СПАСИТЕЛНАТА ИСКРА

ЖИВОТЪТ НА ОТЦА ПАИСИЯ
 Ден на народните будители, 1942 година.
Змей Горянин

Тихият есенен вятър пилееше по тясната планинска пътека сухите златни листа. Слабото слънце не бе смогнало да разтопи всичката слана и сега тя блестеше в падините, като ран сняг. Нямаше птички — прочутите планински сладкогласци — да огласяват с кръшните си песни зелените гори, да се надпяват с поточетата и да прогонват досадната тишина на ноемврийския ден. Само някъде високо в планината се чуваха отмерените удари на дърварските секири и почук­ването на работлив кълвач.
Малкото момченце, което се катереше по планината чувствуваше досадата на тази тишина и за да не се изплаши съвсем от нея, нарочно почукваше с тояжката си по камъните. Този шум сякаш му даваше смелост да продължава нагоре и все нагоре.
От сутринта то бе научило, че манастирът е зад високия снежен връх, а той му се виждаше толкова близък! Но после — като че ли с всяка стъпка върхът бягаше все по- далече и по-високо се издигаше. Ето сега над него лазеше едно малко синкаво облаче и навярно скоро щеше да го покрие.  Как щеше тогава да се оправи съвсем само из планината ?!
Нямаше нито овчар, нито дървар, нито окъснял пътник, да му бъде другар и закрилник. Едва сега то разбра, колко е бил прав покойният му дядо Тодор, когато му разправяше, че не всичко е тъй лесно, както се вижда отдалеч.
Слънцето се навеждаше на запад. Вятърът изведнъж се промени, стана по-остър и хладен и някак грозно засвири из дърветата край пътечката. Облачето над върха стана облак и полази по склона. Момченцето се спря. Поще му се да заплаче. Не че го беше страх! Не! Само му беше много мъчно, че намеренията му не така лесно се осъществяваха. После изведнъж през ума му мина мисълта:
      Ами ако има в планината вълци ? Навярно има. Дядо Тодор ми е казвал, че винаги в планината има вълци!
Стори му се, че вече чува вълчи вой и вижда из храстите зачервени, стръвни очи. Опита се да продължи пътя си нагоре, нарочно зачука по-силно с тояжката си по камъните, ала нозете му не искаха да го слушат и да му се подчиняват. Не стигаше страхът от планинската тишина и самотия, а и умората се намеси. И тъкмо когато щеше да седне на един камък край пътя, за да си отпочине и да се наплаче до воля, чу ясно и отчетливо да се разнасят стъпки по пътеката и един твърд мъжки глас да казва:
      Стъпвай право, Арап! Стъпвай право и не се плаши от нищо! Нищо страшно няма по пътя!.. Хайде, хайде! Върви напред! Какво наостри уши? Да не си подушил нещо?!
Момченцето искаше да заскача и запее от радост. То се изправи бързо на камъка и викна към мъжа, когото още не можеше да види:
      Мене е подушил, мене!
      Кой  си ти? — обади се мъжкият глас и след миг на пътеката се подаде един едър монах — висок и строен, със снага на великан  и с дълга бяла брада до пояс. Зад него послушно и кротко застана черно малко конче, натоварено с два чувала.

      Кой  си ти, юнак? — повтори  въпроса си монахът и подаде голямата си ръка на момчето. То я целуна с почит и едва тогава отговори :
      От Банско съм, дядо попе. Казват ме Петър. Тръгнах за Рилския манастир, па не-знам да ли е още далече.
      За Рилския манастир ли си тръгнал?—   учуди се монахът. — Ами знаеш ли къде е манастира? Цяла нощ да вървиш пак няма да го стигнеш преди утре вечер.,. Хм... Как са те пуснали вашите самичък да ходиш до манастира?!
      Аз нямам никого в Банско, дядо попе. Имах един дядо — дядо Тодор — много добър старец. Той умря. От милост ме прибра един грък абаджия — Яни чорбаджи — да съм чиракувал. А то каква милост?! Слугувах му за всичко и пак ме биеше, че съм бил дебелоглав българин и че даром съм ядял хляба му! А какъв хляб ми даваше дето не искаха и кучетата му да го ядат, .. На! Честен кръст,  дядо попе, че ти казвам истината! За това избягах.
Детето се прекръсти. Добродушната усмивка на великана го бе разположила да му разкаже с две-три думи патилата си, като че ли ги разправяше на дядо Тодор и с тази изповед се утешаваше. Монахът го загледа с обич и леко помилва къдравата му главичка.
      Разбрах, юначе! Разбрах, какво ти е било при този грък.
И като поклати тъжно глава продължи :
      Добре, че те достигнах, та да те водя до манастира. Инак би се загубил самичък из Светата Рилска Пустиня.
      Ама ти от манастира ли си, дядо попе— запита детето и щеше да заплаче от радост.
      От манастира, сине.
      Тогава... може би познаваш моя брат -дякон Лаврентий?
      Ти на дякон Лаврентий ли си брат? — изви очи старецът. — Ами защо не ми каза още отначало? Казваш, че си нямал никого, а брат ти бил дякон Лаврентий — най-добрият ми ученик!
      Твой ученик ли е бил?
      Мой. Дойде при мене, като послушник преди дванайсет години... Сега пък ти идеш. Добре, че те стигнах! Господ те е накарал да се позабавиш из пътя.
Той подкара кончето си и забърза, като мърмореше нещо на себе си. После се спря и дочака момчето:
      Брат ти вече не е в манастира. Той замина в Света Гора. Отиде там да се изучи на по-големи науки! Ех, момче, ех! Гледай, как ни срещна Бог!
В манастира на Свети Иван Рилски, Петър остана послушник на случайния си спътник — премъдрия старец Иеромонах Иосиф Брадати. Още първата година той изучи словата, научи се да чете псалтира и наустницата, а в средата на втората година, когато напредна повече в науките си, игуменът на светата обител го подстрига и въведе в духовнически сан с името Паисий.
Паисий беше любимец не само на своя учител, а и на всички братя от манастира, защото към всички се отнасяше с доброта, почит и синовно преклонение. Той се мъчеше винаги да угоди на своите наставници, а от това и сам печелеше, защото всички го обичаха и се грижеха за него. Неговото любознание беше безгранично, а на това най-много се радваха монасите, защото в онова време ученолюбието беше още много рядко, а особено у такова малко момче. Паисий беше само петнадесет годишен, а знаеше вече всички черковни книги и цялата божествена служба. 
През зимата на 1740 година, една вечер, когато бурята виеше в тясната клисура на манастирската долина и засипваше със снежни пресп падини и оврази, Паисий седеше до разгорялото огнище в килията си и четеше някаква книга. Изведнъж на вратата му се потропа бързо и силно. Един от ратаите открехна и викна:
      Дякон Паисий, по-скоро при дядо Иосифа! Старецът е зле и те вика в килията си.
Нахлулият през вратата вятър духна восъчната свещ и разхвърли из огнището рояк сърдити искри.
Паисий изскочи тичешката. Дори забрави да захлопне вратата. До това ли му беше сега?Дядо Иосиф Брадати болен! Болен неговият наставник и духовен водач! Сърцето му биеше до пръсване. На три скока се спусна по стълбата на долния кат и бързо влезе в килията на стареца. След него дотърча ратаят.
Дядо Иосиф бе полулегнал на постелката си. Балата му брада се разстилаше по черната завивка и изглеждаше още по бяла.
      Ела, сине! — промълви той, и гласът му беше съвсем слаб. Паисий не можа да познае този глас. Нима това беше едрият, снажен мъж, когото бе срещнал преди шест години в планината и който му говореше с толкова бодрост и твърдост ?
Той се отпусна на колене до постелката на стареца.
      Не там, не! — промълви дядо Иосиф..
      Седни при мене. Искам да ти разкажа нещо. Затова те повиках.
Ратаят сякаш разбра, че старецът ще иска да говори на своя ученик нещо тайно, и мълком се измъкна из стаята.
      Паисий, аз чаках да дойде този час, за да ти кажа нещо много. .. нещо, което на никого не съм казвал! Отвори сандъка ми. Там ще намериш две дебели книги, подвързани с кожа. Дай ги при мене. Искам още веднаж да ги видя и да ти кажа...
Дякон Паисий мълчешката изпълни поръчката. Той остави книгите на коленете на стареца и отново седна при нозете му.
      Сега слушай: ти отколе си дякон и знаеш разпоредбите на нашата черква. Никой монах няма право да се занимава с други работи освен с молитви и духовни дела... Аз, обаче, написах тези две книги. Те не са молитви, макар че с Божия помощ съм ги писал. Направих ги за такива монаси, като тебе: български синове, които са страдали и страдат от робското иго. Може би съм направил грях, но Бог ще ми го прости, защото го направих за доброто на моя народ.
Старецът събра сили и продължи :
      Спомняш ли си, когато преди шест години се видяхме? Тогава ти ми разправи за един зъл грък, който ти бил чорбаджия в Банско. Не ти отговорих нищо, но разбрах мъката ти, защото навремето и аз избягах из моето родно място — Елена — поради гръцката злост и лукавство. Тогава намислих да напиша тези книги, та с тях да улесня участта на другите българи. Друго нещо не мога да ти оставя, но тези книги ти подарявам за вечен спомен. Чети ги, поучавай се от тях и люби нашия български народ, който сега страда в робия, но до ще време да се освободи.. .
Иеромонах Иосиф Брадатий се отпусна на леглото.
      Отче, — промълви Паисий през сълзи,
      Не говори такива тъжни неща. Ти ще живееш още дълго време, за да поучаваш младите...
      Няма, синко, няма! — поклати глава старецът. — Аз си отивам, защото Господ е определил на всеки човек броени дни Моите се свършиха. . . А ти пази книгите ми! Поучавай се от тях и поучавай другите! . . И още нещо, в сандъка ми ще намериш няколко жълтици. Те са за тебе. Вземи ги и замини за Света Гора. Там ще научиш  много неща и много ще се обогати духа ти. На България са нужни учени умове и богати души..
Тези бяха последните думи на стареца. Той затвори очите си призори тихо и спокойно, сякаш заспа.. .
След погребението му, дякон Паисий се прибра в килията си и три дни не излезе никъде. Това време прекара с книгите на Иеромонах Иосиф Брадати и от тях научи най-голямата истина, която всяко българско сърце чувствуваше, но не всеки български ум можеше да проумее. Тази истина беше, че най-големите врагове на нашия народ са гърците, защото не поробваха телата на българите, а душите им.
Още щом запролети, Паисий напусна Рилския манастир и замина в Света Гора при брата си, който беше вече достигнал до сан архимандрит и беше игумен на Зографския Манастир.
Привечерният вятър огъваше клонете на тополите и шумолеше в листака на старата манастирска лоза. Двата чучура на чешмата чуруликаха като славеи, а от далеч им пригласяха звънчетата на закъснелите стада.
Дякон Паисий седеше на каменната пейка до чешмата и бавно премяташе седефените зърна на броеницата.
—Защо, си тъжен, братко?
Паисий се обърна. Зад него, облакътен на пейката, стоеше брат му Лаврентий и го гледаше усмихнат.
      Още ли мислиш за приказките; на нашия дядо Тодор и на покойния старец Йосиф? Забрави тези небивалици!
      Аз ти се чудя, братко Лаврентий, - рязко го прекъсна Паисий. — Как можеш да не вярваш приказките на двама беловласи мъдреци ? Кого вярваш ти ? Злодумците гърци ли? Засрами се, братко. Ти си българин, а пред гърците те е срам да кажеш това, та да не ти се присмеят, че си бил от прост род. Ами помисли си за свети Иван Рилски, в чиято обител си възприел монашеството...
      А кой е виждал свети Ивана?-  засмя се отново Лаврентий. — Да не би дядо Йосиф с неговата лула да е пушил тютюн?
      Богохулствуваш ! — скочи Паисий. — Мигар ти си виждал Исуса Христа? Защо тогава вярваш в него?
      Да! Ала за Исуса Христа са писали толкова много хора. А кой е писал за Цар Шишман, за Калоян-войвода и за другите измислени юнаци на престарелия иеромонах?
Паисий не отговори, а дълбоко се замисли. Наистина, приказките много по-мъчно убеждават хората, отколкото написаните книги. Ето защо гърците успяват да действуват на нашето поробено племе! Те имат много книги за царе и юнаци, много стари ръкописи — истории за миналото на своя народ и с тях могат да завладяват душите и умовете на всички.
Тежък камък падна от плещите на дякон Паисия. В един миг той прозря, как трябва да служи на своя народ.
      Добре, братко, — решително каза той. — Истината никога не се скрива. Аз ще намеря къде са записани приказките, които ми е разправял дядо Йосиф. От тях ще направя история на народа ни и с нея ще обходя всяко кътче от българската земя! Тогава пак ми се смей! Смей ни се, и ти, и твоите гръцки приятели!
Дякон Лаврентий само повдигна рамене и отмина.
Десет години бяха минали от този разговор. Още в същата вечер дякон Паисий беше изчезнал, и монасите от Зографския манастир го бяха вече забравили. Името му не се чуваше нито в молитвите, нито в разговорите на монасите. Всички смятаха, че разпаленият родолюбец е починал някъде из пътищата.
Мълчеше и архимандрит Лаврентий. Ако някой му заговореше за Паисия, той отвръщаше усмихнат:
      Бог пази своите избраници!
Тъкмо на 31 декември 1757 година братята от манастира бяха изненадани от неочакван гост.  В ниската окадена манастирска трапезария довършваха вечерята си, когато чуха, че вън на двора кучетата залаяха настървено, после се раздадоха виковете на ратаите, и в стаята влезе строен мъж, облечен в тежък вълчи кожух с вдигната яка, която закриваше изцяло лицето му.
      Добър вечер, братя християни, — поздрави той, отърси снега от кожуха си и бързо се съблече.
      Добре дошъл, пътниче, — отвърна игуменът дядо Хрисант и се изправи. После зачудено се взря в госта:
      А, ти си бил монах!
Из вълчата кожа бе излязъл един монах, рус, синеок, с лице носещо белезите на много преживени несгоди и страдания.
      Какво те е заставило да пътуваш в това лошо време ?
      Десет години така пътувам, отче. Десет години търсих истината и, слава Богу, намерих я !
Той приближи до стареца и целуна десницата му.
      Паисий! Синко! Ти ли си!
      Дядо Хрисант се прекръсти.
      Аз знаях, сине, че пак ще те видя! Чаках пак да чуя чудесните ти приказки! 
      Моите приказки са вече истинска история, отче, — отвърна монахът. В много книги ги проверих и се убедих в правотата им.
Монасите стояха с приведени глави: душите им се вълнуваха от различни чувства. Едни се радваха на завръщането на Паисия, други го гледаха с недоверие, а един погърчен монах побърза да се прибере в килията си.
*
След тази нощ отец Паисий не напусна килията си. До среднощ мъждукаше светлината на кандилото в неговата килия и от зори още блясваше в прозорците му, като Божия зорница.
И ето: една пролетна сутрин през 1762 година перото прекъсна своята песен, маслото на кандилото догоря и то угасна. През прозорчето на килията се промъкна сноп слънчеви лъчи и заигра по последната страница на една голяма книга. Там мастилото още не беше засъхнало.
Отец Паисий възправи поглед към небето и се прекръсти;
      Благодаря ти, Господи.
Вън запя клепалото. То приканяше братята за молитва. За пръв път след толкова дълъг самоволен затвор отец Паисий излезе из килията си. Огледа се наоколо. Лозата пускаше тежки, златни реси, малките листца на тополите трептяха, като крила, цветьт на бадемите пълнеше въздуха със сладка миризма.
Отец Паисий премина гордо през двора. До гърдите си притискаше своята книга. Той влезе в черка, премина през десния проход и се озова в олтаря. Игуменът дядо Хрисант го изгледа учудено.
Паисий приближи, положи книгата си наред с евангелието на Светия Престол и промълви :
      Отче, призови Божията милост да благослови труда ми.
Отец Хрисант се стъписа, вгледа се в книгата, две сълзи затрептяха по сбърчените му страни. После високо издигна десница и с глас, откъснат сякаш из глъбината на душата му, извика:
      Господи, благослови ! . .
Из цяло българско се понесе вестта, че се появил някакъв светогорски мотах, който ходел от село на село, от град в град и разправял на по-будните хора — даскали и свещеници — чудновати приказки. Със себе си носел голяма книга, добре обвита в копринена кърпа. Събирал младежите, развивал книгата, разгръщал страниците ѝ и започвал да чете :
„О, неразумни люде! Защо се срамите да се наречете българи? Не сте ли чували от своите деди и прадеди, че българите са имали царства и господарства ?“
„Прочетете моята книга и от нея ще научите, че гърците ни унижават, защото мразят нашия народ. Та един ли път са заплащали данък на българските царе? Еднаж ли българската войска е стигала до стените на гръцката столица ? Еднаж ли български меч е разбивал полковете на вероломните византийци ?“
„Четете моята книга, братя. Тя ще пламне, като спасителна искра в робския ни живот и ще ни поведе към свободни бъднини.. „
Българите слушаха чудните думи на монаха и на душите им ставаше по-леко, робската участ им се виждаше по търпима, защото се бяха разбудили от вековния сън и заживяха с вярата,  че пак щи бъдат свободни и горди синове на своята стара, славна държава.
*
Беше пролет. Раззеленялата гора се изпълняше със сладките песни на славеите и с веселия роман на поточетата, които се стичаха от разтопения сняг по върховете на славния хайдушки Балкан. Покрай пътеката цъфтяха звънчета и теменужки, подаваше из храстите снежно-бяла главичка кокичето, и весело се усмихваше на пролетното слънце златно зеления кукуряк. Едно момченце вървеше по пътеката и весело подсвиркваше. Пред него търчеше голямо, рунтаво овчарско куче.
При един завой на пътя кучето спря, отдръпна се една крачка назад и гърлесто излая.
      Тука, Балкан! — сгълча го момчето и бързо отърча към завоя. Пред него се появи един монах и усмихнато го поздрави :
      Къде си подранило, юначе ?
    Към града, дядо попе, към Котел. Отивам на училище. Ние с дядо ми живеем горе в планината. Там е кошарата ни. А всяка сутрин слизам в града да се уча при поп Стойко Владиславов.
      Я гледай ти! — зачуди се монахът — Значи вие имате в Котел училище ?
      Имаме я! — с гордост отвърна момчето. — Най-хубавото училище. . . И учителят ни е най-добрият учител...
Монахът се усмихна на тези хубави и благородни детски думи. Те го върнаха много години назад, когато той самият беше малко момченце и бягаше от своя град Банско, за да се учи в Рилския манастир. Тогава той се срещна с един монах и той беше пак най-добрият учител: иероионах Иосиф Брадати. Той го научи да се гордее с българщината, да се радва на нашия език и с твърдост да изобличава гърците, които с лукавство се мъчеха да затрият народа ни. Неговите книги първи му показаха славата на България и събудиха в душата му хубавата грижа да напише книга, с която на свой ред да разбужда българите.
Като че ли за да разпръсне тези хиляди спомени, монахът запита:
      Е, ти знаеш ли вече да четеш и да пишеш ?
      Зная!
Тогава монахът отвори торбичката си, извади обвита в бяла копринена кърпа книга и я подаде на момчето. То отвори първата страница и с чист детски глас прочете :
      ИСТОРИЯ СЛАВЯНО-БОЛГАРСКАЯ.
      А! — изненада се момчето. — За тебе ни говори нашият учител. Той ни разказа, че се появил такъв и такъв монах. . . Да не си Отец Паисий?
Монахът поклати глава за съгласие. Сетне продължи:
      И аз съм чувал за вашия учител и затова съм се запътил към Котел. Искам да му покажа моята книга и да го накарам да ви научи да я четете и разумявате!
      Аз ще те заведа още сега при него! — радостно каза момчето. — Той ще ти се зарадва много! А да го видиш какъв добър учител е! Чудо!
      Всички учители са добри, мое момче! Добри са, защото отварят очите ни и ни карат да виждаме истината. А който види истината, той става истински човек.
Това беше през пролетта на 1765 година. Поп Стойко Владиславов преписа книгата на Отца Паисия и този препис беше първият препис на Великата българска история.

Забележки: Иеромонах Иосиф Брадати е написал две ръкописни книги, наречени „Дамаскини“, в които бичува гръцкото лукавство и вероломство и подканя българите да бъдат единни и сговорни, за да се борят против духовните поробители на народа ни. Дамаскините му са запазени в Белградската народна библиотека.
Поп Стойко Владиславов от Котел по-късно е бил назначен за владика в Враца с името Софроний Врачански.

БИБЛИОТЕКА“ПРАВОСЛАВНО ХРИСТИЯНЧЕ“- http://hristianche.ucoz.com

ПРАВОСЛАВНИ ЕЛЕКТРОННИ КНИГИ-

Няма коментари:

Ако ви харесва блога може да ме подкрепите с дарение

Описание Сума
Дарение BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки

 

Чрез PayPal в евро