християните към евангелски живот. Който не живее по плът, а има в себе си живеещия Христос, той, бидейки веднъж обхванат от любовта към Създателя, не губи своята радост и благодушие от разнообразните страдания, като се развеселява от надеждата за приготвените ни небесни блага. Такъв е бил ап. Павел, който целия си апостолски живот прекарал в немощи, в скърби, в нужди и притеснения, в труд и мъка, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота /вж.2 Кор.6:4; 11:27; 12:10/. Св. Василий Велики пише: „Това, което при невярващите предизвиква униние и печал, за християните носи веселие от надеждата за приговените във вечността венци за подвизаващите се (в добродетелите)."
Дори някога и да благодари, човек с плътско мъдруване благодари само за веществените благодеяния. По време на скръб той изпада в смущение, роптае и хули. А Божията заповед повелява да се благодари за всичко - както за скърбите като Божие посвещение, като част Христова, така и за благополучията като за Божие снизхождение към нашата немощ. Апостолът пише: „Вам е дарувано заради Христа не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него. "/Фил. 1:29/ За всеки дар напълно естествено е да се благодари. След като скърбите за Христа са дар Божий, то християнинът е длъжен да докаже своето християнство като благодари за скърбите.
Преп. Макарий Оптински пише: „Не тогава ние можем да се наричаме верни (на Христа), когато получаваме Божиите благодеяния (и благодарим за това), а когато с благодарност приемаме и наказанията от Неговата ръка - точно с това нашата вяра бива изпитвана."
А преп. Исаак Сирин обяснява: „С благодарение се укрепва вярата, откриват се дълбоките християнски тайнства, в душата навлиза обширно и ясно богопознание чрез действието на благодатния мир и духовното утешение, които се оказват неизменна последица на благодарението. Уста, която постоянно благодари, приема благословение от Бога. В сърцето, което пребивава в благодарение се вселява Божията благодат. Благодатта се предшества от смирение, а наказането се предшества от самомнение. Сърце, което непрестанно се стреми към благодарение на Бога, привлича в себе си благодатта. Докато ропотните мисли, които постоянно се движат из сърцето, навличат върху душата изкушения." Подобно на него разсъждават и всички отци на Православната Църква. Те ни наставляват да благодарим на Бога за всичко, което се случва в живота ни, както приятното, така и за скръбното. Вярата ни научава, че всичко, което става с нас, се извършва според всеблагия и премъдър Божий промисъл за наша полза по същество. По този начин вярата ни ръководи към благодарение на Бога, а от него вярата се уможава. Ние започваме да благодарим по убеждение на ума, а чрез благодарението се възбужда сърдечното убеждение.
Всички светии са благославяли и благодарили на Бога за изпратените им изкушения и скърби, чрез които те се очистили и станали годни за вечното блаженство. Свт. Игнатий Брянчанинов пише: „Обширно поприще за благодарение и славословие се открива и пред всеки християнин, който живее благочестиво според евангелските заповеди и не допуска да бъде заслепяван от суетните светски пристрастия и грижи, който постоянно гледа към пристанището на вечността." За всичко слава и благодарение на милосърдния Господ, Който с всички средства промисля и устройва спасението на нас, немощните, неизправните и грешните!
Който иска да бъде истински християнин, с венеца на истинските последователи на Христа, той трябва да проявява твърдост и мъжество в скърбите, в борбата с греховете. Мъжеството на християнина се състои в това, да стои твърдо, съгласно увещанието на апостола, във всеоръжието Божие, препасан с истината, в бронята на правдата, с щита на вярата, под шлема на упованието за спасение, с духовния меч, който е Словото Божие. Да бъде готов за подвиг - да не си позволява разслабление при отблъскване стрелите на дявола, на козните и прелестите на света, да не допуска надигането на плътта срещу духа, да не се колебае да посрещне страдания и смърт по пътя на вярата и правдата, както не са се колебали мъчениците. Да не изпада в малодушие при опасение че може да се лиши от временното благосъстояние, ако това все пак се случи - да запази благодушие, за да може да благославя Бога както праведния Иов. Във времена трудни за цялото общество, да забравя собствените си лични трудности, за да подкрепя другите и така да съдейства за облекчаване общата тежест при обществени бедствия. Свт. Филарет Московски поучава: „Мъжественият християнин не се ужасява и не изпада в страх, когато слуша за смъртоносни болести, за войни и други обществени бедствия, защото знае, че Господ е казал, че всичко това трябва да се случи." Мъжествените духом, укрепвани с молитвата, вярата и надеждата в Бога, не се боят от никого и от нищо, освен от единия Бог. А останалите (нямащи такова съзнание) от всичко се боят, по думите на св. пророк Давид: „Там ще се уплашат те от страх, (дето няма страх)”/Пс,13:5/
Мъжественият християнин постоянно трябва да е готов да посрещне скърбите, така че когато наистина го сполетят, да не изпада в изумление и смущение, а с благодарност да претърпи теготата на скърбите, имайки в мисълта си, че това му се изпраща от Господа или за наказание, или за изпитание /ср.Пс.25:2/. Преп. Ефрем Сирин дава следния съвет как следва да се държат християните (верните) в този живот: „Ако ни се случи някаква радост, поради успех или в резултат на дарования, трябва да предполагаме, че недалеч от нея се намира и (ни очаква и) някаква печал. Ако пък ни е застигнала печал, трябва да очакваме приближаване на радостта. Нека имаме примера на плаващите по морето. Когато се надигне вятър и силна буря, те не губят надежда за спасението си, а се борят с вълните с очакване да утихне вълнението. Когато настане спокойно време, те очакват буря и затова са винаги бдителни, така че внезапната поява на вятъра да не ги застигне неподготвени и да не ги обърне в морето. Така и ние трябва да имаме предвид както едното, така и другото. Ако дойде очакваното, това няма да бъде изненада за очакващия го, защото той е подготвен за него. Затова, когато се случи да бъдем в скърби и притеснения, трябва да очакваме облекчаване и помощ от Господа, така че при продължителна скръб да не ни доведе до смърт мисълта, че за нас повече няма надежда за спасение. По същия начин, когато сме радостни, трябва да очакваме скърби, да не би поради излишък от радост, да забравим за сълзите (покаяното съзнание)."
Оптинският старец ...Анатолий пише: „За мъжествения християнин по време на скърби и напасти (изкушения и беди) по-доброто средство е не утешението а търпението. Той твърдо е убеден, че комуто е нужно и полезно да понесе скръб, за него цялата мъдрост на Соломон не може да помогне (да бъде от такава полза като скръбта). Защото мъдростта и съветването (вслушването в полезните съвети) научават, докато скръбта изчиства страстта или греха и така научава човека не словом, а на дело. Затова и великите светци се научили на духовна мъдрост от опит и сърдечна болка (на очистването на сърцето, на реалната раздяла с греха)"
Основание на християнското мъжество по време на скърби е: ХРИСТИЯНСКАТА НАДЕЖДА И ПРЕДАНОСТ НА БОЖИЯТА ВОЛЯ ПО ВРЕМЕ НА СКЪРБИТЕ. Св. пророк Давид нарича блажени тези, които цялата си надежда възлагат на Бога. Бог е наше прибежище и сила, съюзник и защитник, бърз помощник в бедите, които ни постигат. Затова няма да се убоим, дори цялата земя да се разлюлее и планините да се преместят насред морето. Няма да се уплашим, защото: „Господ на силите е с нас, Бог на Иакова е наш застъпник 7Пс .45:8/
По време на нещастия единственото сигурно и надеждно убежище за християнина е Бог. За съжаление, малцина са които постъпват така. Св. Василий Велики пише: „повечето от хората по време на беди прибягват към всякаква друга земна помощ, но не и към Бога." А св. Тихон Задонски уверява: „Който се надява на човеци, а не на Бога, той има лъжлива надежда, защото такава надежда няма твърда и непоколебима основа. По време на силна буря, мореплавателите нямайки надежда за спасение, хвърлят котвата в морските дълбини и я закрепват в земята, за да спасят себе си и кораба. Така и християните, които плават в житейското море в кораба на Светата Църква, и биват сполетявани от бурите на скърбите и бедите, следва да изоставят всякаква надежда на човеци и да прибягнат до Бога, да укрепят своите колебаещи се скръбни сърца във вярата, надеждата и любовта към Бога."
Същият светител пише още: „Надеждата се изпитва чрез скърбите. Точно когато ги има, става явно на кого човек се надява - на Христа Бога, или на нещо друго. Който по време на неблагополучия не отстъпва от надеждата в Христа, към Него прибягва и Него моли за помощ, въпреки, че неговият Помощник се бави, но въпреки това той непременно очаква от Него помощ, с мисълта че е „верен Този, Който Е обещал" помощ „на намиращите се в скърби" - затова и той истински и сърдечно се надява (само) на Него. Затова, при надеждата неотлъчно трябва да присъства и търпението, което преодолява всяко случващо се бедствие, и очаква или избавление, или облекчение в бедствието. „Където е истинската надежда, там е и търпението, и където е търпението, там е и надеждата." Вярата, надеждата и търпението са неотделими помежду си. Вярата вижда и признава своя Помощник и Избавител - Христос. Надеждата се гради на Него и от Него проси помощ и избавление. Търпението очаква Неговата помощ, макар Той да се бави, като не отстъпва в очакването си. ,Дерзайте всички, които се надявате па Господа! Надявай се на Господа, бъди мъжествен, и да укрепва сърцето ти!Бог е нам прибежище и сила, бърз помощник в беди./ 7Пс.30:25; 26:14; 45:2/
Из "Утешение в болести и скърби (Светоотечески слова и съвети)" Издава се с благословението на славянобългарския манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон.

Няма коментари:

Ако ви харесва блога може да ме подкрепите с дарение

Описание Сума
Дарение BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки

 

Чрез PayPal в евро