архимандрит Серафим
Пролет
Потънал в размисли над вечността,
бях на брега на времето застанал.
С духовен взор пространствата обхванал,
видях като на длан пред мен света ...
Над него беше слязла пролетта...
Цъфтяха храстите благоуханни.
Люлееха брезите нежни грани.
Из въздуха летяха пеперуди,
пияни от нектар, от слънце луди!
В тревата мравки, скакалци, щурци!
В леса крилати пролетни певци!
И всякъде цветя и благовония
и песен и божествена хармония!
И ето там, край изворите чисти
на пролетните радости лъчисти
куп млади люде, влюбени в живота,
с неутолима някаква охота
гребяха радостите без насита
и пееха и бяха тъй честити!...
В небето бели щъркели летяха.
Край ручея цветя безброй цъфтяха.
И лястовички стрелваха се леко,
и чуваше се зовът отдалеко.
И сред щурците в цветните поляни
звънливо се разнася твоят глас!
Ти не познаваш отдих и почивка,
но вечно си в движение, в кипеж.
Победи жънеш с царствена усмивка,
окичен с лаври и със здравец свеж!
Дори тогаз, кога на вид почиваш,
ти без умора бъдеще твориш.
Пречупеното - в тишина заливаш,
неизграденото — без шум градиш.
Кога уверени сме, че те няма,
ти спиш там нейде, в скута на смъртта,
и в миг пробуден хвъркваш с мощ голяма
пред смаяния поглед на света!
Погребан във пашкул на какавида,
ти във тъмата си тъчеш крилца.
Туптиш в седефа твърд на всяка мида
и сееш се навред чрез семенца.
Къде ли се властта ти не простира!
Тук пее кос, там охлюв плах пълзи.
А татък хе ... из пъпките извираш
на току-що разлистени брези.
Ти в мравките си, ти си във тревата!
На всеки цвят си в златния прашец!
Ти трепкаш на пчелиците в крилцата!
Ти дишаш със уханния ветрец!
Кога с тръби засвирят твоите бури,
и пролетта със гръм те поздрави,
победа ти празнуваш, и лазури
усмихват се над грейнали треви!
Какво смъртта пред тебе представлява!-
Безсилен враг сломен, когото ти
прогонваш извън своята държава,
де всичко диша, радва се, цъфти!
На мъртвите в страната ти проникваш
и там налагаш свойта мощна власт!
Над всеки гроб с цветята ти поникваш,
ликувайки над зиналата паст!
На пътя си труп жалък ако случиш,
ти с червея завираш се и там.
От тлението нови сили смучеш
и чрез смъртта растеш могъщ, голям!
Зелени знамена кога развееш,
смъртта отдръпва своята нога,
признавайки, че ти света владееш,
че тя е само верен твой слуга!
Живот, живот, излязъл из чертога
на вечния и всемогъщ Творец!
Ти сладкозвучния си химн на Бога
и Неговия най-красив венец!
Кръстосвай, завладявай ти земята
с войските си от хвъркащи певци!
Из долините китни, в планината
издигнати са все за теб дворци!
Пълни, пълни гърдите на човека
с копнежи светли и с безсмъртен плам!
Навред победно шествувай до века!
Изпълвай Божия тайнствен план! ...
Есен
Аз слушах тоя химн тържествен
и цял потръпвах от възторг.
Животът бе красив, божествен!
Над него царствуваше Бог!
И мислех си: Ех тъй да може
животът вечно да цъфти!
И в туй красиво царство Божие
щастлив навеки да си ти!
Но падна от мъгла завеса
над тая чудна красота!
И със мъглата мрачна есен
заля в безкрайна скръб света!
Посърнаха цветята свежи.
Замряха птичи гласове.
Мъглата хвърли тъжни мрежи
над хълмове и лесове.
И стана нещо чудновато, —
в живота вмъкна се смъртта!
Туй, що бе пяло цяло лято,
умря и скри се в пръстта.
И както капеха листата
на буки, явори,.брези.,
тъй взеха люде по земята
да мрат, и всичко бе в сълзи!
И в тая есен смъртоносна
съзрях поета на скръбта.
Той тъжно лирата докосна
и взе да пее за смъртта...
Песен за смъртта
Отде е този грозен писък?
Кой там над пресен гроб ридай?
О, тъжен на живота плисък
във океан от скръб безкрай!
Защо човекът тук се ражда,
когато трябва да умре
с неутолената си жажда
да плува в радости-море?
Животът всуе се разгръща
във туй, що диша и расте,
щом майка там без ум прегръща
трупа на свидното дете!
Напразно смях краси лицата
по пиршества във всеки дом!
Напразно радват се сърцата,
щом смърт ги дебне мълчешком...
Какво от туй, че слънце свети?
На вид ликува всяка твар.
а под земята — погледнете —
куп трупове на млад и стар.
Какви борби, какви тревоги
и ужаси и страхове
в горите китни и в бърлоги!
Отвсякъде смъртта зове!
Уханията на тревите
превръщат се във гнилота,
и млъкват навсегда певците
в диханието на смъртта.
Ний жадни сме за светла вечност,
за тихо щастие без предел!
Но щастието е далечна
и тъй непостижима цел!..
О смърт, зловеща ти прокоба!
Кажи, кой прати те в света
да свързваш люлката със гроба,
да туряш кръст на радостта?
Ах, знам, — в греха е твойта тайна!
На злото рожбата си ти!
Сърцето наше от безкрайна
виновност в страх пред теб тупти.
Ти влезе като гибел тъмна
в нерадостната ни съдба.
И оттогава не осъмна
ни ден без скръб и плач света!
И ето, оттогаз зловеща
ти бродиш с мантия от креп!
И горка скръб е всяка среща
на бедните човеци с теб.
Как страшно тракат твоите кости,
кога раздвижиш скелет сух!
Където идеш ти на гости,
се чува само вопъл глух.
Ти скиташ странно-мълчалива
в ръцете взела остър сърп.
Светът цъфтящ е твойта нива.
Там жънеш ти сълзи и скръб!
Вторачиш ли очите кухи,
в които зее тъмнина,
сърцата трепват в жалби глухи
и ги полазва хладина.
Тъй полската трева потръпва,
когато в утринна роса
косачът да коси пристъпва,
размахал съскаща коса.
Днес старци взимаш като жертви,
а утре грабнеш млад живот.
Ти всички живи виждаш мъртви,
че твой е всеки цвят и плод!
Със несмутимо зла усмивка
на все озъбена уста ти
обикаляш без почивка
сама открай — докрай света.
Безстрастно взорът ти блуждае
като че нейде покрай нас.
Но ти, о смърт жестока,
знаеш кога е сетният ни час!
Връхлиташ мълком в тишината
и живия превръщаш ти
във маска ледна, над която
загадка тайнствена трепти.
И ето, тез уста сковани,
що вчера шепнеха слова,
мълчат днес странно бездиханни.
Нима човекът е това?!
Ох, колко много поколения
във твоята утроба спят ?
С неутолимо настървение
се хвърляш ти на всяка плът.
И пак поемаш друм далечен
със празни, хлътнали очи.
Че тъй преситена си вече,
това от нийде не личи !
След всеки пир ти по си гладна,
след всяка жътва по си зла.
Една поява твоя хладна,
раздрусва градове, села! ,
О, докога ли без пощада
в коситба страшна твоят крак
ще тъпче Божата ливада,
за да повяхва цвят и злак?
Ти, властнице над всичко живо,
си сякаш сетнята врата,
отдето рабски-мълчаливо
минава всичко във света!
Пред взора ни животът крее
и мре и чезне всеки час ...
А ти, безсмъртна смърт, живееш
и над живота имаш власт!
Но туй, убийце на живота,
не е най-злата сетнина!
У нас ти вярата в доброто
убиваш с твоята злина!
Че виждаме — един е краят
на всеки подвиг и порок.
С гроб свършва на земята раят!
Без цел е устремът висок.
Защо се мъчи добротата
да носи тихо светъл кръст,
щом ще я сполети съдбата на злите? —
Тлен и вечна пръст!
О ти, безсмислие съдбовно! ...
Да би могъл да се роди Такъв,
що царството вековно
на твойта власт да победи!
Уви! Ти всичките герои,
що се родиха на света,
погреба в своите покои
и тъй си утвърди властта! . . .
Унилост
И слушах аз смутено таз песен безнадеждна
и чувствувах, че потъвам, потъвам в скръб
безбрежна.
И плаках над съдбата печална на човека,
па виках със все сила, за да ме чуе всеки:
Стихнете, звуци празни и веселби суетни!
Тук радостите сън са, и дните — мимолетни!
Не виждате ли? — Бавно, или във луд галоп
се приближава всеки към неизбежен гроб!
Светът топи се, чезне в неизцелима мъка!
Той всеки ден ранен е от някоя разлъка.
Утеха не доставят красивите лъжи,
когато виждаш вредом, че гроб до гроб лежи!
О вие, пеперудки, над гробища летите
на толкова мушици, умрели по лъките!
И вий, младежи бодри, танцувате в захлас
над костите на люде, живели преди вас!
Ах, птиченца, напразно вий кършите гласчета
и леете мелодии сред клонести дървета!
Край вас не стихват вопли и писъци в света
по тез, що са минали в страната на смъртта!. ..
Видение на безсмъртието
Но що е туй, що виждам? Не лъжат ли очите?
О кой е Този, Който на радостта в зарите
с венец от тръни, с дреха, опръскана от кръв,
след векове от сълзи ни носи радост пръв?!
Отде е Той излязъл? Защо Му са ръцете пробити?
И защо са тез рани по нозете?
Отде ли Той е минал? По Неговия гръб
личат от бич следите! В лика Му грее скръб!
Очите Му, по-чисти от зрака на звездите,
със кротост носят мълком на сълзите следите!
Сърцето Му ранено кръв капе над света
и дето капка капне, там цъфва Любовта!
Той колко величаво пристъпя към земята!
Победно знаме носи десницата Му свята!
И ангели безбройни около Него в хор
изпълват с химни светли небесния простор!
Той чашата изпил е на пъклената злоба.
За чужди беззакония преминал е през гроба.
Но кой е Той? — Вий, братя, поставяте въпрос-
Та Той е нашта светла надежда: Сам Христос!
Той бе живял, умрял бе и в гроба бе!
И ето, възкръсна! И — безсмъртен— живее на небето,
превърнато във Негов лазурен, чист олтар.
Оттам се Той явява във блясък като Цар!
В тържествено пришествие крачи Той победен,
че завоюва всичко, срази врага последен!
Смъртта се гърчи жалко във славните нозе!
Той разгроми и ада и плячката му взе!
И ето Го — на облаци — идва на земята,
безсмъртие заветно донесъл на сърцата!
Подир живот преходен и смърт безчестна,
в слава Творецът на живота към нас се приближава!
Че правдата не можеше вечно да е в гроб,
и Силният да бъде на смърт безсилен роб!
В онуй свещено утро на нов живот зората
изгря от гроба мрачен и озари сърцата!...
И виждам аз нивята широки на живота,
борбите де били са на злото и доброто.
Там облаци се трупат, и мълния проблясва,
и цялата вселена от гръм велик се стрясва.
Тръби победни свирят и планини разтръсват.
Гробове са разтварят, и мъртвите възкръсват.
А живите немеят от ужас и почуда
пред туй предвъзвестено и непонятно чудо —
да бъде гробът нам към безсмъртие врата!
Тук няма синур между живота и смъртта!
В миг всичко се обръща: престоли с трясък падат;
безбройните си жертви повръша бързо адът.
Небето като свитък се свива и отдръпва,
и всичко пред Властителя на света потръпва.
И живи и умрели при тоя сетен трус
попадат на колене пред живия Иисус.
И всичко старо рухва! И ето, над света
безсмъртие изгрява! Изгрява вечността!
Небето свети ново! И нова е земята!
Тук правдата царува! Пленен е сатаната!
И няма вече пролет, живот що обещава,
а щом надежди цъфнат, без жал да отминава!
И няма вече есен над нас като прокоба
да се надвесва страшна и да ни блъска в гроба!
Спасителят, надмогнал живота и смъртта
с безсмъртие венчава копнежа на света!
Около Него греят апостоли, светци
като звезди блестящи, окичени с венци!
Тук светят ореоли, сияят мъченици
и нимбове лъчисти на майки и девици!
О, вижте и дечица, умрели за Христа!
И те са живи в Него, участват в радостта!
И ето: бедни духом, души добри смирени,
и сиромаси кротки — във ангелски премени!
Очи, в живота плакали, тук сияят в радост!
Сърца, за мир жадували, тръпнат в дивна сладост!
Тук виждам чистотата, светото въздържание,
и вярата, надеждата и любовта в сияние!
И всяка добродетел, безсмъртна и красива,
тук свети с вечен блясък и се оказва жива!
Христос на трона сяда, очите Си повдига,
и ангели разтварят пред Него вечна книга.
А Той обгръща с поглед туй множество безбройно,
по име призовава живелите достойно.
И чува се гласът Му — глас сладък и могъщ,-
що капе по сърцата като в засуха дъжд.
„Дойдете, Мои люде, от век благословени!
Живота наследете! Царувайте със Мене!
Вий носихте ярема на жребий лют и твърд.
Опитахте живота, вий вкусихте и смърт.
И предани на Мене се оказахте докрай!
В безсмъртието влезте! Живейте в Моя рай!
Елате всички вие, от вяра осветени,
вий, борци за правда, от злото наранени.
И вие, победители храбри на греха,
служители на Бога, витязи на Духа!
И вий, монаси бедни, живели в подвиг светъл,
но скрили във смирение свойта добродетел!
Герои тихи, неми, дошли от всяка местност,
не търсещи прослава, умрели в неизвестност!
И вий, съпруги верни, и вий, души добри,
сърцата си раздали на братя и сестри!
Елате, влезте всички в небесните чертози,
де вашите молитви ухаят с дъх на рози!
Дойде денят заветен на праведна отплата!
На злите и добрите не е една съдбата!
Не може без награда доброто да пребъде,
и честният с подлеца на смърт да е осъден!
Възкръснах Аз и с Мене възкръсна вечний смисъл
на правдата, доброто! Те би били без смисъл,
ако подир смъртта Си във смърт пребъдвах Аз!
Каква надежда бихте вий имали тогаз!
Единствен Аз съм Първият, Аз и Последният
и Живият; бях мъртъв, но жив съм Аз Победният!
Смъртта умря. Безсмъртна е добродетелта!
Безсмъртно е доброто! Безсмъртна - светостта!.. .
А вие, грешни люде, живели във пороци,
но плакали за свойте потъпкани оброци,
измъчвани от своя жив съдник — съвестта,
и не презрели светлия зов на любовта!
И вие, подсъдими, пролели сълзи топли,
очистили вината си с покайни вопли,
и вие, беззаконници, в самонаказание
поели подвиг труден на свято покаяние!
И вие, роби клети на страсти, гняв и мъст,
безропотно поели страдалния си кръст!
И всички провинени пред Божия закон,
със вяра пристъпете към царствения Трон!
И ето, ще отсъдя на всекиго съдбата!
Блажен е, който носил е обич във душата,
и който Ме е хранил от своята трапеза,
и който е отворил дома си, за да влеза,
и който Мойта жажда с водица утолил е,
и в Мойта безутешност сълзите Ми отрил е,
и в болестта Ми тежка подал Ми е утеха,
и Мен, Премръзналия, е топлил с топла дреха,
и в Моята тъмница дойде да ме споходи, -
от адската тъмница от днес ще е свободен!
Аз правда, но и милост съм. Аз съм любовта!
За вас, о грешни люде, родих се във света!
Не бойте се, а тихо дигнете си очите
и вижте Ми ръцете, от гвоздеи пробити!
Попипайте ребрата Ми, с копие ранени! ;
От раните Ми блика за всички изцеление!
За вас понесох всичко - кръст, мъки и Голгота -
от смърт да ви избавя и въведа в живота!
Аз зная ваш’та немощ. Грешехте вие много,
но плакахте от горест и каехте се Богу!
За ваш’та към Мен обич, за вашето томление,
за туй, че Ме търсихте след всякое падение,
гласът на опрощението днеска ви зове :
Окъпани сте вие от свойте грехове!
Не искам Аз, не искам на грешника смъртта,
но той спасен да бъде и жив във вечността!
А тези, що не искат да царствувам над тях
и повече от всичко обичат своя грях,
да идат в ада, който избрали са сами
далеч от Мойто слънце- във вечните тъми,
де демоните тънат във огнената бездна
и в пламъка на вечното въздаяние чезнат!”...
Хор на спасените
Велики и чудни са, Господи, Твоите дела!
Пред Твоите присъди човеците свеждат чела!
Законите, Ти що постави, са вечни и живи!
Народите тръпнат пред Твойте слова справедливи!
На Теб, Всемогъщия, ний дължим свойто спасение!
Ти с длан ни сълзите изтри и дари утешение!
Ти даде ни тия одежди по-бели от сняг!
От бурната скръб ни доведе на Твоя тих бряг!
О, Господи Силний! Пред Тебе ний падаме ничком
с възторжни души, със сърца благодарни за всичко!
И с бурния глас на водите, и с мощната струя
на волния вятър Ти пеем хвала: Аллилуия!
Хор на ангелите
Слава на Бога Отца - Промислителя!
Слава на Божия Син - Изкупителя!
Слава на Духа Свети - Утешителя!
Слава на Господа - в Тройца един -
Властник всемирен, по мощ несломим,
Вечен, премъдър, всесвят, вселюбим!
Ангели радостни, пейте Му песни!
Пътища Божии, вий сте чудесни!
Земните люде станаха небесни!
С властна намеса Бог всичко поправи!
Злото наказа, доброто прослави!
Вечните Негови съдби са прави!
Амин!
Пролет
Потънал в размисли над вечността,
бях на брега на времето застанал.
С духовен взор пространствата обхванал,
видях като на длан пред мен света ...
Над него беше слязла пролетта...
Цъфтяха храстите благоуханни.
Люлееха брезите нежни грани.
Из въздуха летяха пеперуди,
пияни от нектар, от слънце луди!
В тревата мравки, скакалци, щурци!
В леса крилати пролетни певци!
И всякъде цветя и благовония
и песен и божествена хармония!
И ето там, край изворите чисти
на пролетните радости лъчисти
куп млади люде, влюбени в живота,
с неутолима някаква охота
гребяха радостите без насита
и пееха и бяха тъй честити!...
В небето бели щъркели летяха.
Край ручея цветя безброй цъфтяха.
И лястовички стрелваха се леко,
и чуваше се зовът отдалеко.
И сред щурците в цветните поляни
звънливо се разнася твоят глас!
Ти не познаваш отдих и почивка,
но вечно си в движение, в кипеж.
Победи жънеш с царствена усмивка,
окичен с лаври и със здравец свеж!
Дори тогаз, кога на вид почиваш,
ти без умора бъдеще твориш.
Пречупеното - в тишина заливаш,
неизграденото — без шум градиш.
Кога уверени сме, че те няма,
ти спиш там нейде, в скута на смъртта,
и в миг пробуден хвъркваш с мощ голяма
пред смаяния поглед на света!
Погребан във пашкул на какавида,
ти във тъмата си тъчеш крилца.
Туптиш в седефа твърд на всяка мида
и сееш се навред чрез семенца.
Къде ли се властта ти не простира!
Тук пее кос, там охлюв плах пълзи.
А татък хе ... из пъпките извираш
на току-що разлистени брези.
Ти в мравките си, ти си във тревата!
На всеки цвят си в златния прашец!
Ти трепкаш на пчелиците в крилцата!
Ти дишаш със уханния ветрец!
Кога с тръби засвирят твоите бури,
и пролетта със гръм те поздрави,
победа ти празнуваш, и лазури
усмихват се над грейнали треви!
Какво смъртта пред тебе представлява!-
Безсилен враг сломен, когото ти
прогонваш извън своята държава,
де всичко диша, радва се, цъфти!
На мъртвите в страната ти проникваш
и там налагаш свойта мощна власт!
Над всеки гроб с цветята ти поникваш,
ликувайки над зиналата паст!
На пътя си труп жалък ако случиш,
ти с червея завираш се и там.
От тлението нови сили смучеш
и чрез смъртта растеш могъщ, голям!
Зелени знамена кога развееш,
смъртта отдръпва своята нога,
признавайки, че ти света владееш,
че тя е само верен твой слуга!
Живот, живот, излязъл из чертога
на вечния и всемогъщ Творец!
Ти сладкозвучния си химн на Бога
и Неговия най-красив венец!
Кръстосвай, завладявай ти земята
с войските си от хвъркащи певци!
Из долините китни, в планината
издигнати са все за теб дворци!
Пълни, пълни гърдите на човека
с копнежи светли и с безсмъртен плам!
Навред победно шествувай до века!
Изпълвай Божия тайнствен план! ...
Есен
Аз слушах тоя химн тържествен
и цял потръпвах от възторг.
Животът бе красив, божествен!
Над него царствуваше Бог!
И мислех си: Ех тъй да може
животът вечно да цъфти!
И в туй красиво царство Божие
щастлив навеки да си ти!
Но падна от мъгла завеса
над тая чудна красота!
И със мъглата мрачна есен
заля в безкрайна скръб света!
Посърнаха цветята свежи.
Замряха птичи гласове.
Мъглата хвърли тъжни мрежи
над хълмове и лесове.
И стана нещо чудновато, —
в живота вмъкна се смъртта!
Туй, що бе пяло цяло лято,
умря и скри се в пръстта.
И както капеха листата
на буки, явори,.брези.,
тъй взеха люде по земята
да мрат, и всичко бе в сълзи!
И в тая есен смъртоносна
съзрях поета на скръбта.
Той тъжно лирата докосна
и взе да пее за смъртта...
Песен за смъртта
Отде е този грозен писък?
Кой там над пресен гроб ридай?
О, тъжен на живота плисък
във океан от скръб безкрай!
Защо човекът тук се ражда,
когато трябва да умре
с неутолената си жажда
да плува в радости-море?
Животът всуе се разгръща
във туй, що диша и расте,
щом майка там без ум прегръща
трупа на свидното дете!
Напразно смях краси лицата
по пиршества във всеки дом!
Напразно радват се сърцата,
щом смърт ги дебне мълчешком...
Какво от туй, че слънце свети?
На вид ликува всяка твар.
а под земята — погледнете —
куп трупове на млад и стар.
Какви борби, какви тревоги
и ужаси и страхове
в горите китни и в бърлоги!
Отвсякъде смъртта зове!
Уханията на тревите
превръщат се във гнилота,
и млъкват навсегда певците
в диханието на смъртта.
Ний жадни сме за светла вечност,
за тихо щастие без предел!
Но щастието е далечна
и тъй непостижима цел!..
О смърт, зловеща ти прокоба!
Кажи, кой прати те в света
да свързваш люлката със гроба,
да туряш кръст на радостта?
Ах, знам, — в греха е твойта тайна!
На злото рожбата си ти!
Сърцето наше от безкрайна
виновност в страх пред теб тупти.
Ти влезе като гибел тъмна
в нерадостната ни съдба.
И оттогава не осъмна
ни ден без скръб и плач света!
И ето, оттогаз зловеща
ти бродиш с мантия от креп!
И горка скръб е всяка среща
на бедните човеци с теб.
Как страшно тракат твоите кости,
кога раздвижиш скелет сух!
Където идеш ти на гости,
се чува само вопъл глух.
Ти скиташ странно-мълчалива
в ръцете взела остър сърп.
Светът цъфтящ е твойта нива.
Там жънеш ти сълзи и скръб!
Вторачиш ли очите кухи,
в които зее тъмнина,
сърцата трепват в жалби глухи
и ги полазва хладина.
Тъй полската трева потръпва,
когато в утринна роса
косачът да коси пристъпва,
размахал съскаща коса.
Днес старци взимаш като жертви,
а утре грабнеш млад живот.
Ти всички живи виждаш мъртви,
че твой е всеки цвят и плод!
Със несмутимо зла усмивка
на все озъбена уста ти
обикаляш без почивка
сама открай — докрай света.
Безстрастно взорът ти блуждае
като че нейде покрай нас.
Но ти, о смърт жестока,
знаеш кога е сетният ни час!
Връхлиташ мълком в тишината
и живия превръщаш ти
във маска ледна, над която
загадка тайнствена трепти.
И ето, тез уста сковани,
що вчера шепнеха слова,
мълчат днес странно бездиханни.
Нима човекът е това?!
Ох, колко много поколения
във твоята утроба спят ?
С неутолимо настървение
се хвърляш ти на всяка плът.
И пак поемаш друм далечен
със празни, хлътнали очи.
Че тъй преситена си вече,
това от нийде не личи !
След всеки пир ти по си гладна,
след всяка жътва по си зла.
Една поява твоя хладна,
раздрусва градове, села! ,
О, докога ли без пощада
в коситба страшна твоят крак
ще тъпче Божата ливада,
за да повяхва цвят и злак?
Ти, властнице над всичко живо,
си сякаш сетнята врата,
отдето рабски-мълчаливо
минава всичко във света!
Пред взора ни животът крее
и мре и чезне всеки час ...
А ти, безсмъртна смърт, живееш
и над живота имаш власт!
Но туй, убийце на живота,
не е най-злата сетнина!
У нас ти вярата в доброто
убиваш с твоята злина!
Че виждаме — един е краят
на всеки подвиг и порок.
С гроб свършва на земята раят!
Без цел е устремът висок.
Защо се мъчи добротата
да носи тихо светъл кръст,
щом ще я сполети съдбата на злите? —
Тлен и вечна пръст!
О ти, безсмислие съдбовно! ...
Да би могъл да се роди Такъв,
що царството вековно
на твойта власт да победи!
Уви! Ти всичките герои,
що се родиха на света,
погреба в своите покои
и тъй си утвърди властта! . . .
Унилост
И слушах аз смутено таз песен безнадеждна
и чувствувах, че потъвам, потъвам в скръб
безбрежна.
И плаках над съдбата печална на човека,
па виках със все сила, за да ме чуе всеки:
Стихнете, звуци празни и веселби суетни!
Тук радостите сън са, и дните — мимолетни!
Не виждате ли? — Бавно, или във луд галоп
се приближава всеки към неизбежен гроб!
Светът топи се, чезне в неизцелима мъка!
Той всеки ден ранен е от някоя разлъка.
Утеха не доставят красивите лъжи,
когато виждаш вредом, че гроб до гроб лежи!
О вие, пеперудки, над гробища летите
на толкова мушици, умрели по лъките!
И вий, младежи бодри, танцувате в захлас
над костите на люде, живели преди вас!
Ах, птиченца, напразно вий кършите гласчета
и леете мелодии сред клонести дървета!
Край вас не стихват вопли и писъци в света
по тез, що са минали в страната на смъртта!. ..
Видение на безсмъртието
Но що е туй, що виждам? Не лъжат ли очите?
О кой е Този, Който на радостта в зарите
с венец от тръни, с дреха, опръскана от кръв,
след векове от сълзи ни носи радост пръв?!
Отде е Той излязъл? Защо Му са ръцете пробити?
И защо са тез рани по нозете?
Отде ли Той е минал? По Неговия гръб
личат от бич следите! В лика Му грее скръб!
Очите Му, по-чисти от зрака на звездите,
със кротост носят мълком на сълзите следите!
Сърцето Му ранено кръв капе над света
и дето капка капне, там цъфва Любовта!
Той колко величаво пристъпя към земята!
Победно знаме носи десницата Му свята!
И ангели безбройни около Него в хор
изпълват с химни светли небесния простор!
Той чашата изпил е на пъклената злоба.
За чужди беззакония преминал е през гроба.
Но кой е Той? — Вий, братя, поставяте въпрос-
Та Той е нашта светла надежда: Сам Христос!
Той бе живял, умрял бе и в гроба бе!
И ето, възкръсна! И — безсмъртен— живее на небето,
превърнато във Негов лазурен, чист олтар.
Оттам се Той явява във блясък като Цар!
В тържествено пришествие крачи Той победен,
че завоюва всичко, срази врага последен!
Смъртта се гърчи жалко във славните нозе!
Той разгроми и ада и плячката му взе!
И ето Го — на облаци — идва на земята,
безсмъртие заветно донесъл на сърцата!
Подир живот преходен и смърт безчестна,
в слава Творецът на живота към нас се приближава!
Че правдата не можеше вечно да е в гроб,
и Силният да бъде на смърт безсилен роб!
В онуй свещено утро на нов живот зората
изгря от гроба мрачен и озари сърцата!...
И виждам аз нивята широки на живота,
борбите де били са на злото и доброто.
Там облаци се трупат, и мълния проблясва,
и цялата вселена от гръм велик се стрясва.
Тръби победни свирят и планини разтръсват.
Гробове са разтварят, и мъртвите възкръсват.
А живите немеят от ужас и почуда
пред туй предвъзвестено и непонятно чудо —
да бъде гробът нам към безсмъртие врата!
Тук няма синур между живота и смъртта!
В миг всичко се обръща: престоли с трясък падат;
безбройните си жертви повръша бързо адът.
Небето като свитък се свива и отдръпва,
и всичко пред Властителя на света потръпва.
И живи и умрели при тоя сетен трус
попадат на колене пред живия Иисус.
И всичко старо рухва! И ето, над света
безсмъртие изгрява! Изгрява вечността!
Небето свети ново! И нова е земята!
Тук правдата царува! Пленен е сатаната!
И няма вече пролет, живот що обещава,
а щом надежди цъфнат, без жал да отминава!
И няма вече есен над нас като прокоба
да се надвесва страшна и да ни блъска в гроба!
Спасителят, надмогнал живота и смъртта
с безсмъртие венчава копнежа на света!
Около Него греят апостоли, светци
като звезди блестящи, окичени с венци!
Тук светят ореоли, сияят мъченици
и нимбове лъчисти на майки и девици!
О, вижте и дечица, умрели за Христа!
И те са живи в Него, участват в радостта!
И ето: бедни духом, души добри смирени,
и сиромаси кротки — във ангелски премени!
Очи, в живота плакали, тук сияят в радост!
Сърца, за мир жадували, тръпнат в дивна сладост!
Тук виждам чистотата, светото въздържание,
и вярата, надеждата и любовта в сияние!
И всяка добродетел, безсмъртна и красива,
тук свети с вечен блясък и се оказва жива!
Христос на трона сяда, очите Си повдига,
и ангели разтварят пред Него вечна книга.
А Той обгръща с поглед туй множество безбройно,
по име призовава живелите достойно.
И чува се гласът Му — глас сладък и могъщ,-
що капе по сърцата като в засуха дъжд.
„Дойдете, Мои люде, от век благословени!
Живота наследете! Царувайте със Мене!
Вий носихте ярема на жребий лют и твърд.
Опитахте живота, вий вкусихте и смърт.
И предани на Мене се оказахте докрай!
В безсмъртието влезте! Живейте в Моя рай!
Елате всички вие, от вяра осветени,
вий, борци за правда, от злото наранени.
И вие, победители храбри на греха,
служители на Бога, витязи на Духа!
И вий, монаси бедни, живели в подвиг светъл,
но скрили във смирение свойта добродетел!
Герои тихи, неми, дошли от всяка местност,
не търсещи прослава, умрели в неизвестност!
И вий, съпруги верни, и вий, души добри,
сърцата си раздали на братя и сестри!
Елате, влезте всички в небесните чертози,
де вашите молитви ухаят с дъх на рози!
Дойде денят заветен на праведна отплата!
На злите и добрите не е една съдбата!
Не може без награда доброто да пребъде,
и честният с подлеца на смърт да е осъден!
Възкръснах Аз и с Мене възкръсна вечний смисъл
на правдата, доброто! Те би били без смисъл,
ако подир смъртта Си във смърт пребъдвах Аз!
Каква надежда бихте вий имали тогаз!
Единствен Аз съм Първият, Аз и Последният
и Живият; бях мъртъв, но жив съм Аз Победният!
Смъртта умря. Безсмъртна е добродетелта!
Безсмъртно е доброто! Безсмъртна - светостта!.. .
А вие, грешни люде, живели във пороци,
но плакали за свойте потъпкани оброци,
измъчвани от своя жив съдник — съвестта,
и не презрели светлия зов на любовта!
И вие, подсъдими, пролели сълзи топли,
очистили вината си с покайни вопли,
и вие, беззаконници, в самонаказание
поели подвиг труден на свято покаяние!
И вие, роби клети на страсти, гняв и мъст,
безропотно поели страдалния си кръст!
И всички провинени пред Божия закон,
със вяра пристъпете към царствения Трон!
И ето, ще отсъдя на всекиго съдбата!
Блажен е, който носил е обич във душата,
и който Ме е хранил от своята трапеза,
и който е отворил дома си, за да влеза,
и който Мойта жажда с водица утолил е,
и в Мойта безутешност сълзите Ми отрил е,
и в болестта Ми тежка подал Ми е утеха,
и Мен, Премръзналия, е топлил с топла дреха,
и в Моята тъмница дойде да ме споходи, -
от адската тъмница от днес ще е свободен!
Аз правда, но и милост съм. Аз съм любовта!
За вас, о грешни люде, родих се във света!
Не бойте се, а тихо дигнете си очите
и вижте Ми ръцете, от гвоздеи пробити!
Попипайте ребрата Ми, с копие ранени! ;
От раните Ми блика за всички изцеление!
За вас понесох всичко - кръст, мъки и Голгота -
от смърт да ви избавя и въведа в живота!
Аз зная ваш’та немощ. Грешехте вие много,
но плакахте от горест и каехте се Богу!
За ваш’та към Мен обич, за вашето томление,
за туй, че Ме търсихте след всякое падение,
гласът на опрощението днеска ви зове :
Окъпани сте вие от свойте грехове!
Не искам Аз, не искам на грешника смъртта,
но той спасен да бъде и жив във вечността!
А тези, що не искат да царствувам над тях
и повече от всичко обичат своя грях,
да идат в ада, който избрали са сами
далеч от Мойто слънце- във вечните тъми,
де демоните тънат във огнената бездна
и в пламъка на вечното въздаяние чезнат!”...
Хор на спасените
Велики и чудни са, Господи, Твоите дела!
Пред Твоите присъди човеците свеждат чела!
Законите, Ти що постави, са вечни и живи!
Народите тръпнат пред Твойте слова справедливи!
На Теб, Всемогъщия, ний дължим свойто спасение!
Ти с длан ни сълзите изтри и дари утешение!
Ти даде ни тия одежди по-бели от сняг!
От бурната скръб ни доведе на Твоя тих бряг!
О, Господи Силний! Пред Тебе ний падаме ничком
с възторжни души, със сърца благодарни за всичко!
И с бурния глас на водите, и с мощната струя
на волния вятър Ти пеем хвала: Аллилуия!
Хор на ангелите
Слава на Бога Отца - Промислителя!
Слава на Божия Син - Изкупителя!
Слава на Духа Свети - Утешителя!
Слава на Господа - в Тройца един -
Властник всемирен, по мощ несломим,
Вечен, премъдър, всесвят, вселюбим!
Ангели радостни, пейте Му песни!
Пътища Божии, вий сте чудесни!
Земните люде станаха небесни!
С властна намеса Бог всичко поправи!
Злото наказа, доброто прослави!
Вечните Негови съдби са прави!
Амин!
