МАЙКАТА

Майката обичаше своите деца повече от всичко на света. Тя беше готова на всичко заради тях. Майчината ѝ любов нямаше граници. Често тя идваше със своите деца на брега, гледаха вълните ми и си играеха. Майката като квачка бдеше над своите пиленца. Бог я бе дарил с прекрасни деца. Всички много се обичаха, а най-вече обичаха Бог и Той не ги оставяше. Имаха всичко от което се нуждаеха и затова винаги Му благодаряха. Докато бяха малки всичко бе лесно, децата бяха около своята майка и тя не се притесняваше. Но ето, че децата пораснаха и всяко тръгна по своя път.  Майката продължаваше да идва на брега, но вече без своите деца. Беше тъжна и живееше, като че ли само чрез спомените си. С часове стоеше втренчена в далечината и от време на време, някак си неволно се усмихваше, може би спомнила си за някое от своите деца. В главата ѝ постоянно се въртяха мисли: ”Дали моето дете сега е добре? Липсва ли му нещо? Ще ми се обади ли? и т. н.” Децата бяха далеко от майка си и постепенно я бяха забравили, както бяха забравили и за Бог. Животът за тях течеше бързо, ежедневието им беше изпълнено с ангажименти и всичко това заличаваше от ден на ден образа на майка им от техните сърца. Все по-рядко се сещаха за тази, която ги беше отгледала с толкова любов и беше дала всичко от себе.

Но ето че майката се разболя тежко. С всеки изминат ден ставаше все по-бледа и слаба. Тя не искаше да тревожи своите деца и да ги ангажира, затова не каза на никого от тях. Често плачеше, тъжно ѝ беше, защото никое от нейните пораснали деца не ѝ се обаждаше, дори само, за да разбере как е. Те си имаха свои проблеми и ангажименти и в тях не влизаше старата им майка. За Бог въобще не се сещаха, макар да бяха откърмени с молитви към Него. Така децата живееха в един измислен от тях свят, в който нямаше място за Бог и майка им. Те не подозираха даже, че тя е болна, на легло и безутешно тъжи по тях. Болестта ѝ напредваше бързо и времето на нейното земно странстване привършваше. Смъртта стоеше над одъра ѝ и я дебнеше. Горката майка все си мислеше за своите деца и все се надяваше, че някое ще се сети за нея.

Но един ден тя просто не се събуди от сън. Душата ѝ се беше упокоила най-накрая при Бога. Едва сега нейните деца разбраха грешката си и плачеха безутешно за майка си, но вече не можеха да я върнат. Укоряваха се и мъката им нямаше край. Обърнаха се към Бог и от сърце Му се молеха за скъпата си майчица. Правеха  панахиди и раздаваха за Бог да прости. Живееха с надеждата, че ще получат прошка от Бог и от починалата им майка.  

Грета Бабулкова