архимандрит Серафим
Защо си тъй тревожна, Гетсимания,
градина на Божествената скръб?
Ах, в теб кипят невиждани страдания!
До камъка Богочовекът скъп
се моли с кървава пот... Небесен звън
съдбовно се разнася над живота,
задрямал на злините под хомота,
спокоен във злокобния си сън.
Из твойте храсти злото зорко дебне
и подлостта е будна тая нощ.
Градът приспал е там душите дребни.
А тук в тревога светлият им Вожд
самичък ще се бори със властта
на злобата, греха и низостта.
Ти тръпнеш неспокойна, Гетсимания,
пред туй, което има тук да стане.
Тъма отвсякъде света обхваща
и тули всяка подлост и злина.
Не трепва лист и клон се не поклаща...
Сред тая притаена тишина
заспал е въздухът сред дървесата,
задрямал е и вятърът в полята.
Христос е сам... При пълна самота
в олтара Той гори на любовта!
Зловеща нощ на тъмни изпитания,
достигнала на ужаса върха,
ще връхлети с вълните на греха
най-чистите божествени желания.
На сатаната робите заклети
да заловят ще търсят тук Иисуса.
О, нощ, делата твои вековете
ще преразказват с ужас и покруса!...
Приятели на Назорея, спете!...
А вие, неприятелите бдете,
притулени под плаща на нощта,
извезан със звезди, които гледат
със живите очи на вечността,
за да разказват светлата победа,
спечелена сред тъмни изкушения,
на бъдните човешки поколения...
О, Иуда, ти ли, ти ли се таиш
там скрит зад нацъфтелите миндали?
Апостолите всички са заспали.
Защо ти само в тая нощ не спиш?
Не си ли ти апостол като тях?
Каква е тая ревност, що не дава
на твоите мигли сън, покой, забрава?
Тъй мощен ли е твоят пъклен грях?
Виж как спокойно обичта почива,
как сън над учениците трепти!
О, по-добре да бе заспал и ти!
Нима е злобата по-издръжлива?
Ах, твоят дух, излязъл от чертога
на смъртни страсти, крета сляп и клет!
Звездите ронят сълзи във тревога
над тебе, от безумна злост обзет!
Защо гори в очите ти тоз пламък?
Кого зловещо дебнеш във нощта?...
Как?...Ти вървиш да предадеш Христа?
О спри! Нима сърцето ти е камък?
Христос не бе ли твоят Благодетел,
не те ли с обичта Си Той дари?
Ако у тебе капка добродетел
останала е, спри, о Иуда, спри!
Не виждаш ли срещу Кого излизаш?
Ти цял си грях, а Той е светостта!
В теб злост кипи, а Той е любовта!
Защо в двубой със Най-Добрия влизаш?
Безсмъртния ли тикаш към смъртта?
Защо не спреш?... Защо се приближаваш?
Със всяка дръзка стъпка към Христа
от Него с бездни се отдалечаваш!
С какво Учителят те Твой обиди?
Не беше ли към теб добър и благ?
Дали можа окото ти да види
в греховния наоколо ти мрак
друг образ с по-духовна красота
от образа Христов по-съвършен?
О, Иуда, от апостол вдъхновен
недей предател става на Христа!...
Уви, уви! Не чува нищо Иуда!
В душата му бушува буря луда!
Той днес пробива си към щастието път.
Що значи тук на съвестта гласът ?!
В гърдите му злокобен плам гори!
Устата му са жадни за целувка!
Кръвта безумно в пръстите му ври,
за да дадат предателска милувка!
В нощта бездънна търси той Иисуса,
разгръща клони с тръпнещи ръце
и гледа с потъмняло, зло лице -
ще види ли главата светла, руса,
със тихите, дълбоките очи,
които се в душата кротко впиват,
и - сякаш слънце - там лъчи разливат
и карат всичко земно да мълчи.
Но ето Го... пред камъка застанал
в молитва пламенна на колене.
Скръбта на цял свят сякаш е обхванал
и сложил я на Своите рамене!...
Той в бдение провел е тази нощ...
Че що?!... И Иуда бди и не е мигнал!
Кой спи, целта заветна не достигнал!
Пред нея кой не впряга сетна мощ!
А Иуда тъй е близко до целта!
Той вече трийсет сребърника има!
Те тъй звънтят, че трепет го обзима,
и млъква покорена съвестта!...
Надеждите му мигар са порочни?
Във неговите пламенни гърди
грей блян за щастие!... И той ще почне
със сребърниците да го гради!
В бунт тръпне той след вчерашния трус!
Защо да властвува все тоз Иисус
над умовете?!... Той Го ненавижда...
С тълпата, що зад Него там приижда
без шум във тъмнината ще Го хване,
ще Го премахне той от своя път.
След туй, успокоил се, ще захване
щастлив живот в далечен някой кът!...
Пристъпя Иуда... Съчка изпращява
под неговия крак непредпазлив.
Иисус очи обръща, леко става
и го поглежда благ и мълчалив...
Два свята се един пред друг изправят:
лъчиста обич срещу тъмна мъст!
И в мрака се далече открояват
бесилка грозна и сияен кръст!..
"Ах, Иуда, Иуда, ти ли си това?"...
Иисус го дълго с кротък укор гледа.
А Иуда тръсва къдрава глава,
изкривя устни и с усмивка бледа
шепти: "Иисусе, дай да Те прегърна!
Аз страстно търся да Те задуша!
С предателска целувка ще Ти върна
за туй, що мойта изтърпя душа!
При Теб не се почувствувах на воля-
горд и несвързан с никакъв закон!
Защо ме хвърли в толкова неволя,
та днес като отчупен някой клон,
обрулен от дървото на живота,
да нямам радост никъде в света,
и да се валям във праха на злото?
Боли, гори ме Твойта доброта!
Защо бе щедър, благ и милосърд
към враговете ни? Ти там сгреши!
Аз бих могъл щастлив да съм и твърд,
ако не бях сред дребните души
на Твоите апостоли смирени,
които следват те като овце!
Ах, друг съм аз - със чувства вдъхновени!
Гори във мене огнено сърце!
Защо ме учеше на кротост Ти,
та днес децата да ме подиграват?!
Аз мислех, че през тихите врати
ще минем към величие и слава!
Тъй исках да Те гледам всемогъщ,
издигнал се до трона на Давида!
А себе си жадувах аз да видя
до Теб изправен знатен, властен мъж!
Ти с моите мечти се подигра...
Защо когато искаха тълпите
да Те направят цар, ги Ти покити
и се в бадемовата скри гора?
Защо им говори за хляб небесен,
когато те за земен бяха гладни?
Та утоляват ли се с блян и песен
гърлата морни, за водица жадни?!
Ах, Ти измами моето доверие!
Затуй се днес гневя на кротостта Ти!
Аз цял съм бунт! Аз мразя любовта Ти!
И горд стоя пред Твоето смирение!
Ти беше силен, Чудотворец бе!
Защо не стори чудо, та и аз,
вместо да гоня празното небе,
да имам днес пари, богатство, власт!
Не ми напомняй вечерите кротки,
прекарани в молитва из Иудея,
ни езерото с наште малки лодки,
ни риболова чуден в Галилея!
Беседата Ти помня в планината,
знам как нахрани хиляден народ.
Но де е смисълът на чудесата,
щом водим сиромашки пак живот!
Какво добих с туй глупаво смирение?-
След Теб да ходя бос по друми прашни
и да ме сочат чужди и домашни
за луд, че вярвам в Твоето учение
и да ме срещат с неприкриван смях!
Но аз от вчера друг съм. Отрезвях!
Светът закони има, със които
човек си бъдеще гради честито.
Ярема Ти отхвърлил непосилен,
ще почна да живея както ща!
Пред мен лежи светът богат, обилен!
Аз денем ще търгувам, а нощя
парите ще броя, тъй както днеска
броих сто пъти във щастлива треска
среброто, що спечелих във града
за Твоята божествена глава!
Наистина, Ти струваше по-много,
и аз поисках още да дадат,
ала без полза... Те не Те ценят!
Най-сетне взех парите и ей Богу
не съжалявам затова, защото
освободих от Твоята лъжа онез,
що Ти откъсна от живота
и да ги увлечеш след Теб можа!
На, виж ги! Туй са моите пари!
Това са трийсет сребърника цели!
За щастие в идеи все по-смели
умът ми трескав впуща се, гори!...
При тоя сладък на парите звон
бледнеят - вярвай - чувства и закон!
Отхвърлям всичко! Искам да съм цар
и сам над свойта участ господар!"
Христос мълчи... Той сякаш е загледан
там нейде в наднебесните простори...
В миг Той обръща Своите тихи взори
към Своя ученик злочест, последен.
И сякаш принадникнал му в духа,
въпрос му тих задава най-накрая:
"Ти можеш ли с парите на греха
да изградиш на щастието рая?"...
Но изведнъж се чува шум в листата...
Из храстите подават се лица!...
Целувка прозвънтява в тишината,
и дружбата помежду две сърца
разкъсва се навеки!... Знак свещен
на искрена любов се осквернява!
Един Христов апостол демон става,
към бездните на злото устремен.
"Приятелю", - обръща се Христос
за сетен път към съвестта заспала,-
"Защо дойде?" - Парливият въпрос
застава пред душата онемяла!...
"С целуване ли ти Сина Човешки
предаваш? Опомни се, опомни!"
Две бисерни сълзи големи, тежки
прокапват по Христовите страни.
Слуги, войници - сбирщина приижда..
Фенери движат се насам-натам,
и факли светят. В трепкавия плам
отблясъкът на мечове се вижда.
А глъчката се във нощта усилва...
Христос смирено гледа и мълчи.
Пробягващите във нощта лъчи
печалния Му лик тревожно милват.
О, тихо и невиждано величие!
Пред злобата да си пропит с любов
и да не гледаш с гордо безразличие
на тая паплач, а да си готов
над гибелта на тез безумци тук
с душа незлоблива сълзи да лееш,
да ги обичаш като никой друг,
за тях дори кръвта си да пролееш!...
"Кого вий търсите?" - Христос ги пита.
"Иисуса Назорея!" - казват те.
"Елате! Аз съм!"... Но сганта полита
назад, че посред тях страхът расте..
Какъв е този Властник на сърцата?!
Той няма във ръцете дори меч,
а ето как стъписва се тълпата
пред огъня на кротката Му реч!
Иисус пристъпва крачки две напред,
а множеството по-назад се люшва,
в трапчинки хлътва, блъска се без ред
и пада по земята и се сгушва
в прегръдките на мрака...Тръпен страх
полазва по сърцата занемели.
Дали, дали не вършат смъртен грях?...
Дали затуй са толкова несмели?...
"За Мен ли сте дошли, слуги, войници?
Вземете Ме тогаз, но само Мен
и оставете Мойте ученици
да чакат изгрева на своя ден!"
Мълчанието гробно продължава...
Той дава им се Сам, без съпротива!...
Как туй да разберат?... Но някой става
и към Иисуса с дързък вик отива.
След него към Христа се спускат
бърже два-три войника. Кроткият Христос
протяга им ръце, за да Го вържат
и гледа ги със поглед тих и прост!
Те чудят се на взорите Му благи...
Защо са им тез мечове били
и тез въжета, копия, тояги?...
При зъл разбойник ли са те дошли!?...
Но някой виква: "Да не губим време!
Нали Го вече вързахте добре?
В Синедриона да Го заведеме -
при първенците - там да разбере,
че срещу властници не се въстава,
че грях е да се мамят тъй души,
че безнаказано не се греши
срещу законност силна и корава!"
И тръгват... шествие безкрай позорно!
Грехът пленил е Правдата света!
Законът с възмущение притворно
ще клевети и съди Светостта!
Порочни твари в името на Бога
Самого Бога злостно ще петнят,
ще Го ругаят и изпитват строго!
Невинния виновни ще винят!...
След глъчката угихва Гетсимания.
Зад онемели в ужас дървеса
се скриват надалече във леса
на факлите последните сияния.
Звездите трепкат като живи взори
на някакви незрими същества...
Мълчи небето. То ще проговори,
когато дойде ред и за това...
Единствен Иуда е останал тук.
Какво да прави?... Накъде сега?...
Той пипа сребърниците, но звук
не чува весел. С някаква тъга
звънтят парите в неговите длани.
Защо сърцето му не радват те?
До преди миг те бяха тъй желани!
Какво им блясъка тъй в миг отне?
Отгде е тая мъка, що го трови?
Нали се вече той освободи?!...
Защо сега не литне - с плам в гърди?
Защо умът му почва да се рови-
как всичко отначалото се случи
във тоя ден безумно-злополучен?
Какво го тегли тъй към самота,
че да не вижда никого в света?
И мълния проблясва му в душата-
очите на Иисуса го горят!
Те страшна обич пръскат в тъмнината
и него дирят, него все следят!
Христос, Христос му радостта отне
и сякаш я със Себе си отвлече!...
Да нямаше в Учителя поне
тоз кротък упрек, тоя зов сърдечен!..
"Горко ми!" - стене Иуда -"толкоз мъка
не съм очаквал, че ще ме души!
Иисусе, о Иисусе, таз разлъка
със Теб сърцето ми опустоши!...
Какво спечелих с туй, че Те предадох?-
Ей тез проклети сребърни пари!
Но що са те, щом в мене ад гори,
ад, който хвърля ме ту в пот, ту в задух!
Да тичам ли след тях, за да ги спра
и от ръцете им да Го изтръгна?
За смях ще стана!... Ах, ще изгоря
във раздвоение... Наде да тръгна?
Безумие!... Нали поисках сам
във техните ръце да Го предам?!
Дано Го те посплашат, па рекат
за празника да Го освободят!
Но ако с бич посегнат да Го бият!?
От мъст и злоба тъй кипяха те!...
Ако рекат пък и да Го убият!?...
Тогава?... Де ще ида, о Христе!
Ала те няма, няма да посмеят
пред Пасхата да се оцапат с кръв!...
Но колко зли предчувствия във мене зреят!..
Защо на зверове подхвърлих стръв!...
И остра болка свива му сърцето.
Той изведнъж се чувствува тъй сам!
Наоколо смълчаните дървета
се в призраци превръщат и едвам
си шушнат нещо, гледат го студено...
А клоните им стават на ръце!
Те с пръст го сочат, шибат го в лице,
когато той край тях върви смутено.
Полъхва вятър. Всичко зашумява...
И чуват се безбройни гласове!
И всеки глас все него обвинява
и го на съд неумолим зове!
"Къде? Къде отиваш?" - пита храст
и дърпа го за дрехата развяна.
"Предател, стой!" - обажда се друг глас-
"Нечувана е твоята измяна!"
Побягва Иуда, подлуден от скръб.
Но подир него спускат се в тъмата
листа и клони, удрят го по гръб
и го зовят по име в тишината.
Парите укорно звънтят: "Позор!
Продажник подъл! О, душа проклета!"
"Предател!" - викат и звездите в хор.
"Предател!" - свирят клони и дървета...
"За толкова ли оцени Христа
и чудесата Му, и обичта Му,
и Неговата тиха доброта,
и туй страдание безкрай голямо!?
Та трийсет сребърника са цената
за робите, осъдени на труд!
Нима туй струва на Христа душата!
О, срам невиждан! О, позор нечут!"..,
И дълго бяга в мрака нощен Иуда.
Той спъва се и пада, става пак,
и хваща го ту ужас, ту подлуда...
И вижда - всеки пън и клон е враг!
Те пътя му препречват, те му хващат
с ръце жестоки дългите поли.
Те дърпат го без милост, те го дращят
със острите си нокти от бодли:
В кръг се лута той, не забелязал,
че подир дълъг, безполезен бяг
за двадесети път е стигнал пак
на мястото, откъдето е излязъл.
Той цяла нощ се скита като бесен,
зове Христа и себе си проклина
и пада немощен и онесвестен
до дънера на клонеста маслина:
Да би могъл да заридай!: Но ах,
в очите му сълзица капка няма!
Тъй изсуши го пъкленият грях,
и тъй изпи го грозната измама!
В миг става прав, обмисля и решава:
още сега ще иде в града -да види сам,
какво с Иисуса става,
дали грози Го страшната беда.
Пред него на хълма Йерусалим стои,
забил в небето тъмни кули.
На мрака сенките, петли дочули
да пеят, се разсейват като дим.
И ето ги на утрото вълните-
заливат близки къщи, дървеса;
и губят се потъващи звездите
в бездните на сиви небеса.
Градът прекарал е тревожна нощ.
Децата му наплашени са будни,
че новината със зловеща мощ
е тръгнала по стъгдите безлюдни.
И всеки дом прозорчета-очи
със жадно любопитство е отворил.
Не смее никой нищо да говори,
но всеки знае що става и мълчи.
Край къщите познати Иуда тича,
ослушва се и спира се за миг.
От всеки дом ,от всеки кът наднича
по някой скрит и любопитен лик.
Безмълвието страшно на града
гнети го. Хората нима нехаят,
че горе на Каиафа пред съда
се готви на Учителя му краят!:
Но кой е там, опрял се до стената
с приведена от тежка скръб глава?
Таз сянка му е толкова позната!
Ах, Петър, Симон Петър е това!:
Със страшна жажда да узнае нещо
се втурва Иуда: но замръзва ням,
че горък плач дочува, и зловещо
го сграбчва във властта си страх голям!:
Попарен от безпаметна покруса,
той хуква бързо луд-обезумял
към дома на Каиафа, тръпнещ цял
от мъка за съдбата на Иисуса.
Навярно всичко свършено е вече!:
А ето и известният му дом
с колоните, с богатите завеси:
Задъхан влиза в двора тичешком.
Но скръб се към скръбта му тук притуря,
че хаос среща неговия взор.
Разбъркан дреме тоя знатен двор.
През него сякаш минала е буря!..
Катурнатите съдове и вази
и пейките, разхвърлени без ред,
го гледат със безчувствие отвред.
Безчинен крак тревата е погазил.
Ах, те били са тук, но де сега са?
Той тръгва да ги дири в утринта.
По улиците вече е порасъл
шумът от кипналата суета.
Народът оживено на купчини
се струпва и обсъжда нещо с плам.
А други татък бързат на дружини
в посока къмто каменния храм.
Към тях се Иуда присъединява
и изпреварва ги, лети напред,
и трескаво слухти, и пак застава
задъхан, бледен и безкрайно клет!:
Когато кривва горе към площада,
го стресва бесен крясък изведнъж,
като че ли безброй гърла от ада
реват със глас ужасен и могъщ:
"Разпни! Разпни Го!" - чува той тълпата
и вижда - махат се безброй ръце.
А там - в съдилището на Пилата-
стои Иисус с безкрайна скръб в лице,
за смях облечен в царска багреница,
със трънена корона на глава,
наместо скиптър златен -с тръст в десница,
единствен тих сред бурята, рева.
Войници дръзки правят Му поклон
и кряскат: "Радвай се, Царю Иудейски!"
Пазители на съвест и закон
заплюват Го и бият Го злодейски!
А Той ги със неземна кротост гледа,
божествен в безпределната Си скръб!
В миг Иуда вижда, как се свежда бледен
да сложат кръст на слабия Му гръб.
След малко ги повеждат на разпятие.
Навалицата яростно реве.
Минава Той под ураган проклятия
и сякаш между диви зверове:
А Иуда, ужасен, стои накрая
с безумна горест с хлътнали очи.
Какво да предприеме сам не знае.
Прокобен стон в душата му ечи!
А множеството юрва се насам:
Дали Страдалецът оттук ще мине?
Трепери Иуда и стои едвам.
Той предпочел би в ада да се срине,
но да не среща тоя взор смирен,
пожари що запалва във душата!
Да бяга ли? Но накъде? Тълпата
гнети го. Той отвред е обграден.
Ох, ето Го: Христос е близо вече:
Кръв капе от високото чело!
А взорът Му е все тъй благ, сърдечен
под кръста на безкрайното тегло!
Пристъпва Мъченикът и се вглежда
във Иуда с кротка мъка, с добрина!:
И покрусен, без всякаква надежда,
се струполясва Иуда до една стена.
"Да бе ме Той с презрение дарил,
не би ме заболяло толкоз много!
Но тая доброта, тоз поглед мил
да понеса безсилен съм, не мога!":
Тъй шепне Иуда и тресе се цял
от ужаса, обхванал му душата,
пред любовта на Тоз, Що бе предал:
А около му пак бесней тълпата:
Но никой не обръща му внимание.
Край него газят тромави крака,
и всички грубо бързат със желание
до някой бряг да стигнат в таз река
от живи хора, та от там да могат
да виждат Назорея по-добре.
Туй сякаш е не улична тревога,
а рев на разбушувано море.
След малко трескавото оживление
оставя само своите следи,
тъй както подир лудо наводнение
отдръпват се последните води.
Кога надолу в сградите безчет
шумът затихнал като че замлъква,
предателят се вдига и помъква
към храма, цял от кобна цел обзет.
Той търси луд и светкащ от омраза
равините във каменния храм.
"Къде са те?" - Посочват му: "Ей там!"
И влиза той във притвора указан.
Намира сбрани всички първенци,
законници, учители, стареи
и като гръм избухва: "Подлеци!
Водачи слепи! Шайка от злодеи!"
Но спира се задъхан: Гледат те
потресени към него във почуда.
Уплаха се в очите им чете,
а някой го познава: "Туй е Иуда!"
"Ох, съгреших, невинна кръв предадох-
простена той. "Душата ме боли!"
Но те отвръщат му с лица злоради:
"Що ни е грижа? Ти му сам мисли!"
"Как? Вий - подкупихте ме, а сега
да бъда тъй безжалостно отхвърлен!":
Възмута го по цялата снага
обзема. С отвращение захвърля
монетите той сребърни пред тях,
изглежда ги със ярост и погнуса
и хуква: Но навън - от своя грях
посрещнат - пада в бездна от покруса.
От бич невидим бит, що в съвестта му
плющи, той тича, бяга като псе
с тояги гонено, и се тресе
земята като че ли под греха му.
Тъй неусетно от града излиза
и бяга, без да знае сам къде:
Но ето, вече в Гетсиманпя влиза:
Де таз пътека ще го заведе?
Той спира се на мястото, където
нощес откри до камъка Христа.
Жив въглен сякаш парва му сърцето,
кога си спомня факлите в нощта
и сбирщината от слуги, войници,
и във небето светлите звездици,
и своята предателска милувка,
и най-ужасното: ах, таз целувка!
От хората отритнат и от Бога,
той толкова злочест е и самин!
Ах, няма ли приятел ни един
да влей утеха в смъртната тревога?
Връстниците му в кръчмата се сбират.
Но той у тях отдавна буди смях.
Апостолите пък ще го презират.
Не може да се върне той при тях.
Ах: майка му поне да беше жива!:
Приела би го може би с любов:
Отчаяно сърцето му се свива:
Къде другар да си намери нов?
Из храсталака изведнъж изскача
една зловеща сянка и с очи
пламтящи, зли, мъчително вторачени
пред него се изправя и мълчи.
"О, кой си ти?" - запитва Иуда в ужас.
"Приятелят ти!" - шепне змийски глас
и продължава със лукавство: "Друже, о
тколе по следите ти съм аз!"
Усеща Иуда - тръпки го полазват!
И пита пак: "Кажи ми, кой си ти?"
И чува: "Аз съм тоз, за който казват,
че съм навявал грешните мечти!
Дойдох, защото ти ме сам повика
да ти помогна, да те утеша!
Аз зная, че скръбта ти е велика,
защото ти велика си душа!"
"Каква утеха носиш ми? Кажи ми!"
"Каква ли? - Свобода от съвестта!"
"Но тя ме мъчи властно! Тя гори ме!
Навред без милост ме преследва тя!"
"Ха, ха, ха! Остави я тази дрипа,
за да покриват свойта голота
със нея бедните по дух! Не пипа
тоз само огъня пламтящ в пещта,
що майстор и ковач не ще да стане!
А ти се цял във огъня зари
на своите невиждани деяния!
Съдбата сам си днес доизкови!
Герой си ти! Но плюй на съвестта си
и сам ще станеш като мене бог!
Бъди корав, неумолим, жесток!
И цар ще бъдеш ти на участта си!"
Потръпва Иуда от погнуса цял и вика:
"Помощ! Помощ! Избавление!"
Ала дошлият казва с настървение:
"Не! Ти си мой! На мен си се продал!
Не чувствуваш ли? В мене е властта!
А ти си само моя вярна хрътка,
че с теб богат лов улових-
Христа! Ела, ела във моята прегръдка!
Аз искам да ти дам награда днес-
ще те целуна огнено в устата,
кои целунаха Христа нощес!
И по-голяма готвя ти отплата!
Навеки занапред ще бъдеш с мене!"
"Със теб ли? Ужас! Махай се! Не ща!
Ах, де да бягам?! Всуе! От Христа
как мога да очаквам опрощение!"
"Да - няма, няма Той да ти прости!
От днеска ми е вече Той в ръцете!
Не чуваш ли, как моите слуги
Му гвоздеи забиват във нозете?":
"Проклети демон, де ме ти доведе?"
"Там, дето ти самичък пожела!"
"О смърт, о край, приятелю последен,
смили се ти поне над мен! Ела!
Аз искам да умра и да забравя!".
"Та туй е лесно! Я се обърни!
Ей там въже от снощи тук забравено.
Вземи, вържи го и се обеси!":
И скача Иуда, грабва в миг въжето,
завързва го на клон висок и сух,
главата пъхва в примката и ето:
повисва и издъхва!: Злият дух
изпълва с кикот клоните, дървята.
Мрак пада. Облаците се тълпят.
Над грозното бесило писва вятър.
Два черни духа литват в тъмен път.
Защо си тъй тревожна, Гетсимания,
градина на Божествената скръб?
Ах, в теб кипят невиждани страдания!
До камъка Богочовекът скъп
се моли с кървава пот... Небесен звън
съдбовно се разнася над живота,
задрямал на злините под хомота,
спокоен във злокобния си сън.
Из твойте храсти злото зорко дебне
и подлостта е будна тая нощ.
Градът приспал е там душите дребни.
А тук в тревога светлият им Вожд
самичък ще се бори със властта
на злобата, греха и низостта.
Ти тръпнеш неспокойна, Гетсимания,
пред туй, което има тук да стане.
Тъма отвсякъде света обхваща
и тули всяка подлост и злина.
Не трепва лист и клон се не поклаща...
Сред тая притаена тишина
заспал е въздухът сред дървесата,
задрямал е и вятърът в полята.
Христос е сам... При пълна самота
в олтара Той гори на любовта!
Зловеща нощ на тъмни изпитания,
достигнала на ужаса върха,
ще връхлети с вълните на греха
най-чистите божествени желания.
На сатаната робите заклети
да заловят ще търсят тук Иисуса.
О, нощ, делата твои вековете
ще преразказват с ужас и покруса!...
Приятели на Назорея, спете!...
А вие, неприятелите бдете,
притулени под плаща на нощта,
извезан със звезди, които гледат
със живите очи на вечността,
за да разказват светлата победа,
спечелена сред тъмни изкушения,
на бъдните човешки поколения...
О, Иуда, ти ли, ти ли се таиш
там скрит зад нацъфтелите миндали?
Апостолите всички са заспали.
Защо ти само в тая нощ не спиш?
Не си ли ти апостол като тях?
Каква е тая ревност, що не дава
на твоите мигли сън, покой, забрава?
Тъй мощен ли е твоят пъклен грях?
Виж как спокойно обичта почива,
как сън над учениците трепти!
О, по-добре да бе заспал и ти!
Нима е злобата по-издръжлива?
Ах, твоят дух, излязъл от чертога
на смъртни страсти, крета сляп и клет!
Звездите ронят сълзи във тревога
над тебе, от безумна злост обзет!
Защо гори в очите ти тоз пламък?
Кого зловещо дебнеш във нощта?...
Как?...Ти вървиш да предадеш Христа?
О спри! Нима сърцето ти е камък?
Христос не бе ли твоят Благодетел,
не те ли с обичта Си Той дари?
Ако у тебе капка добродетел
останала е, спри, о Иуда, спри!
Не виждаш ли срещу Кого излизаш?
Ти цял си грях, а Той е светостта!
В теб злост кипи, а Той е любовта!
Защо в двубой със Най-Добрия влизаш?
Безсмъртния ли тикаш към смъртта?
Защо не спреш?... Защо се приближаваш?
Със всяка дръзка стъпка към Христа
от Него с бездни се отдалечаваш!
С какво Учителят те Твой обиди?
Не беше ли към теб добър и благ?
Дали можа окото ти да види
в греховния наоколо ти мрак
друг образ с по-духовна красота
от образа Христов по-съвършен?
О, Иуда, от апостол вдъхновен
недей предател става на Христа!...
Уви, уви! Не чува нищо Иуда!
В душата му бушува буря луда!
Той днес пробива си към щастието път.
Що значи тук на съвестта гласът ?!
В гърдите му злокобен плам гори!
Устата му са жадни за целувка!
Кръвта безумно в пръстите му ври,
за да дадат предателска милувка!
В нощта бездънна търси той Иисуса,
разгръща клони с тръпнещи ръце
и гледа с потъмняло, зло лице -
ще види ли главата светла, руса,
със тихите, дълбоките очи,
които се в душата кротко впиват,
и - сякаш слънце - там лъчи разливат
и карат всичко земно да мълчи.
Но ето Го... пред камъка застанал
в молитва пламенна на колене.
Скръбта на цял свят сякаш е обхванал
и сложил я на Своите рамене!...
Той в бдение провел е тази нощ...
Че що?!... И Иуда бди и не е мигнал!
Кой спи, целта заветна не достигнал!
Пред нея кой не впряга сетна мощ!
А Иуда тъй е близко до целта!
Той вече трийсет сребърника има!
Те тъй звънтят, че трепет го обзима,
и млъква покорена съвестта!...
Надеждите му мигар са порочни?
Във неговите пламенни гърди
грей блян за щастие!... И той ще почне
със сребърниците да го гради!
В бунт тръпне той след вчерашния трус!
Защо да властвува все тоз Иисус
над умовете?!... Той Го ненавижда...
С тълпата, що зад Него там приижда
без шум във тъмнината ще Го хване,
ще Го премахне той от своя път.
След туй, успокоил се, ще захване
щастлив живот в далечен някой кът!...
Пристъпя Иуда... Съчка изпращява
под неговия крак непредпазлив.
Иисус очи обръща, леко става
и го поглежда благ и мълчалив...
Два свята се един пред друг изправят:
лъчиста обич срещу тъмна мъст!
И в мрака се далече открояват
бесилка грозна и сияен кръст!..
"Ах, Иуда, Иуда, ти ли си това?"...
Иисус го дълго с кротък укор гледа.
А Иуда тръсва къдрава глава,
изкривя устни и с усмивка бледа
шепти: "Иисусе, дай да Те прегърна!
Аз страстно търся да Те задуша!
С предателска целувка ще Ти върна
за туй, що мойта изтърпя душа!
При Теб не се почувствувах на воля-
горд и несвързан с никакъв закон!
Защо ме хвърли в толкова неволя,
та днес като отчупен някой клон,
обрулен от дървото на живота,
да нямам радост никъде в света,
и да се валям във праха на злото?
Боли, гори ме Твойта доброта!
Защо бе щедър, благ и милосърд
към враговете ни? Ти там сгреши!
Аз бих могъл щастлив да съм и твърд,
ако не бях сред дребните души
на Твоите апостоли смирени,
които следват те като овце!
Ах, друг съм аз - със чувства вдъхновени!
Гори във мене огнено сърце!
Защо ме учеше на кротост Ти,
та днес децата да ме подиграват?!
Аз мислех, че през тихите врати
ще минем към величие и слава!
Тъй исках да Те гледам всемогъщ,
издигнал се до трона на Давида!
А себе си жадувах аз да видя
до Теб изправен знатен, властен мъж!
Ти с моите мечти се подигра...
Защо когато искаха тълпите
да Те направят цар, ги Ти покити
и се в бадемовата скри гора?
Защо им говори за хляб небесен,
когато те за земен бяха гладни?
Та утоляват ли се с блян и песен
гърлата морни, за водица жадни?!
Ах, Ти измами моето доверие!
Затуй се днес гневя на кротостта Ти!
Аз цял съм бунт! Аз мразя любовта Ти!
И горд стоя пред Твоето смирение!
Ти беше силен, Чудотворец бе!
Защо не стори чудо, та и аз,
вместо да гоня празното небе,
да имам днес пари, богатство, власт!
Не ми напомняй вечерите кротки,
прекарани в молитва из Иудея,
ни езерото с наште малки лодки,
ни риболова чуден в Галилея!
Беседата Ти помня в планината,
знам как нахрани хиляден народ.
Но де е смисълът на чудесата,
щом водим сиромашки пак живот!
Какво добих с туй глупаво смирение?-
След Теб да ходя бос по друми прашни
и да ме сочат чужди и домашни
за луд, че вярвам в Твоето учение
и да ме срещат с неприкриван смях!
Но аз от вчера друг съм. Отрезвях!
Светът закони има, със които
човек си бъдеще гради честито.
Ярема Ти отхвърлил непосилен,
ще почна да живея както ща!
Пред мен лежи светът богат, обилен!
Аз денем ще търгувам, а нощя
парите ще броя, тъй както днеска
броих сто пъти във щастлива треска
среброто, що спечелих във града
за Твоята божествена глава!
Наистина, Ти струваше по-много,
и аз поисках още да дадат,
ала без полза... Те не Те ценят!
Най-сетне взех парите и ей Богу
не съжалявам затова, защото
освободих от Твоята лъжа онез,
що Ти откъсна от живота
и да ги увлечеш след Теб можа!
На, виж ги! Туй са моите пари!
Това са трийсет сребърника цели!
За щастие в идеи все по-смели
умът ми трескав впуща се, гори!...
При тоя сладък на парите звон
бледнеят - вярвай - чувства и закон!
Отхвърлям всичко! Искам да съм цар
и сам над свойта участ господар!"
Христос мълчи... Той сякаш е загледан
там нейде в наднебесните простори...
В миг Той обръща Своите тихи взори
към Своя ученик злочест, последен.
И сякаш принадникнал му в духа,
въпрос му тих задава най-накрая:
"Ти можеш ли с парите на греха
да изградиш на щастието рая?"...
Но изведнъж се чува шум в листата...
Из храстите подават се лица!...
Целувка прозвънтява в тишината,
и дружбата помежду две сърца
разкъсва се навеки!... Знак свещен
на искрена любов се осквернява!
Един Христов апостол демон става,
към бездните на злото устремен.
"Приятелю", - обръща се Христос
за сетен път към съвестта заспала,-
"Защо дойде?" - Парливият въпрос
застава пред душата онемяла!...
"С целуване ли ти Сина Човешки
предаваш? Опомни се, опомни!"
Две бисерни сълзи големи, тежки
прокапват по Христовите страни.
Слуги, войници - сбирщина приижда..
Фенери движат се насам-натам,
и факли светят. В трепкавия плам
отблясъкът на мечове се вижда.
А глъчката се във нощта усилва...
Христос смирено гледа и мълчи.
Пробягващите във нощта лъчи
печалния Му лик тревожно милват.
О, тихо и невиждано величие!
Пред злобата да си пропит с любов
и да не гледаш с гордо безразличие
на тая паплач, а да си готов
над гибелта на тез безумци тук
с душа незлоблива сълзи да лееш,
да ги обичаш като никой друг,
за тях дори кръвта си да пролееш!...
"Кого вий търсите?" - Христос ги пита.
"Иисуса Назорея!" - казват те.
"Елате! Аз съм!"... Но сганта полита
назад, че посред тях страхът расте..
Какъв е този Властник на сърцата?!
Той няма във ръцете дори меч,
а ето как стъписва се тълпата
пред огъня на кротката Му реч!
Иисус пристъпва крачки две напред,
а множеството по-назад се люшва,
в трапчинки хлътва, блъска се без ред
и пада по земята и се сгушва
в прегръдките на мрака...Тръпен страх
полазва по сърцата занемели.
Дали, дали не вършат смъртен грях?...
Дали затуй са толкова несмели?...
"За Мен ли сте дошли, слуги, войници?
Вземете Ме тогаз, но само Мен
и оставете Мойте ученици
да чакат изгрева на своя ден!"
Мълчанието гробно продължава...
Той дава им се Сам, без съпротива!...
Как туй да разберат?... Но някой става
и към Иисуса с дързък вик отива.
След него към Христа се спускат
бърже два-три войника. Кроткият Христос
протяга им ръце, за да Го вържат
и гледа ги със поглед тих и прост!
Те чудят се на взорите Му благи...
Защо са им тез мечове били
и тез въжета, копия, тояги?...
При зъл разбойник ли са те дошли!?...
Но някой виква: "Да не губим време!
Нали Го вече вързахте добре?
В Синедриона да Го заведеме -
при първенците - там да разбере,
че срещу властници не се въстава,
че грях е да се мамят тъй души,
че безнаказано не се греши
срещу законност силна и корава!"
И тръгват... шествие безкрай позорно!
Грехът пленил е Правдата света!
Законът с възмущение притворно
ще клевети и съди Светостта!
Порочни твари в името на Бога
Самого Бога злостно ще петнят,
ще Го ругаят и изпитват строго!
Невинния виновни ще винят!...
След глъчката угихва Гетсимания.
Зад онемели в ужас дървеса
се скриват надалече във леса
на факлите последните сияния.
Звездите трепкат като живи взори
на някакви незрими същества...
Мълчи небето. То ще проговори,
когато дойде ред и за това...
Единствен Иуда е останал тук.
Какво да прави?... Накъде сега?...
Той пипа сребърниците, но звук
не чува весел. С някаква тъга
звънтят парите в неговите длани.
Защо сърцето му не радват те?
До преди миг те бяха тъй желани!
Какво им блясъка тъй в миг отне?
Отгде е тая мъка, що го трови?
Нали се вече той освободи?!...
Защо сега не литне - с плам в гърди?
Защо умът му почва да се рови-
как всичко отначалото се случи
във тоя ден безумно-злополучен?
Какво го тегли тъй към самота,
че да не вижда никого в света?
И мълния проблясва му в душата-
очите на Иисуса го горят!
Те страшна обич пръскат в тъмнината
и него дирят, него все следят!
Христос, Христос му радостта отне
и сякаш я със Себе си отвлече!...
Да нямаше в Учителя поне
тоз кротък упрек, тоя зов сърдечен!..
"Горко ми!" - стене Иуда -"толкоз мъка
не съм очаквал, че ще ме души!
Иисусе, о Иисусе, таз разлъка
със Теб сърцето ми опустоши!...
Какво спечелих с туй, че Те предадох?-
Ей тез проклети сребърни пари!
Но що са те, щом в мене ад гори,
ад, който хвърля ме ту в пот, ту в задух!
Да тичам ли след тях, за да ги спра
и от ръцете им да Го изтръгна?
За смях ще стана!... Ах, ще изгоря
във раздвоение... Наде да тръгна?
Безумие!... Нали поисках сам
във техните ръце да Го предам?!
Дано Го те посплашат, па рекат
за празника да Го освободят!
Но ако с бич посегнат да Го бият!?
От мъст и злоба тъй кипяха те!...
Ако рекат пък и да Го убият!?...
Тогава?... Де ще ида, о Христе!
Ала те няма, няма да посмеят
пред Пасхата да се оцапат с кръв!...
Но колко зли предчувствия във мене зреят!..
Защо на зверове подхвърлих стръв!...
И остра болка свива му сърцето.
Той изведнъж се чувствува тъй сам!
Наоколо смълчаните дървета
се в призраци превръщат и едвам
си шушнат нещо, гледат го студено...
А клоните им стават на ръце!
Те с пръст го сочат, шибат го в лице,
когато той край тях върви смутено.
Полъхва вятър. Всичко зашумява...
И чуват се безбройни гласове!
И всеки глас все него обвинява
и го на съд неумолим зове!
"Къде? Къде отиваш?" - пита храст
и дърпа го за дрехата развяна.
"Предател, стой!" - обажда се друг глас-
"Нечувана е твоята измяна!"
Побягва Иуда, подлуден от скръб.
Но подир него спускат се в тъмата
листа и клони, удрят го по гръб
и го зовят по име в тишината.
Парите укорно звънтят: "Позор!
Продажник подъл! О, душа проклета!"
"Предател!" - викат и звездите в хор.
"Предател!" - свирят клони и дървета...
"За толкова ли оцени Христа
и чудесата Му, и обичта Му,
и Неговата тиха доброта,
и туй страдание безкрай голямо!?
Та трийсет сребърника са цената
за робите, осъдени на труд!
Нима туй струва на Христа душата!
О, срам невиждан! О, позор нечут!"..,
И дълго бяга в мрака нощен Иуда.
Той спъва се и пада, става пак,
и хваща го ту ужас, ту подлуда...
И вижда - всеки пън и клон е враг!
Те пътя му препречват, те му хващат
с ръце жестоки дългите поли.
Те дърпат го без милост, те го дращят
със острите си нокти от бодли:
В кръг се лута той, не забелязал,
че подир дълъг, безполезен бяг
за двадесети път е стигнал пак
на мястото, откъдето е излязъл.
Той цяла нощ се скита като бесен,
зове Христа и себе си проклина
и пада немощен и онесвестен
до дънера на клонеста маслина:
Да би могъл да заридай!: Но ах,
в очите му сълзица капка няма!
Тъй изсуши го пъкленият грях,
и тъй изпи го грозната измама!
В миг става прав, обмисля и решава:
още сега ще иде в града -да види сам,
какво с Иисуса става,
дали грози Го страшната беда.
Пред него на хълма Йерусалим стои,
забил в небето тъмни кули.
На мрака сенките, петли дочули
да пеят, се разсейват като дим.
И ето ги на утрото вълните-
заливат близки къщи, дървеса;
и губят се потъващи звездите
в бездните на сиви небеса.
Градът прекарал е тревожна нощ.
Децата му наплашени са будни,
че новината със зловеща мощ
е тръгнала по стъгдите безлюдни.
И всеки дом прозорчета-очи
със жадно любопитство е отворил.
Не смее никой нищо да говори,
но всеки знае що става и мълчи.
Край къщите познати Иуда тича,
ослушва се и спира се за миг.
От всеки дом ,от всеки кът наднича
по някой скрит и любопитен лик.
Безмълвието страшно на града
гнети го. Хората нима нехаят,
че горе на Каиафа пред съда
се готви на Учителя му краят!:
Но кой е там, опрял се до стената
с приведена от тежка скръб глава?
Таз сянка му е толкова позната!
Ах, Петър, Симон Петър е това!:
Със страшна жажда да узнае нещо
се втурва Иуда: но замръзва ням,
че горък плач дочува, и зловещо
го сграбчва във властта си страх голям!:
Попарен от безпаметна покруса,
той хуква бързо луд-обезумял
към дома на Каиафа, тръпнещ цял
от мъка за съдбата на Иисуса.
Навярно всичко свършено е вече!:
А ето и известният му дом
с колоните, с богатите завеси:
Задъхан влиза в двора тичешком.
Но скръб се към скръбта му тук притуря,
че хаос среща неговия взор.
Разбъркан дреме тоя знатен двор.
През него сякаш минала е буря!..
Катурнатите съдове и вази
и пейките, разхвърлени без ред,
го гледат със безчувствие отвред.
Безчинен крак тревата е погазил.
Ах, те били са тук, но де сега са?
Той тръгва да ги дири в утринта.
По улиците вече е порасъл
шумът от кипналата суета.
Народът оживено на купчини
се струпва и обсъжда нещо с плам.
А други татък бързат на дружини
в посока къмто каменния храм.
Към тях се Иуда присъединява
и изпреварва ги, лети напред,
и трескаво слухти, и пак застава
задъхан, бледен и безкрайно клет!:
Когато кривва горе към площада,
го стресва бесен крясък изведнъж,
като че ли безброй гърла от ада
реват със глас ужасен и могъщ:
"Разпни! Разпни Го!" - чува той тълпата
и вижда - махат се безброй ръце.
А там - в съдилището на Пилата-
стои Иисус с безкрайна скръб в лице,
за смях облечен в царска багреница,
със трънена корона на глава,
наместо скиптър златен -с тръст в десница,
единствен тих сред бурята, рева.
Войници дръзки правят Му поклон
и кряскат: "Радвай се, Царю Иудейски!"
Пазители на съвест и закон
заплюват Го и бият Го злодейски!
А Той ги със неземна кротост гледа,
божествен в безпределната Си скръб!
В миг Иуда вижда, как се свежда бледен
да сложат кръст на слабия Му гръб.
След малко ги повеждат на разпятие.
Навалицата яростно реве.
Минава Той под ураган проклятия
и сякаш между диви зверове:
А Иуда, ужасен, стои накрая
с безумна горест с хлътнали очи.
Какво да предприеме сам не знае.
Прокобен стон в душата му ечи!
А множеството юрва се насам:
Дали Страдалецът оттук ще мине?
Трепери Иуда и стои едвам.
Той предпочел би в ада да се срине,
но да не среща тоя взор смирен,
пожари що запалва във душата!
Да бяга ли? Но накъде? Тълпата
гнети го. Той отвред е обграден.
Ох, ето Го: Христос е близо вече:
Кръв капе от високото чело!
А взорът Му е все тъй благ, сърдечен
под кръста на безкрайното тегло!
Пристъпва Мъченикът и се вглежда
във Иуда с кротка мъка, с добрина!:
И покрусен, без всякаква надежда,
се струполясва Иуда до една стена.
"Да бе ме Той с презрение дарил,
не би ме заболяло толкоз много!
Но тая доброта, тоз поглед мил
да понеса безсилен съм, не мога!":
Тъй шепне Иуда и тресе се цял
от ужаса, обхванал му душата,
пред любовта на Тоз, Що бе предал:
А около му пак бесней тълпата:
Но никой не обръща му внимание.
Край него газят тромави крака,
и всички грубо бързат със желание
до някой бряг да стигнат в таз река
от живи хора, та от там да могат
да виждат Назорея по-добре.
Туй сякаш е не улична тревога,
а рев на разбушувано море.
След малко трескавото оживление
оставя само своите следи,
тъй както подир лудо наводнение
отдръпват се последните води.
Кога надолу в сградите безчет
шумът затихнал като че замлъква,
предателят се вдига и помъква
към храма, цял от кобна цел обзет.
Той търси луд и светкащ от омраза
равините във каменния храм.
"Къде са те?" - Посочват му: "Ей там!"
И влиза той във притвора указан.
Намира сбрани всички първенци,
законници, учители, стареи
и като гръм избухва: "Подлеци!
Водачи слепи! Шайка от злодеи!"
Но спира се задъхан: Гледат те
потресени към него във почуда.
Уплаха се в очите им чете,
а някой го познава: "Туй е Иуда!"
"Ох, съгреших, невинна кръв предадох-
простена той. "Душата ме боли!"
Но те отвръщат му с лица злоради:
"Що ни е грижа? Ти му сам мисли!"
"Как? Вий - подкупихте ме, а сега
да бъда тъй безжалостно отхвърлен!":
Възмута го по цялата снага
обзема. С отвращение захвърля
монетите той сребърни пред тях,
изглежда ги със ярост и погнуса
и хуква: Но навън - от своя грях
посрещнат - пада в бездна от покруса.
От бич невидим бит, що в съвестта му
плющи, той тича, бяга като псе
с тояги гонено, и се тресе
земята като че ли под греха му.
Тъй неусетно от града излиза
и бяга, без да знае сам къде:
Но ето, вече в Гетсиманпя влиза:
Де таз пътека ще го заведе?
Той спира се на мястото, където
нощес откри до камъка Христа.
Жив въглен сякаш парва му сърцето,
кога си спомня факлите в нощта
и сбирщината от слуги, войници,
и във небето светлите звездици,
и своята предателска милувка,
и най-ужасното: ах, таз целувка!
От хората отритнат и от Бога,
той толкова злочест е и самин!
Ах, няма ли приятел ни един
да влей утеха в смъртната тревога?
Връстниците му в кръчмата се сбират.
Но той у тях отдавна буди смях.
Апостолите пък ще го презират.
Не може да се върне той при тях.
Ах: майка му поне да беше жива!:
Приела би го може би с любов:
Отчаяно сърцето му се свива:
Къде другар да си намери нов?
Из храсталака изведнъж изскача
една зловеща сянка и с очи
пламтящи, зли, мъчително вторачени
пред него се изправя и мълчи.
"О, кой си ти?" - запитва Иуда в ужас.
"Приятелят ти!" - шепне змийски глас
и продължава със лукавство: "Друже, о
тколе по следите ти съм аз!"
Усеща Иуда - тръпки го полазват!
И пита пак: "Кажи ми, кой си ти?"
И чува: "Аз съм тоз, за който казват,
че съм навявал грешните мечти!
Дойдох, защото ти ме сам повика
да ти помогна, да те утеша!
Аз зная, че скръбта ти е велика,
защото ти велика си душа!"
"Каква утеха носиш ми? Кажи ми!"
"Каква ли? - Свобода от съвестта!"
"Но тя ме мъчи властно! Тя гори ме!
Навред без милост ме преследва тя!"
"Ха, ха, ха! Остави я тази дрипа,
за да покриват свойта голота
със нея бедните по дух! Не пипа
тоз само огъня пламтящ в пещта,
що майстор и ковач не ще да стане!
А ти се цял във огъня зари
на своите невиждани деяния!
Съдбата сам си днес доизкови!
Герой си ти! Но плюй на съвестта си
и сам ще станеш като мене бог!
Бъди корав, неумолим, жесток!
И цар ще бъдеш ти на участта си!"
Потръпва Иуда от погнуса цял и вика:
"Помощ! Помощ! Избавление!"
Ала дошлият казва с настървение:
"Не! Ти си мой! На мен си се продал!
Не чувствуваш ли? В мене е властта!
А ти си само моя вярна хрътка,
че с теб богат лов улових-
Христа! Ела, ела във моята прегръдка!
Аз искам да ти дам награда днес-
ще те целуна огнено в устата,
кои целунаха Христа нощес!
И по-голяма готвя ти отплата!
Навеки занапред ще бъдеш с мене!"
"Със теб ли? Ужас! Махай се! Не ща!
Ах, де да бягам?! Всуе! От Христа
как мога да очаквам опрощение!"
"Да - няма, няма Той да ти прости!
От днеска ми е вече Той в ръцете!
Не чуваш ли, как моите слуги
Му гвоздеи забиват във нозете?":
"Проклети демон, де ме ти доведе?"
"Там, дето ти самичък пожела!"
"О смърт, о край, приятелю последен,
смили се ти поне над мен! Ела!
Аз искам да умра и да забравя!".
"Та туй е лесно! Я се обърни!
Ей там въже от снощи тук забравено.
Вземи, вържи го и се обеси!":
И скача Иуда, грабва в миг въжето,
завързва го на клон висок и сух,
главата пъхва в примката и ето:
повисва и издъхва!: Злият дух
изпълва с кикот клоните, дървята.
Мрак пада. Облаците се тълпят.
Над грозното бесило писва вятър.
Два черни духа литват в тъмен път.
Няма коментари:
Публикуване на коментар