Днес чухме думите на Спасителя към Неговите ученици, апостолите: „Лазар, нашият приятел, е заспал; но отивам да го събудя“ (Йоан 11:11). Той нарича заспиване смъртта на един човек на земята. Такова определение за смъртта обаче не се отнася за всички хора, а само за тези, които с вярата и с живота си са станали приятели на Божия Син. След такова заспиване следва събуждане или по-точно преминаване на душата, освободена от тялото, в новата ѝ реалност на небето - още по-близо до Бога. Затова истинските християни, които още тук, на земята живеели с Бога в душите си, не възприемали смъртта на тялото като трагичен завършек на живота. Знаем го добре от житията на всички праведници. Знаем го обаче по-скоро като сведение, като факт, но не и като наше вътрешно усещане и лична убеденост. Причината е твърде очебийна - вярата ни, за разлика от тяхната, е по-скоро маловерие, а животът ни не е изцяло посветен на Христа. Ние все още не сме станали истински приятели на Христа като Лазар от Витания и като Неговите апостоли. Затова ако понякога чувстваме присъствието на Господа близо до себе си или в себе си, това е сравнително слабо и рядко. А за праведната душа, изпълнена с живото преобразяващо благодатно Божие присъствие, отделянето от тялото - смъртта на земята - е като събличане на стара дреха. Целият земен живот за християнското съзнание е подготовка за смъртта, за преселването в другия живот. Чрез възкресението на Христа за нас смъртта се превръща в раждане и начало на истинския живот във вечността. Както сполучливо се изразява един съвременен проповедник: „Умението да умреш за този свят е изкуството да живееш по християнски“.
Според естествените човешки възприятия и преценки човек умира, когато тялото стане бездиханно и безжизнено. Това е видимата страна на човешката смърт. Но с това не приключва другата, много по-важна страна на човешкото съществуване - животът на неговата душа. Тя продължава изцяло съзнателния си живот без тялото в едно от двете възможни състояния: живот с Бога, за който човек е създаден и предназначен, или съществуване без Бога, което не би могло да се нарече живот, защото е извън връзките си с неговия единствен Източник - животворящия Божий Дух. Затова второто състояние няма и белезите на живота, а е съществуване сред мъка и терзание - ужасни и неописуеми, каквито жизненият ни опит на земята не познава. При това вечни - нескончаеми и непроменими! Евангелските думи за неугасимия огън на геената (срв. Марк 9:43-44), за вечната мъка (срв. Мат. 25:46) и за втората смърт „в езерото, що гори с огън и жупел“ (Откр. 21:8) не са пресилени фрази и произволни метафори. Това са думите на Божието въплътено Слово, което с разбираеми за хората изрази говори за духовните неща, които нашето представно мислене трудно разбира.
Днес все по-малко хора са склонни да вярват в това, защото за тях абсолютният авторитет на Божия глас стои на едно ниво с всевъзможните суеверия, зловерия, човешки учения и разбирания. Съвременният човек обявява собствения си естествен разум като достатъчен критерий за ориентация дори в непознатия му духовен свят. И колкото повече се отдалечава от Бога и затъва в нравственото си разложение, мотивирано от изискванията на греховната му природа, толкова по-трудно достига до него Божият глас. Толкова по-неразбираеми му изглеждат Божиите думи и увещания, макар да са казани ясно и разбрано. Толкова повече обяснения си измисля за произхода на живота и за творението. Толкова по-зависим става от духа на демоничното поднебесно царство на сатаната -истинския вдъхновител на такива теории и хипотези, наричани „научни“. Толкова по-трудно става за човека да направи решителната крачка от властта на злото и смъртта към своя Творец и Изкупител. Затова светът все повече заприличва на гробище от движещи се духовни мъртъвци, които с неверието си в истинския Бог и с упоритото нежелание да изпълняват Неговите заповеди и воля и да се съобразяват с тях, неизбежно остават в богоизолация, чието друго име е смърт. За тях слизането в гроба същевременно се превръща в бездната на втората, окончателната смърт. И това е въпрос само на няколко десетилетия, а твърде често неочакваният край идва след месеци и дори дни. Духовната атмосфера на земята очевидно има предел на насищане с човеко-демоничното зло. Преминаването на този предел доведе до всемирния потоп, а наближаващото му ново преминаване ще доведе до предсказаното унищожение с огън на цялото видимо творение. Нравственото разложение на толкова много души, липсата на освежителна праведност и благочестие вече изпълват тази атмосфера с доловимо излъчване на тъга и безутешност. Това започва масово да се усеща и споделя. Навярно то е от последните Божии подсещания към хората да се отрезвят и да се обърнат към Него. Нали Господ винаги се грижи единствено и само за нашето истинско добро, защото Сам е Любов и от любов е създал света!
Тягостното състояние на трудно обясним страх и безпокойство, на отчаяние и потиснатост като духовна пандемия завладяват света. Външно благоденстващият и самоуверен свят в своята вътрешна, духовна същност става все по-нещастен. Но вместо да се обърнат към единствения истински Лекар и Избавител на душите и телата, хората в заслепение продължават да търсят опора, където няма да я намерят. Търсят я във взаимните си безпочвени утешения и обяснения за ставащото. Търсят я, като се стремят да избягат от действителността, да се изолират от света, да живеят за себе си по различен начин. Желанието да се отбягва реалността става повсеместно, като придобива все по-разнообразни форми и прояви. Съществуването в измислени, илюзорни свои си светове води личността до болестно раздвоение, което се проявява във все по-масово срещани психични разстройства и отклонения. Най-разпространеният изход за бягство от реалността се оказват развлеченията, увеселенията и забавленията. Те все повече прерастват в потребност на почти всички съвременници. Заедно с тях се разраства бягството в самотата и изолацията в себе си с помощта на наркотизиращи средства, които стесняват и дори променят качествено съзнанието, защото така вратите на душата са най-широко отворени за действието на бесовете. Особено коварно се оказва самоуспокоението, което хората получават под действие на бесовете в многобройните безблагодатни религиозни общности. Примитивният демонизъм от миналото се допълва от всевъзможни тайни знания и способности, необясними по човешки, които се оказват достъпни само за посветени избраници. А кой действа тайно и скрито, кой постоянно се маскира и преобразява и кои са неговите избраници - това добре знаем. Немалко от тези избраници открито признават действителната си сатанинска обвързаност, като смесват с нея и външна християнска ритуалност.
В същото време най-близо до всеки от нас, до всеки дишаш и мислещ човек, продължава непрестанно да стои не друг, а Източникът на живота. Стои нашият Творец и Избавител от смъртта и от всички скърби. Стои със Своята Божествена милост и утеха нашият Спасител, Който доказа безмерната си любов към всеки от човеците, като пострада и се принесе в жертва за всеки от нас. След като ни дава да усетим мрака на безутешността на живота без живата връзка с Него, Той очаква най-после да се опомним. Очаква да се обърнем към Него, да Му повярваме и да Го последваме, за да може да ни изведе от долината на плача, от земното ни изгнаническо битие в блаженството на живот с Него. Очаква да престанем да се доверяваме и да вярваме на измамите на демоните, които чрез страстите, посети в сърцата ни след грехопадението, са истинският източник на самозаблудите и на всяко наше зло.
Днес Богочовекът възкреси един от многото си приятели - четиридневния мъртвец Лазар от Витания. Във всеки миг Той е готов да влезе и да възкреси с Божественото Си присъствие всяка човешка душа, която приживе е умряла. Нужно е само тя да Го приеме с пълна и искрена вяра в ума и сърцето си. Тогава обновеният ѝ живот с Христа не само ще я изведе от смъртта, но ще я въведе във вечния блажен живот - в Царството на благодатта, което както и смъртта, започва още тук, на земята. Както Сам Спасителят казва: „царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже ето, царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:20-21). Основа на това Царство положи Възкресението на Христа, най-великият от всички празници - тържеството на живота над смъртта.
По молитвите на всички светии, които от обикновени хора като нас са станали приятели на Божия Син, а така и свои на Бога, Негови синове по благодат, и ние да приемем в душите си съживяващото Негово присъствие, което единствено може да ни изведе от истинската, втората смърт - смъртта на душата - и да ни въведе в блаженството на вечния живот с Него. Амин!
Произнесено в катедралния храм „Успение Богородично“ на 23 април (10 април ст. ст.) 2005 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар